Саманта Шанън
Сезонът на костите (28)

27
Годишнината

Първи септември 2059. Двеста години, откакто рой странни светлини бе прекосил небето. Двеста години, откакто лорд Палмерстън бе сключил своята сделка с Рефаимите. Двеста години, откакто инквизицията бе обърнала поглед към ясновидството. И най-важното, двеста години от основаването на Шеол I, с неговата велика традиция на Сезона на костите.

Пред мен стоеше момиче, наблюдавайки ме от позлатеното огледало. Страните му бяха хлътнали, челюстта — стисната. Все още се изненадвах, че това хладно, сурово лице е моето.

Бях облечена в бяла рокля, с ръкави до лактите и квадратно деколте. Еластичният плат прилепваше към онова, което бе останало от фигурата ми. Макар Лордът да ме хранеше според възможностите си, продуктите невинаги бяха в изобилие, а да търси още, означаваше да си навлече подозрения. През останалото време бях на чорба и сухар заедно с харлитата. Нашира не ме бе канила на повече пиршества.

Пригладих гънките на роклята. Специално за церемонията ми бе оказана милостта да сменя жълтия цвят. Знак на добра воля, според Нашира. Аз обаче знаех истинската причина. Отивах подготвена. На врата ми висеше скрит медальонът, по дарен от Лорда. Не го бях носила от седмици, но тази вечер можеше да се окаже от полза. В една от белите ми, високи до глезена боти, бе затъкнат малък нож. Едва ходех в тях, но Рефаимите държаха да изглеждаме добре — горди и силни, а не повехнали и слаби.

В тихата стая гореше свещ. Лордът се бе отправил заедно с другите Рефаими да посреща делегацията. На грамофона заварих подпряна бележка. Седнах на бюрото му и прокарах пръсти по мастилото.

Моментът настъпи. Ще ме намериш в Кметството.

Хвърлих я върху тлеещата жарава. Напипах ръчката на грамофона в тъмното и поставих иглата върху плочата. Това щеше да е последният път, когато го слушах. Независимо какво се случеше тази вечер, никога повече нямаше да се върна в Кулата на основателите.

Меки, кадифени гласове изпълниха стаята. Проверих името на песента. „Ще се прибера у дома“^[1]. Да, точно така. Ако всичко вървеше по план, до сутринта щях да съм си у дома. Бях се наситила да гледам мизерия и да наричам хората „харлита“. Да виждам как Лис яде помия и мухлясал хляб, защото няма с какво друго да преживява. Бях се наситила на червеноризци и Емити, и на това да ме наричат 40. Беше ми дошло до гуша от цялото това проклето място и от всички в него. Не можех да изтърпя и една нощ повече.

Нещо прошумоля върху килима. Коленичих пред прага и взех хартийката, мушната под вратата.

Бележките на Лорда ми бяха дали идеята. Бях насърчила Джулиан да организира група от куриери, подобни на тези, които Джаксън имаше в цитаделата, за да държи хората в резиденциите в течение на събитията.

Орфей се справи. Всичко е готово.

Лъки

Позволих си лека усмивка. Съобщението идваше от Феликс. Бях му заръчала да използва псевдоним за доставките си. Орфей пък наричахме Майкъл.

Не ни костваше особени усилия да убедим Дъкет да впрегне уменията си в наша полза. Като го заплашихме, че ще издадем малкото му свърталище на Нашира („О, не, моля ви, смилете се над клетия старец!“), Джулиан и аз го накарахме да приготви изненада за червеноризците. Нещо, което да забави реакциите им, докато ние действаме срещу Рефаимите. След като помрънка малко, той се подчини („Няма да ви се размине, хубаво да знаете, ще ви накълцат на парчета като предишните!“). Прах от лилава богородичка, примесен със сънотворни хапчета. Перфектно.

Щом приключи, изтрих паметта му с малко от собствената му бяла богородичка. Нямах доверие на страхливците.

Дадохме сместа да Майкъл и той с радост се нае да подправи с нея виното на червеноризците по време на пиршеството им преди честването на Двестагодишнината. Ако всичко вървеше по план, никой от тях нямаше да е годен за съпротива.

Надзърнах през прозореца. Сционските емисари бяха пристигнали в осем, официално пременени и ескортирани от въоръжени Жандарми. Тези мъже и жени щяха да станат свидетели на подписването на новото споразумение, Великия териториален акт. Той позволяваше на Рефаимите да основат нов контролиран град в Париж, първия извън пределите на Англия. Шеол II.

Сцион вече нямаше да бъде империя в зачатък. Той щеше да се роди за живот.

И това беше само началото. Ако Рефаимите съберяха всички зрящи под ключ в наказателни колонии, останалата част от човечеството нямаше да има с какво да им се опълчи. Етерът бе единственото ни оръжие. Ако никой не умееше да си служи с него, се превръщахме в безропотно стадо. Всички до един.

Но сега не ми беше до това. Целта ми бе да се върна обратно в Севън Дайълс. В престъпния синдикат. При моята банда. При Ник. В този момент не желаех нищо друго на света.

Грамофонът продължаваше да свири. Седнах на писалището, гледайки луната през прозореца. Тя бе наполовина пълна. Звезди нямаше.

Лис, Джулиан и аз бяхме прекарали последните няколко седмици в сеене на семената на бунта из града. Използвахме тайната къща на Лорда за свое убежище. Тук Сухаил и Надзирателят нямаше как да ни открият. Лис, възстановена напълно от травмата си и изпълнена с нова решимост да оцелее, агитираше активно сред харлитата. Отначало страхът още я владееше, но една вечер най-сетне се прекърши.

— Не искам да живея повече така — каза. — А и не мога да те спра да се бунтуваш. Нека просто го направим.

И ние го направихме.

Повечето бели туники и развлекатели се съгласиха да ни помогнат. Онези, които бяха видели Лорда да изцелява Лис, действаха по-уверено, знаейки, че могат да разчитат на известна рефаимска подкрепа. Ден след ден събирахме запаси и ги криехме на предварително уговорени места. Няколко харлита се възползваха от загубата на паметта на Дъкет и опразниха от магазина му кибрита и горивните материали. Двама смелчаци дори се опитаха да проникнат в Катедралата, но безуспешно — сигурността бе силно затегната, откак Краз бе открит мъртъв. Трябваше да разчитаме на по-оскъдни източници. Разполагахме само с няколко огнестрелни оръжия, но те не ни и трябваха, за да убиваме.

Никой, освен мен, Джулиан и Лис нямаше представа откъде тръгва влакът. Твърде рисковано бе да го споменаваме пред останалите. Те знаеха само, че ще има сборен пункт за бягство. Сигнална ракета щеше да обозначи мястото.

Станах от писалището. През отворената врата на банята мярнах отражението си в огледалото. Приличах на порцеланова кукла, но можеше да бъде и по-зле. Можеше да приличам на Айви. Последния път, когато я видях, тя крачеше подир Тубан заедно с някакво момче, толкова мръсна и изпосталяла, че едва я познах. Но не плачеше. Само вървеше мълчаливо. Учудих се, че изобщо е жива след случката в Катедралата.

Лордът не бе допуснал с мен да се случи същото. С приближаването на септември той все повече се затваряше в себе си. Предполагам, изпитваше страх. Страх, че и това въстание ще се провали като предишното. Понякога долавях и друго чувство, което тълкувах като гняв. Гняв, че ще ме загуби. Ще загуби битката срещу Нашира.

Тръснах глава, прогонвайки мислите. Лордът просто искаше да съхрани дарбата ми, както и всички останали.

Нямаше смисъл да протакам повече. Трябваше да вървя. Отидох до грамофона и го навих още веднъж. Това, че музиката продължаваше да свири, ми действаше някак успокояващо — каквото и да се случеше навън, песента щеше поне още малко да изпълва празната стая. Затворих след себе си вратата на кулата.

Нощната портиерка току-що бе застъпила на смяна. Косата й бе вдигната на пригладен кок на тила, а на устните си имаше розово червило.

— ХХ-40 — каза тя. — Трябва са бъдеш в Кметството след десет минути.

— Да, знам. Благодаря ти. — Сякаш Надзирателят не ми го бе повторил сто пъти.

— Заръчаха ми да ти напомня инструкциите за вечерта. Забранено ти е да говориш с посланиците и другите сционски гости, освен ако не си придружена от Рефаим. Забавата започва в единайсет. Ти ще излезеш на сцената след представлението.

— На сцената?

— О, момент… — Тя провери в книгата си. — Съжалявам, това съобщение не беше за теб.

— Наистина? — опитах се да надзърна, но тя закри страницата с лакът.

— Добър вечер.

Вдигнах очи. Беше Дейвид. Гладко избръснат и пременен в костюм и червена вратовръзка.

Стомахът ми се сви. Дейвид не изглеждаше упоен. Майкъл трябваше да се е справил, длъжен беше да се справи.

— Изпратиха ме да те съпроводя до Кметството — предложи ми ръката си той. — Кръвният суверен те очаква там.

— Нямам нужда от придружител.

— Те смятат иначе.

Даже не заваляше думите. Дори не бе докоснал бъркоча на Дъкет. Без да го улавям подръка, минах покрай него и тръгнах надолу по улицата. Това не беше добро начало.

Пътят до Кметството, което се намираше недалеч от Катедралата, бе празнично осветен с фенери. На самата церемония бяха поканени зрящите, достигнали до червена или розова туника, както и някои особено талантливи харлита. Нашира бе оповестила това като награда за доброто им поведение. Щеше да им бъде разрешено да се хранят и да танцуват заедно с гостите. В замяна трябваше ясно да подчертаят, че не само им харесва да се занимават с наставниците си, но и че са изпълнени е благодарност за своята „рехабилитация“. Че са във възторг да стоят скрити от обществото във воняща наказателна колония, а Емити да късат крайниците им.

Повечето дори нямаше нужда да се преструват. Карл бе щастлив. Всички червеноризци бяха щастливи. В този затвор бяха намерили своето място — те, но не и аз. На всяка цена щях да се махна от тук.

— Това с виното беше добър номер — подхвърли Дейвид.

Не се осмелих да го погледна.

— Твоето момче беше попрекалило. Познавам отдалеч миризмата на регал. Но не се тревожи — при повечето от останалите подейства. И през ум не ми е минавало да ти провалям изненадата.

Две харлита претичаха запъхтяно покрай нас, носейки рула от парцали. Те се шмугнаха в уличката, разделяща старата църква от Резиденцията на Сюзерена. Това бе тяхната задача. Да напоят парцалите е газ и да ги запалят. Идеята да се предизвика пожар в централните здания бе на Джулиан. Том се оказа дяволски добър тактик. Огънят щеше да отвлече вниманието, оставяйки свободни улиците на север, към ливадата. Това трябваше да се случи малко след полунощ, когато членовете на делегацията вече бяха леко поуморени.

— Не вярвам да се застоят до по-късно от два през нощта — бе казал Джулиан. — Започнем ли към дванайсет, ще имаме достатъчно време да поемем нещата в свои ръце. А и по-добре да подраним, отколкото да закъснеем. — Аз нямах никакви възражения. Това се вписваше идеално в плана. Но ето че сега имаше вероятност досетливият червеноризец до мен да провали всичко.

— Каза ли на някого? — попитах.

— Нека ти дам малко храна за размисъл — отвърна той, пренебрегвайки въпроса ми. — Мислиш ли, че на Сцион му харесва да играе по свирката на Рефаимите?

— Разбира се, че не.

— Но вярваш на Нашира, когато ти казва, че държавата е под неин контрол. Не ти ли минава през ума, че все на някого в сционската история ще му е хрумнало да им се опълчи?

— Накъде биеш?

— Просто ми отговори.

— Не биха посмели. Твърде много се боят от Емитите.

— Може би си права. А може би в главите на Архонтството все пак е останало зрънце здрав разум.

— Какво означава това? — попитах. Като не получих отговор, застанах пред него. — Какво общо има Архонтството с това, по дяволите?

— Всичко — отстрани ме от пътя си той. — Но не си тормози главицата повече, улична принцесо. Грижи се за своето бягство.

Преди да успея да кажа нещо повече, той мина през викторианското преддверие и се изгуби от погледа ми, смесвайки се с тълпата. Стиснах зъби. Последното, което ми трябваше, бе един неуправляем червеноризец наоколо, още повече толкова потаен като Дейвид. Той може да твърдеше, че мрази Рефаимите, но по нищо не личеше да харесва и мен. Само ако споменеше пред Нашира за виното, тя веднага щеше да разплете останалото.

Вътрешността на Кметството бе осветена от хиляди свещи. Щом прекрачих прага, Майкъл и още едно момче в бяла туника ме завлякоха нагоре по стълбите, оставяйки Дейвид да търси останалите събирачи на кости. Задачата на Майкъл бе да се грижи никой да не изглежда мърляв или изтормозен — прекрасен повод за последно кратко съвещание. Когато стигнахме галерията, се обърнах към тях.

— Готови ли сме?

— И още как — отвърна второто момче. Чарлз, криомант, притежаван от Теребел. Той махна с глава надолу към залата, където започваше приемът. — Събирачите на кости вече провесват носове. Рефаимите ще забележат едва когато стане твърде късно.

— Чудесно — поех си дълбоко дъх аз. — Добра работа, Майкъл. Тук ли е багажът ми?

Той се усмихна и посочи към една от пейките край стената. Раницата ми, натъпкана с лекарства, лежеше под нея. Не можех да я взема сега, но харлитата знаеха, че е тук, ако потрябва. Поредното от многото ни скривалища със запаси.

— Пейдж — обади се Чарлз. — По кое време да очакваме сигналната ракета?

— Още не знам. Веднага щом се освободи пътят за бягство.

Той кимна. Погледнах отново надолу към залата.

Толкова много хора предстоеше да рискуват животите си.

Придобилата нова смелост Лис. Джулиан, който бе сторил всичко, за да ми помогне. Харлитата. Белите туники.

И Лордът. Сега разбирах какво му е струвало да ми се довери. Ако го предадях, както бе станало предния път, вече нямаше просто да го бележат — щяха да го убият. Това бе последният му шанс.

Трябваше да действаме сега, докато имахме поне някакви подкрепа в лагера на Рефаимите. Изчезнеше ли и тя, всяка надежда щеше да угасне.

Вратата на галерията се разтвори с трясък и на прага се появи Сухаил. Той сграбчи Чарлз за яката и го блъсна надолу по стълбите, след което се обърна към мен:

— Кръвният суверен не обича да чака, никаквице. Мястото ти не е в галерията. Марш веднага долу. — И си тръгна така внезапно, както бе дошъл. Майкъл хвърли поглед след него.

— Е, време е — казах, като стиснах ръката му. — Успех и не забравяй — пази се и чакай ракетата.

— Гледай да оживееш — отвърна ми само той.

Държах главата си приведена, когато слязох на долния етаж. Никой не забеляза появата ми.

Сционската система се прилагаше в девет европейски страни, сред които и Англия. Нито една от останалите държави обаче не разполагаше с място, където да отправя своите зрящи. Въпреки това всичките девет правителства бяха изпратили свои делегати. Дори Дъблин, най-младата и противоречива цитадела, имаше свой представител: Катал Бел, стар приятел на баща ми. Той бе плах, нерешителен човек, превит под тежестта на ролята си. Отначало усетих трепване в гърдите, щом го зърнах — може би той щеше да ни помогне, — но после си спомних, че не ме е виждал от пет или шестгодишна. Нямаше да ме познае, още повече че тук бях безименна. А и на Бел не можеше да се разчита — нали именно неговата партия бе загубила Дъблин.

Залата изглеждаше великолепно. Имаше богато украсен таван, от който висяха пищни полилеи, и просторен, лъскав под. Цялото пространство искреше от свещите и музиката на Шопен. Делегатите, посрещани с безупречна любезност, можеха да се наслаждават на воля на изисканите блюда и да пийват мекс, разговаряйки помежду си. Това, че бяха незрящи, бе тяхно право, тяхна привилегия. Обслужваха ги подобни на тях роби, в това число и Майкъл, издокарани да изглеждат като доволни участници в програма за рехабилитация. Останалите незрящи бяха просто твърде недохранени, за да ги извадят на показ.

Високо над групата танцьори се носеше Лис, увиснала на копринените си ленти, подобно на въздушна балерина. Тя разчиташе единствено на собствените си умения, за да не падне и да намери смъртта си.

Огледах се наоколо, мъчейки се да открия Уийвър, но той не се виждаше никъде. Вероятно щеше да закъснее. Всяка друга страна можеше да бъде извинена, задето не е изпратила Великия си инквизитор, но не и Англия. Мярнах неколцина високопоставени сционски фигури, сред които Бърнард Хок, завеждащия Отдела за бдителност. Той бе огромен мъж, с плешива глава и дебел врат, изключително добър в откриването на зрящи. Нямаше да се учудя, ако бе надушвач на духове. Дори и сега ноздрите му бяха разширени. Отбелязах си наум да го убия, ако ми се удадеше тази възможност.

Един от сервитьорите ми предложи чаша бял мекс, но аз отказах. Току-що бях забелязала Катал Бел.

Той стоеше с чаша в ръка и непрестанно оправяше вратовръзката си, мъчейки се да води разговор с Радмило Арежина, заместник-министъра по миграцията на Сърбия. Усмихнах се вътрешно. Този човек определено бе сбъркал, позволявайки прехвърлянето на Дани в Лондон. Приближих до тях.

— Господин Бел?

Той подскочи, разливайки виното си.

— Да?

Обърнах се към Арежина.

— Извинете, господин министре, дали бих могла да поговоря за минутка с господин Бел?

Арежина ме огледа от глава до пети и презрително сви устни.

— Извинете, колега — каза, — но трябва да се връщам при групата си.

И той се оттегли на безопасно разстояние, оставяйки ме насаме с Бел, който попиваше червеното петно от сакото си.

— Какво искаш, дегенератке? — заекна той. — Провеждах много важен разговор.

— Е, сега ще имате възможност да проведете друг такъв. — Взех чашата му и отпих от нея. — Помните ли Нахлуването, господин Бел?

Ченето му увисна.

— Ако имаш предвид Нахлуването от 2046, да. Разбира се, че го помня. — Пръстите му трепереха. Кокалчетата им бяха морави, подути от артрит. — Защо питаш? Коя си ти?

— Братовчед ми беше арестуван през този ден. Искам да знам дали е още жив.

— Ирландка ли си?

— Да.

Той се взря в лицето ми.

— Как се казваш?

— Не моето име е от значение, а това на братовчед ми. Фин Маккарти. Учеше в колежа „Тринити“. Случайно да ви говори нещо?

— Да. — Отговорът дойде веднага. — Откараха го в Карикфъргъс заедно с другите студентски водачи. Беше осъден на обесване.

— И изпълниха ли присъдата?

— Аз… не съм в течение на детайлите, но…

Нещо тъмно и яростно се надигна в мен. Наведох се по-близо и прошепнах в ухото му:

— Ако моят братовчед е бил екзекутиран, господин Бел, ще ви държа лично отговорен. Вашето правителство бе това, което изгуби Ирландия. Което се предаде.

— Но защо аз — промълви Бел. Носът му започваше да кърви. — Не ме наранявай…

— Не вие, господин Бел. Просто тези като вас.

— Изрод — изджафка той. — Махни се от мен.

Смесих се с тълпата, оставяйки го да попива течащия си нос. Цялата се тресях. Грабнах втора чаша мекс и я обърнах на един дъх. Винаги бях смятала, че Фин вероятно е мъртъв, но малка част от мен продължаваше да се вкопчва в спомена за него, в мисълта, че може да е още жив. Дори и така да беше, нямаше да го узная от Катал Бел.

Съзрях Нашира, застанала край подиума. До нея бе Лордът, увлечен в разговор с гръцкия пратеник. По случай събитието бе получил първия си амарант от месеци и няколкото капки буквално от него го бяха преобразили. Носеше наметка в червено и златно, със закопчалка от хиацинт на гърлото, а очите му блестяха като прожектори. Наоколо се виждаха приближените на Нашира, нейната елитна гвардия. Една от тях — наследничката на Амелия — ме забеляза и по движението на устните й разбрах, че уведомява господарката си.

Нашира погледна над главите на червеноризците и от гърдите й се изтръгна кратък смях. Щом го чу, Лордът се обърна и взорът му сякаш отведнъж се нажежи.

Нашира ме повика с пръст. Приближих, подавайки празната си чаша на един незрящ.

— Дами и господа — обърна се тя към насъбралите се около нея, — искам да ви представя ХХ-59-40. Тя е една от най-талантливите ни възпитанички.

Делегатите зашепнаха помежду си — заинтригувани, отвратени.

— Това е Алоис Минат, Великият говорител на Франция. И Биргита Тядер, Началник на бдителността в сционската цитадела на Стокхолм.

Минат бе дребен мъж, сякаш глътнал бастун, без запомнящи се черти. Той ми кимна.

Тядер просто се вторачи в мен. Тя наближаваше четирийсетте, с гъста руса коса и очи с цвят на зехтин. Ник винаги я бе наричал Свраката — пъклените й методи на управление бяха всеизвестни. Личеше си, че едва понася близостта ми — бледите й устни се изопнаха върху зъбите, сякаш се канеше да ухапе. Аз също не бях във възторг от присъствието й.

— Не я искам край себе си — каза Тядер, потвърждавайки подозренията ми.

— Но не е ли по-добре да е при нас, отколкото на вашите улици? — попита Нашира. — Тук те не могат да навредят никому, Биргита. Ние няма да им позволим. А след като основем и Шеол III, никога повече няма да ви се наложи да срещнете ясновидец.

Трети контролиран град? Да не би да имаха планове и за Стокхолм? Не ми се мислеше за наказателна колония, в която Свраката отговаря за набавяне на пленниците.

Тядер не снемаше взор от мен. Нямаше аура, но можех да прочета отвращението във всеки сантиметър от лицето й.

— Нямам търпение — каза тя.

Пианистът спря да свири. Разнесоха се аплодисменти и танцуващите двойки се разделиха. Нашира погледна към големия часовник.

— Часът наближава. — Гласът й бе много мек.

— Извинете ме. — Тядер се обърна и се отправи с едри крачки към шведската група, оставяйки свободно пространството между Лорда и мен. Не се осмелявах да срещна очите му.

— Време е да изнеса обръщение към делегатите — каза Нашира. — Арктур, остани при 40. Тя скоро ще ми дотрябва.

Значи наистина планираше да ме убие публично. Лордът склони покорно глава.

— Да, господарке. — После ме хвана грубо за лакътя. — Ела, 40.

Но преди да ме отведе, Нашира рязко се извърна и ме придърпа към себе си.

— Да не си се порязала, 40?

Лепенките върху бузата ми отдавна ги нямаше, но на мястото все още личеше тънък белег от счупеното стъкло.

— Аз я ударих. — Лордът продължаваше да стиска здраво ръката ми. — Показа неподчинение и трябваше да я накажа.

Висях по средата като парцалена кукла, уловена и от двамата.

— Правилно — рече Нашира. — След толкова години най-сетне започваш да научаваш какво значи да си мой консорт.

После му обърна гръб и се упъти към сцената. Гостите отстъпваха, за да й сторят път.

Музикантът, който и да беше той, започна да свири добре подбрана мелодия, съпровождайки я е призрачен вокал. Гласът ми бе познат, но не можех да се сетя чий е. Лордът ме отведе настрана, под сянката на дългата галерия, и се приведе към мен.

— Готово ли е всичко?

Аз кимнах.

Музикантът наистина имаше прекрасен глас — висок, ангелски фалцет, който отново ми навя смътен спомен.

— Вчера с моите поддръжници организирахме сеанс — каза едва чуто Лордът. — Ще има духове на разположение. Човешки духове, жертвите на Сезон на костите XVIII. На Рефаимите ще им е по-трудно да ги призоват под командата си, отколкото на вас.

— Ами НОБ? Не са ли наоколо?

— На тях не им се разрешава да доближават Кметството, освен в случай на нужда. Разположени са край моста.

— Колко души?

— Трийсет.

Кимнах отново. Всеки от емисарите имаше поне по един бодигард, но те бяха от ДОБ. Явно не им се нравеше да ги пазят дегенерати. За наш късмет сред тези стражи липсваха зрящи.

Лордът вдигна очи към тавана, където Лис изпълняваше акробатичните си номера.

— Лис явно се е възстановила.

— Да.

— Значи сме квит.

— Да, всички дългове помежду ни са уредени. — Помислих за онова, което предстоеше. — Ами ако Нашира ме убие? Кой ще изпълни тренодията?

— Всичко ще мине по план, Пейдж. Не губи надежда. — Той погледна към сцената. — Надеждата е единственото, което може да спаси всички ни.

Последвах погледа му. Стъкленицата с безжизненото цвете стоеше там, върху малък постамент.

— Надежда за какво?

— За промяна.

Прозвучаха финалните акорди на песента. От всички страни на залата екнаха аплодисменти. Исках да надзърна, да видя кой е изпълнителят, но главите на делегатите ми пречеха.

Един червеноризец излезе на сцената. 22. Провлачената му походка показваше, че добре се е наквасил със сместа на Дъкет.

— Дами и господа — започна той. — Моля вашите аплодисменти за ве… великия сюзерен Нашира Саргас, кръвен суверен на… рефаимската раса.

И той слезе, олюлявайки се. Прикрих усмивката си. За него поне нямаше нужда да се безпокоим.

Нашира пристъпи на подиума под звуците на нестихващи ръкопляскания. Двамата с Лорда си размениха погледи.

— Уважаеми гости — започна, — добре дошли в сционската столица на Шеол I. Бих искала да изкажа нашата благодарност, задето уважихте тазвечерното ни празненство. Изминаха вече двеста години от пристигането ни в Британия. Извървяхме дълъг път от далечната 1859-а. Както сами виждате, полагаме всички усилия да превърнем този първи контролиран град в средище на красота, уважение, и най-вече на съчувствие. Рехабилитационната ни система позволява на младите зрящи, постъпващи при нас, да получат възможно най-доброто качество на живот.

Като на животни в менажерия, помислих си.

— Ясновидците, както знаем, не носят вина за своя недъг. Той е като болест, която връхлита невинните, поразява ги с неестественост. Днес Шеол I отбелязва два века на постижения. Едно безспорно успешно начинание, първото от многото семена, които възнамеряваме да засеем. В замяна на вашето разбиране и подкрепа, ние не само предоставихме хуманен начин за отделяне на зрящите от обществото, но и предотвратихме стотици емитски атаки над цитаделата. Ние сме маякът, който ги привлича, както пламъкът привлича насекомите.

Собствените й очи светеха като пламък в сумрака.

— Но броят на Емитите нараства с всеки изминал ден и скоро тази колония вече няма да е достатъчна за удържането им. Тяхното присъствие е било забелязано във Франция, Ирландия и съвсем наскоро, в Швеция.

Ирландия. Значи затова Катал Бел беше тук. И затова изглеждаше толкова притеснен и уплашен.

— От жизнено значение е да запалим своя следващ маяк, Шеол II — продължи Нашира. — Методът вече е изпитан и успешен. Така с ваша помощ цветът на нашия съюз ще разцъфти с пълна сила и в нови градове.

Още аплодисменти. Лордът бе стиснал челюст. Изражението му бе ужасяващо. Гневно. Свирепо. Убийствено.

Никога не го бях виждала да гледа така.

— След няколко минути предстои да видим спектакъла, написан от нашия човешки Надзирател. Междувременно, позволете да ви представя моя партньор, втория кръвен суверен, който иска да изнесе кратко съобщение. Дами и господа, Гомейса Саргас.

Тя протегна ръка. Преди изобщо да различа, че до нея има още някой, една по-едра ръка я пое.

Дъхът ми секна.

Той бе облечен в черно наметало, с яка, достигаща чак до ушите. Висок и слаб, златокос, с изпити черти. Крайчетата на устните му висяха надолу, сякаш под тежестта на скъпоценните камъни с големината на орех, украсяващи шията му. Изглеждаше по-стар от останалите Рефаими. Това се излъчваше както от осанката му, така и от плътната маса на неговата сънорама. Можех да я усетя като стена, притискаща черепа ми. Най-древното и ужасно нещо, което бях срещала в етера.

— Добър вечер.

Гомейса ни огледа с обичайното рефаимско изражение — това на безучастен наблюдател. Аурата му беше като длан, засенчваща слънцето. Нищо чудно, че Лис толкова се боеше от него. Тя застина, уловила своите ленти, и след малко тихо се спусна надолу към галерията.

— Дължа да се извиня на жителите на Шеол I за дългите си периоди на отсъствие. Аз съм главният рефаимски представител в Уестминстърското архонтство. Като такъв прекарвам голяма част от времето си с Великия инквизитор в обсъждане на най-добрите начини за повишаване на ефикасността на тази наказателна колония. Както спомена и Нашира, днес ние отбелязваме едно светло начало. Изгрява нова епоха — епохата на перфектно сътрудничество между хора и Рефаими, две раси, прекарали в отчуждение твърде дълго време. Отбелязваме края на старите порядки, затънали в мрак и невежество. Ние даваме обет да споделим с вас мъдростта си, както вие споделихте с нас своя свят. Да ви защитим, както вие ни приютихте. Имате моята дума, приятели: няма да допуснем споразумението ни да претърпи провал. Тук чистотата управлява с желязна ръка. И плевелът на мерзостта никога няма да разцъфти. — Той погледна повяхналото цвете в стъкленицата така, сякаш виждаше крастава жаба. — А сега, стига формалности. Нека представлението започне.