Саманта Шанън
Сезонът на костите (2)

1.
Проклятието

Обичам да си мисля, че в началото сме били повече. Не много, предполагам. Но повече, отколкото сега.

Ние сме малцинството, което светът не приема. Не и отвъд границите на фантазията, а дори тя е в черния списък. Изглеждаме като всички останали. Понякога се държим като всички останали. В много отношения сме като всички останали. Можете да ни срещнете навред, на всяка улица. Живеем по начин, който бихте помислили за нормален, стига да не се вглеждате твърде внимателно.

Не всички от нас знаят какви са. Някои дори умират, без да го разберат. Други пък знаят, но се пазят да не ги хванат. Но съществуваме.

Повярвайте ми.

До осемгодишната си възраст живеех в онази част на Лондон, която навремето се наричаше Излингтън. Посещавах частно училище за момичета, а когато навърших шестнайсет напуснах, за да тръгна на работа. Това беше през 2056-а година, или 127-ма според сционския календар. От младите мъже и жени се очакваше да си изкарват сами прехраната по какъвто начин успеят, най-често зад някой щанд. В сферата на услугите имаше достатъчно работни места. Баща ми смяташе, че водя просто съществуване, че съм умна, но без амбиции, доволна от всеки шанс, който животът ми подхвърли.

Както обикновено, той грешеше.

От шестнайсетата си година нататък аз работех за престъпния подземен свят на сционски Лондон — СциЛо, както го наричахме помежду си. Движех се сред безмилостни банди от зрящи, всеки от които бе готов да стъпче другия под краката си, за да го измести. Всички бяхме част от обширен синдикат, оглавяван от Повелителя. Изтикани до ръба на обществото, трябваше да излезем извън закона, за да оцелеем. И така ставахме още по-мразени. Превръщахме легендите в реалност.

Аз имах своето малко място в хаоса. Бях сънебродница, подчинена на един от тарторите. Шефът ми бе мъж на име Джаксън Хол, босът на Секция 1–4. На служба при него бяхме общо шестима. Всички заедно се наричахме Седемте печата.

Не можех да кажа на баща си. Той смяташе, че съм сервитьорка в кислороден бар — зле платена, но законна професия. Лесно повярва на тази лъжа. И бездруго нямаше да разбере, ако се помъчех да му обясня защо прекарвам времето си с престъпници. Нямаше представа, че съм сродна душа с тях. Повече, отколкото с него.

Бях на деветнайсет в деня, в който животът ми се промени. По онова време името ми вече се знаеше на улицата. След натоварена седмица на черния пазар бях планирала да прекарам уикенда с баща си. Джаксън не проумяваше защо искам отпуск — за него нищо извън синдиката не си струваше усилието, но в крайна сметка той нямаше семейство като мен. Поне не живо семейство. Макар с баща ми никога да не сме били близки, не ми се щеше напълно да се откъсвам от него. Някой и друг обяд, телефонно обаждане, подарък за Ноемврийския празник. Само да не бяха безкрайните му въпроси. Как върви работата? Кои са приятелите ми? Къде живея? Нямаше начин да му отговоря. Истината бе опасна. Разбереше ли с какво се занимавам в действителност, можеше и сам да ме изпрати в Тауър Хил^[1]. А може би трябваше да му я кажа. Но не знам дали щеше да я преживее. Както и да е, не съжалявах за избора си. Работата в синдиката беше незаконна, но добре платена, а и Джаксън винаги повтаряше по-добре ти да газиш закона, отколкото той теб.

 

 

В този ден валеше. Последният ми работен ден.

Животоподдържащият апарат крепеше функциите на организма ми да не затихнат съвсем. Изглеждах мъртва и в известен смисъл наистина бях — душата ми бе частично отделена от тялото. Престъпление, за което можеха да ме изпратят на бесилото.

Вече казах, че работех в синдиката. Нека поясня. Аз съм нещо като хакер. Не точно четец на съзнания, а по-скоро радар, настроен на честотата на етера. Мога да долавям нюанси на сънорами, както и бродещи духове. Неща извън себе си. Неща, които редовият зрящ не би почувствал.

Джаксън ме използваше като инструмент за наблюдение. Задачата ми бе да следя етерната активност в неговия район. Често ме караше да проверявам и други зрящи, за да узнае дали не крият нещо. Отначало го правех само с хора, присъстващи в стаята — такива, които можех да видя, чуя и докосна, но той скоро осъзна, че способностите ми се простират и по-надалеч. Умеех да регистрирам събития, случващи се на разстояние — отделен зрящ, запътил се нанякъде, или пък сборище на духове в Градината. Докато системите ми работеха, можех да прослушвам целия етер в радиус от километър и половина от Севън Дайълс^[2] и да съобщавам на Джаксън последните клюки. Затова нищо чудно, че ме ценеше толкова. Казваше, че имам потенциал за много повече, но Ник не ми позволяваше да опитвам, защото не бе сигурен как ще ми се отрази.

Разбира се, всяко ясновидство беше забранено, но да го използваш за печалба си бе направо грях. За това имаше специален термин: престъпен спиритизъм. Комуникация с духовния свят, особено с цел финансова изгода. Основата, върху която се градеше синдикатът. Ясновидството срещу пари в брой се ширеше и сред онези, които не съумяваха да се включат в банда. Ние го наричахме крънкане. Сцион го наричаше измяна. Официалният метод за умъртвяване при подобни престъпления бе задушаване с азот, рекламирано под търговското име „НитроМилост“. Все още помня заглавията: ПОСЛЕДНОТО ЧУДО НА СЦИОН: БЕЗБОЛЕЗНЕНА ЕКЗЕКУЦИЯ. Казваха, че било като да вземеш хапче и да се унесеш в сън. Но все още имаше публични обесвания, както и някое и друго изтезание за държавна измяна.

Аз извършвах държавна измяна с всяка глътка въздух.

Но да се върнем към онзи ден. Джаксън ме беше сложил на системите и ме бе изпратил на разузнаване из квартала. Съсредоточих се върху едно местно съзнание, което често посещаваше 4-та Секция. И по-рано бях пробвала с всички сили да зърна спомените му, но нещо всеки път ме спираше. Не бях срещала по-рано подобна сънорама. Дори Джаксън бе озадачен. Съдейки по пластовете на защитните й механизми, нейният собственик трябваше да е на няколко хиляди години, но това бе невъзможно. Имаше друга причина.

Джаксън започваше да става подозрителен. По правило всеки нов ясновидец в квартала трябваше да се яви пред него в рамките на четирийсет и осем часа. Първото му предположение беше, че е замесена конкурентна организация, но местните нямаха достатъчно опит, за да блокират разузнаването ми. Те дори не знаеха, че го върша. Не беше Дидиън Уейт, шефът на втората по големина банда в квартала, не бяха и изгладнелите крънкачи, навъртащи се наоколо. Това беше нещо различно.

Стотици съзнания минаваха покрай мен като сребристи проблясъци в мрака. Движеха се по улиците бързо, като своите собственици. Не познавах тези хора, не виждах лицата им, а само крайчеца на техните сънорами.

Вече не се намирах в Севън Дайълс, а някъде по-далеч на север, макар да не можех да определя точно къде. Следвах познатото усещане за опасност. Съзнанието на непознатия бе близо. Носеше се в етера пред мен като горящ ветроупорен фенер, мяркайки се ту над останалите съзнания, ту под тях. Напредваше бързо, сякаш собственикът му ме беше усетил и се мъчеше да ми избяга.

Не биваше да следвам тази светлина. Не знаех къде ще ме отведе, а вече доста се бях отдалечила.

Джаксън ти каза да го откриеш. Мисълта идваше от голямо разстояние. Той ще се ядоса. Напрегнах сили, движейки се несравнимо по-бързо, отколкото в истинското си тяло. Връзките с физическото ми местоположение се изпънаха до предел. Вече можех да различа това бродещо съзнание. То не беше сребристо като останалите, не — беше тъмно и студено, съзнание от камък и лед. Стрелнах се към него. Беше толкова, толкова близо… Вече нямаше как да ми убегне…

После етерът край мен потрепери и изведнъж го изгубих. Съзнанието на непознатия изчезна яко дим.

 

 

Някой ме разтърси за рамото.

Сребърната ми струна — връзката между тялото и духа ми — бе изключително чувствителна. Тя ми позволяваше да долавям сънорамите от разстояние. А също така можеше за миг да ме върне обратно в собствената ми кожа. Отворих очи и видях Дани да размахва фенерче пред лицето ми.

— Има реакция на зениците — промърмори сама на себе си. — Това е добре.

Даница. Нашият местен гений, отстъпващ по интелект единствено на Джаксън. Беше три години по-голяма от мен и притежаваше целия чар и чувствителност на боксова ръкавица. Когато за пръв път постъпи при нас, Ник я класифицира като социопат. Джаксън пък каза, че просто такъв й бил характерът.

— Хайде, събуждай се, броднице — плесна ме по бузата тя. — Добре дошла в света от плът и кръв.

Шамарът ме парна болезнено — добър, макар и неприятен знак. Пресегнах се да откопчая кислородната маска.

Очите ми постепенно се фокусираха в сумрака на помещението. Бърлогата на Джаксън бе като пещерата на Али Баба, претъпкана с всевъзможна контрабанда — забранени филми, музика и книги, отрупали прашните лавици. Имаше богата колекция от трилъри, ужасии и евтини книжлета, каквито човек можеше да си купи от Градината през уикендите. Това бе единственото място на света, където можех да гледам, чета или върша каквото си пожелая.

— Не биваше да ме будиш така — казах. Тя знаеше правилата. — Колко дълго останах там?

— Къде?

— Ти къде мислиш?

Дани щракна с пръсти.

— А, да, разбира се — в етера. Извинявай, бях забравила.

Това беше малко вероятно. Дани никога нищо не забравяше.

Погледнах синкавите цифри върху дисплея на машината. Дани я беше направила сама. Наричаше я Поддържаща система за мъртви зрящи, или ПСМВ. Тя следеше и контролираше жизнените ми функции, докато излизах на своите мисии. Когато видях показанията, дъхът ми секна.

— Петдесет и седем минути. — Потрих слепоочията си с пръсти. — Оставила си ме в етера цял час?

— Може би.

— Цял един час?

— Заповедта си е заповед. Джаксън каза, че иска да разкриеш онова тайнствено съзнание преди мръкване. Успя ли?

— Опитах.

— Което означава, че си се провалила. Никакъв бонус за теб. — Тя глътна остатъка от еспресото си. — Още не мога да повярвам, че изпусна Ан Нейлър.

Не се и съмнявах, че ще го спомене. Няколко дни по-рано бях изпратена на търг да наддавам за един дух, който по право принадлежеше на Джаксън — Ан Нейлър^[3], прочутия призрак от Фарингдън. Но бях надиграна.

— Никога нямаше да спечелим Нейлър — отвърнах. — Не и след предишния случай. Дидиън постоянно вдигаше цената, просто не оставяше чукчето да падне.

— Както кажеш. И без това нямам представа за какво на Джаксън му е притрябвал един полтъргайст. — Тя ме погледна. — Разбирам, че ти е дал почивка през уикенда. Как успя да го навиеш?

— Психологически причини.

— Какво ще рече това?

— Ще рече, че глупавите ти устройства ме побъркват.

Тя ме замери с празната си чашка.

— Как не те е срам, при всичките ми грижи за теб. Устройствата не работят сами. Можех да изляза да обядвам и да оставя жалките ти наченки на мозък да се изпържат съвсем.

— Можеха наистина да се изпържат.

— Ела, поплачи ми на рамото. Знаеш упражнението: Джаксън дава нарежданията, ние ги изпълняваме и си получаваме кинтите. Иди и работи за Хектор, ако не ти изнася.

— Добре, предавам се.

Дани със сумтене ми подаде изтърканите кожени ботуши и аз ги нахлузих.

— Къде са се дянали всички?

— Елайза спи. Имаше епизод.

Епизод се наричаше, когато някой от нас бе имал преживелица с почти фатален край. В случая на Елайза ставаше дума за непредизвикано обсебване. Хвърлих поглед към вратата на ателието й.

— Сега добре ли е?

— Като преспи, ще се оправи.

— Предполагам, че Ник я е прегледал?

— Обадих му се, но още е в „Шатлен“ с Джаксън. Каза, че ще те откара при баща ти в пет и половина.

„Шатлен“ бе едно от малкото места, където можехме да се храним навън — лъскав ресторант на улица „Нийлс Ярд“, с чийто собственик бяхме сключили сделка: ние му давахме солиден бакшиш, а той не ни издаваше на Жандармите. Бакшишът ни излизаше по-скъп от яденето, но си струваше човек да се поразведри.

— Значи вече закъснява — отбелязах.

— Сигурно нещо го е задържало — Дани се пресегна за телефона си.

— Недей, няма нужда. — Нахлупих шапката на главата си и скрих косата си под нея. — Не искам да им прекъсвам разговорката.

— Не можеш просто да вземеш влака.

— Напротив, мога.

— Е, животът си е твой.

— Ще се оправя. По линията вече няколко седмици не е имало проверки. — Аз се изправих на крака. — Да закусим заедно в понеделник?

— Става. Стига шефът да не ни натресе нещо извънредно. — Тя погледна часовника си. — Най-добре тръгвай, стана почти шест.

Дани беше права. Оставаха ми по-малко от десет минути, за да стигна до гарата. Грабнах якето си от закачалката и се затичах към вратата, като пътьом подхвърлих едно „Здрасти, Питер“ на духа в ъгъла. Той присветна в отговор — смътно, безрадостно сияние. По-скоро го почувствах, отколкото го видях, но явно пак беше в депресия. Фактът, че е мъртъв, понякога му додяваше.

В отношенията с духовете си имаше установен ред, поне при нас. Да вземем например Питер, един от нашите безплътни помощници — муза, ако трябва да сме технически точни. Елайза му позволяваше да я обсебва, работейки на отрязъци от по три часа на ден, през което време успяваше да сътвори шедьовър. Щом приключеше, аз отскачах до Градината и продавах платното на лековерните колекционери на изкуство. Питър обаче беше темпераментен, поради което понякога минаваха цели месеци без картина.

Свърталище като нашето не беше място за етика. Така се случва, когато светът е жесток, когато едно малцинство е навряно в миша дупка. Нямаше друг изход, освен да стискаш зъби, да се мъчиш да оцелееш и да припечелваш по нещо. Да вирееш в сянката на Уестминстърското архонтство. Моята работа, моят живот, се въртеше около „Севън Дайълс“. Според уникалната система за градско деление на Сцион това се намираше в I Кохорта, 4-та Секция, иначе казано — в І-4. В средата на квартала, недалеч от черния пазар на Ковънт Гардън, имаше площад, където се събираха улиците, а по средата му — колона с шест слънчеви часовника.

Всеки район си имаше свой бос, мъж или жена. Заедно те формираха Неестественото събрание, което имаше претенцията да управлява синдиката, но на собствената си територия всеки от тях правеше каквото си пожелае. Ние се намирахме в Централната кохорта, където синдикатът бе най-силен. Именно затова Джаксън беше избрал да се установим тук. Единствено Ник притежаваше собствена квартира малко по на север, в Мерилебон^[4]. Използвахме я само при спешни ситуации. За трите години, откак работех за Джаксън, такава ситуация бе възникнала само веднъж. Нощният отдел за бдителност, или НОБ, нахлу в квартала на внезапна проверка, търсейки и най-малката следа от ясновидство. Един куриер ни предупреди два часа предварително. На нас ни бе нужен само един, за да се изнесем.

Навън бе влажно и студено. Типична мартенска вечер. Наблизо долавях духове. Преди сционските дни тук бе имало бордеи и сега рояк от сиромашки души още кръжаха около колоната в смътно очакване. Призовах няколко от тях край себе си. Малко защита никога не беше излишна.

Управлението на Сцион нямаше равно в охраната и сигурността на незрящите. Всеки намек за задгробен живот бе забранен. Франк Уийвър ни смяташе за противоестествени същества и подобно на мнозина други Велики инквизитори преди себе си, учеше лондончани да се гнусят от нас. Освен при крайна нужда, излизахме навън само в безопасните часове — тогава, когато нощните Жандарми спяха, а контролът се поемаше от техните колеги от Дневния отдел за бдителност. Служителите на ДОБ не бяха зрящи. Не им се разрешаваше и да проявяват чак такава бруталност, поне не открито.

НОБ бяха различни. Ясновидци в униформа. Задължени да служат трийсет години, преди накрая да бъдат евтаназирани. Пакт с дявола според някои, но той им даваше трийсетгодишна гаранция за комфортно съществуване. Повечето зрящи не бяха чак такива късметлии.

Лондон имаше толкова много смърт в историята си, че трудно се намираше място без призраци. Те формираха нещо като предпазна мрежа, но човек трябваше да ги подбира внимателно. Ако ползваш немощен дух, той може само да забави нападателя за няколко секунди. Онези, живели живот на насилие, бяха най-добрите и вървяха най-скъпо на черния пазар. Джак Изкормвача например би струвал милиони, ако някой успееше да го открие. Имаше хора, които още се кълняха, че той всъщност е Едуард VII — падналият принц, Кървавият крал. Сцион твърдеше, че е бил също и първият ясновидец, но аз никога не съм го вярвала. Предпочитам да мисля, че нас винаги ни е имало.

Навън вече се мръкваше. Небето бе златисто от залеза, а луната мацната върху него като бяла усмивка. „Двете бъчви“, кислородният бар на отсрещната страна на улицата, бе претъпкан с незрящи. Нормални хора. Казвахме за тях, че са поразени от слепота по същия начин, по който те ни виняха, че сме болни от ясновидство. Понякога им викахме и кьорчовци, макар на мен думата да не ми допадаше особено.

Закопчах якето си догоре и нахлупих козирката на шапката над лицето си. Главата сведена, очите широко отворени. Това бе законът, който следвах. Не законите на Сцион.

— Хороскоп за един шилинг. Само шилинг, госпожице. Най-добрите предсказания в цял Лондон, гарантирам. Дайте нещо на бедния медиум.

Гласът принадлежеше на кльощав мъж, загърнат в протрито палто. От доста време не бях виждала крънкач. Това бе рядка гледка в Централната кохорта, където повечето зрящи бяха част от синдиката. Прочетох сънорамата му. Той изобщо не беше медиум, а гадател, доста глупав при това. Босовете презираха просяците. Насочих се право към него и го сграбчих за яката.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? Да не си се побъркал?

— Моля ви, съжалете се — изхриптя той е дрезгав от обезводняване глас. Лицето му потрепваше от нервни тикове, типични за кислородното пристрастяване. — Останал съм без пукната пара. Не ме издавайте на Заклинателя. Исках просто да…

— Хайде, обирай си крушите — пъхнах няколко банкноти в ръката му. — Не ме е грижа къде ще отидеш, само да не си на улицата. Намери си място да спиш. И ако утре пак ще излизаш да крънкаш, не го прави в VI Кохорта. Не тук. Ясно?

— Бог да ви поживи, госпожице.

Той събра набързо жалките си пособия, едно от които бе стъклена топка. По-евтина от кристалната. После отпраши по посока на Сохо^[5]. Бедният човек. Ако пропилееше парите в кислородния бар, за нула време щеше пак да се озове на същия хал. Мнозина го правеха — закачаха се на маркучите и смучеха ароматизирания въздух часове наред. Това беше единствената легална дрога в цитаделата. Каквото и да стореше този крънкач, положението му бе отчайващо. Вероятно го бе изритал някой синдикат, или пък собственото му семейство. Не ми беше работа да питам.

Никой не питаше.

Станция І-4Б обикновено беше натоварена. Незрящите обичаха влаковете. Те нямаха аури, които да ги издават. Повечето зрящи избягваха обществения транспорт, но понякога бе по-безопасно да се движиш с него, отколкото по улицата. Служителите на НОБ бяха разпръснати из цитаделата и рядко устройваха пунктове за проверки.

Всяка от шестте кохорти имаше по шест секции. Ако човек искаше да напусне своята Секция, особено през нощта, му трябваше разрешително за пътуване и известна доза късмет. Жандармите плъзваха след здрач. Те бяха специално звено към НОБ — ясновидци със стандартната гаранция за живот. Служеха на държавата, за да оцелеят.

Никога нямаше да се съглася да работя за Сцион. Знаех, че зрящите могат да бъдат жестоки един към друг и дори донякъде разбирах онези, които се бяха обърнали срещу своите. Но чувствах родство с тях и положително не бих могла да арестувам някого. И все пак понякога, когато се скъсвах от работа за Джаксън, а той забравяше да ми плати по две седмици, изпитвах известно изкушение.

Озовах се пред скенера за документи две минути преди тръгването на влака. Щом минах бариерите, освободих свитата си. Духовете не обичаха да се отдалечават твърде от обиталищата си и нямаше да ми помогнат, ако ги насилех.

Главата ми пулсираше от болка. Каквито и лекарства да бе натъпкала Дани във вените ми, ефектът им явно отслабваше. Цял час в етера… Джаксън наистина ме използваше до предела на възможностите.

На перона бе почти тъмно, като се изключи зеленикавото сияние на таблото с разписанието. От високоговорителите се носеше предварително записаният глас на Скарлет Бърниш.

Този влак спира на всички гари от I Кохорта, 4-та Секция, северно направление. Моля подгответе картите си за проверка. Следете тазвечерния бюлетин на екраните за безопасност. Благодаря ви и приятно пътуване.

Съмнявах се, че моето ще е много приятно. Не бях яла нищо от сутринта. Джаксън ми даваше обедна почивка само ако се намираше в особено добро настроение, а това се случваше горе-долу толкова често, колкото и снегът през август.

На екраните се появи ново съобщение. ТРД: ТЕХНОЛОГИЯ ЗА РАДИЕСТЕТИЧНА ДЕТЕКЦИЯ. Останалите пътници не му обърнаха внимание. Рекламата им беше добре позната.

В гъстонаселена цитадела като Лондон хората често се притесняват, че до тях може да пътува противоестествен индивид.

Последва изображение на човешки силуети, представляващи група граждани. Един от тях стана червен.

СциСОНИ в момента тества ТРД сензорни щитове на гара Падингтън, както и в Архонтството. Плановете са до 2061 година такива щитове да бъдат инсталирани на осемдесет процента от станциите в Централната кохорта, което ще ни позволи да ограничим наемането на противоестествени полицейски служители в метрото. Посетете Падингтън или се обърнете към служител от ДОБ за повече информация.

Рекламите се смениха, но тази продължи да звучи в ума ми. ТРД бе най-голямата заплаха за зрящата общност в цитаделата. Според Сцион тя бе способна да засича аури от шест метра разстояние. Освен ако не настъпеше някакво тотално забавяне в плановете, през 2061 ние щяхме да се окажем блокирани окончателно. Както и можеше да се очаква, никой от босовете не излизаше с решение на проблема. По стар навик те само се дърляха и препираха помежду си.

Аурите вибрираха по улицата над мен. Бях като чувствителен камертон, трептящ от тяхната енергия. От нямане какво да правя, въртях картата си за самоличност в ръце. Тя съдържаше моята снимка, име, адрес, пръстови отпечатъци, място на раждане и занятие. Госпожица Пейдж Е. Махони, натурализиран жител на 1–5. Родена в Ирландия през 2040. Преселила се в Лондон през 2048 поради специални обстоятелства. Работеща в кислороден бар в І-4 (оттук и разрешителното за пътуване). Руса, със сиви очи. Ръст 175 сантиметра. Без отличителни белези, с изключение на тъмния цвят на устните, вероятно дължащ се на пушене.

Никога през живота си не бях пушила.

Една лепкава ръка ме улови за китката. Сепнато се обърнах.

— Дължиш ми извинение.

Изгледах ядно тъмнокосия мъж с бомбе и мръсно бяло шалче на врата. Трябваше да го разпозная още по вонята — Хеймаркет Хектор, един от недотам чистоплътните ни съперници. Той винаги миришеше на отходен канал. За съжаление, беше също така Повелителят, шеф-диригентът на нашия синдикат. Наричаха територията му Дяволското каре.

— Ние спечелихме играта — отвърнах, като издърпах ръката си. — Честно и почтено. Нямаш ли си друго занимание, Хектор? Например да си измиеш зъбите, като за начало.

— Не е зле първо ти да си измиеш устата, малка измамнице. И да се научиш да уважаваш своя Повелител.

— Не съм измамница.

— О, мисля, че си — рече той, без да повишава глас. — Колкото и да ви котка и превъзнася вашият бос, и седмината сте шайка от лъжци и мошеници. А специално за теб чувам, че си най-долната на целия черен пазар, скъпа моя броднице. Но и ти ще изчезнеш. — Той докосна бузата ми с пръст. — Всички рано или късно ще изчезнете.

— Както и ти.

— Ще видим кой по-напред. Много скоро. — Последните му думи бяха като дихание в ухото ми. — Умната по пътя към къщи, повлекано. — И той се изгуби в тунела към изхода.

Трябваше да внимавам с Хектор. Като Повелител той нямаше реална власт над останалите босове — ролята му бе само да свиква събрания, — но затова пък имаше много последователи. Киселият му тон се дължеше на факта, че моята банда бе победила неговата в игра на карти таро два дни преди търга за Ан Нейлър. Хората на Хектор никак не обичаха да губят, а Джаксън допълнително наля масло в огъня, като ги скъса от подигравки. Аз също се държах предизвикателно, с което се набих в очите му повече от останалите. Сега името на Бледата бродница — както бях известна по улиците — вече присъстваше в черния им списък. Успееха ли да ме спипат натясно, бях мъртва.

Влакът пристигна с една минута закъснение. Отпуснах се на първата свободна седалка.

Освен мен във вагона имаше само още един човек — мъж, четящ „Дейли Дисендънт“. Беше зрящ, медиум. Цялата се напрегнах. Джаксън имаше достатъчно врагове, а много от зрящите ме знаеха като неговото момиче. Знаеха също и че продавам картини, които нямаше как да са нарисувани от истинския Питер Клас.

Извадих стандартния си електронен четец и избрах своя любим незабранен роман. Без свита, която да ме пази, единствената реална защита, с която разполагах, бе да изглеждам колкото се може по-нормална и незряща.

Докато прехвърлях страниците, не изпусках мъжа от поглед. Знаех, че той също ме е забелязал, но никой от двама ни не даваше вид. Тъй като още не ме бе уловил за врата, за да ме пребие до безсъзнание, предположих, че не е някой наскоро измамен любител на изкуството.

Рискувах да хвърля бегъл поглед към неговия „Дисендънт“, единствения масов вестник, все още печатан на хартия. Хартията бе трудна за контролиране, докато електронните четци означаваха, че можем да сваляме новини само от ограничения брой медии, одобрени от цензурата. Страниците пъстрееха от обичайните заглавия. Двама млади мъже, обесени за държавна измяна. Затворено подозрително заведение в Секция 3. Имаше и дълга статия, опровергаваща „извратените“ твърдения, че Британия е в политическа изолация. Журналистът наричаше Сцион „империя в зачатък“. Същата фраза се повтаряше откакто се помнех. Ако Сцион бе още ембрион, то аз положително не исках да бъда наоколо, щом се пръкне от утробата.

Почти два века бяха изминали от появата на Сцион. Той бе възникнал в отговор на предполагаема заплаха за империята. Епидемията, както те я наричаха — епидемия от ясновидство. Официалната дата беше 1901, когато бяха приписали пет ужасяващи убийства на Едуард VII. Те твърдяха, че Кървавият крал е отворил врата, която никога не може да бъде затворена, че е стоварил чумата на ясновидството върху света, че неговите последователи са навред, като се множат, вършат убийства и черпят сили от велик източник на злото.

Това, което последвало, било Сцион — република, построена да изкорени болестта. През следващите петдесет години тя се превърнала в машина за лов на зрящи, като всяка по-значима политика се градяла около дегенератите. Убийствата до едно били дело на дегенерати. Разбойничества, грабежи, изнасилвания, палежи — всички те се случвали по тяхна вина. С течение на времето в цитаделата се развил синдикат на зрящите — организиран подземен свят, предлагащ убежище на ясновидците. Това само удвоило усилията на Сцион да ни изкорени веднъж завинаги.

Сега, след като инсталирането на ТРД приключеше, синдикатът щеше да се разпадне, а Сцион да стане всевиждащ. Разполагахме с две години, за да сторим нещо по въпроса, но с Хектор като Повелител не виждах как ще успеем. Неговата власт не носеше нищо друго, освен корупция.

Първите три спирки минаха без инциденти. Тъкмо бях свършила поредната глава от книгата, когато светлините внезапно угаснаха и влакът спря. Разбрах какво се случва част от секундата преди мъжа с вестника. Той целият се напрегна в седалката си.

— Май ще има претърсване.

Опитах да отговоря нещо, да потвърдя опасенията му, но езикът ми сякаш бе залепнал за небцето.

Изключих четеца. В стената на тунела отвън се отвори врата, а във вагона светна надпис „ПРОВЕРКА ЗА СИГУРНОСТ“.

Знаех какво ни предстои: среща с патрул от двама Жандарми. Единият от тях винаги бе старши, обикновено медиум. Никога по-рано не бях попадала на проверка, но знаех, че малко зрящи успяват да се измъкнат от нея.

Сърцето ми подскочи в гърдите. Погледнах към спътника си, за да видя реакцията му. Явно имаше ясновидски способности, макар и не особено силни. И сама не знаех как успявам да преценя това — просто вътрешните ми антени реагираха по различен начин.

— Трябва да се махнем от този влак — каза мъжът, като се изправи на крака. — Каква си ти, миличка? Оракул?

Не отвърнах нищо.

— Знам, че си зряща. — Ръката му дръпна дръжката на вратата. — Хайде, недей да стоиш така. Все някак ще се измъкнем. — Той избърса чело с ръкава си. — Толкова дни без проверки и ето че точно днес…

Аз все така не помръдвах. Нямаше никакъв изход. Прозорците бяха нечупливи, бравите на вратите — блокирани, а времето вече изтичаше. Лъчите на два фенера засноваха из вагона.

Стоях като закована на мястото си. Жандарми. Трябва да бяха засекли по някакъв начин присъствието на зрящи във влака, иначе нямаше да угасят осветлението. Така щяха да различат по-добре аурите ни, да преценят точно вида им.

Двамата влязоха. Един призовател и един медиум. Влакът потегли отново, но лампите не светнаха. Те доближиха първо мъжа.

— Име?

Той вирна брадичка.

— Линуд.

— Причина за пътуването?

— Бях на посещение при дъщеря си.

— Посещение при дъщеря ти. А сигурен ли си, че случайно не си тръгнал на спиритически сеанс?

Нямаше да ни се размине току-така.

— Имам всички необходими документи от болницата — каза Линуд. — Тя е много зле. Разрешено ми е да я виждам всяка седмица.

— Може и да не я видиш повече, ако още веднъж си отвориш плювалника. — Той се обърна към мен и излая: — Ти, там! Къде ти е личната карта?

Бръкнах в джоба си и я извадих.

— А разрешението за пътуване?

Подадох му и него. Той го огледа внимателно.

— Работиш в четвърта Секция.

— Да.

— Кой е издал това разрешение?

— Бил Бънбъри, кварталният ми отговорник.

— Аха. Но трябва да проверя и още нещо. — Старшият Жандарм насочи фенера си към очите ми. — Не мърдай.

Аз дори не трепнах.

— Нямаш духовно зрение — измърмори той. — Значи трябва да си оракул. Отдавна не бях попадал на нещо подобно.

— За последно видях оракул с цици през четирийсетте — обади се другият. — На началниците ще им хареса.

Шефът му се усмихна. Имаше колобоми^[6] и в двете си очи, признак за постоянно духовно зрение.

— Не съм оракул — казах аз.

— Да бе, да. А сега млъквай и стой мирно.

Повечето зрящи ме вземаха за оракул. Елементарна грешка, защото аурите си приличаха — всъщност дори бяха с еднакъв цвят.

Той разтвори клепачите на лявото ми око с пръсти. Докато оглеждаше старателно зениците ми в търсене на липсващите колобоми, другият пътник се втурна към отворената врата. Въздухът потрепери, когато той запрати един дух — своя ангел пазител — по посока на Жандармите. По-младшият от двамата изпищя, защото ангелът се стовари върху него и преобърна сетивата му подобно на тел, разбъркваща сурови яйца.

Началникът му обаче бе твърде бърз. Преди някой да успее да реагира, той призова свита от полтъргайсти.

— Стой на място, медиум!

Линуд го изгледа презрително. Беше дребен мъж около четирийсетте, слаб, но жилав, с кестенява коса, прошарена по слепоочията. Заслепена от фенера, не виждах добре полтъргайстите, но ги усещах и те ме правеха твърде слаба, за да помръдна. Успях да преброя три. Никога по-рано не бях виждала човек да контролира дори един полтъргайст, какво оставаше за три. По гърба ми полазиха ледени тръпки.

Докато ангелът се готвеше за повторна атака, полтъргайстите обкръжиха Жандарма.

— Ела с нас мирно и тихо, медиум — каза той, — и ще помолим шефовете да не те изтезават.

— Мъченията ви не ме плашат, господа — вдигна ръка Линуд. — Имам ли ангел до себе си, не се боя от нищо.

— Всички приказват така, докато не видят Тауър.

Линуд запрати ангела си по дължината на вагона. Не успях да видя сблъсъка, но всичките ми сетива реагираха болезнено, като оголен нерв. Присъствието на трите полтъргайста изсмукваше енергията ми и едва успявах да се удържа на крака. Линуд се правеше на куражлия, но знаех, че и той ги усеща и се бори с всички сили да укрепи своя ангел. Докато призователят контролираше полтъргайстите, колегата му рецитираше тренодия — заклинание, което караше духовете да умират окончателно, заточвайки ги във владения извън досега на зрящите. Ангелът потрепери. За да го прокудят наистина, трябваше да знаят пълното му име, но монотонният напев го правеше твърде слаб, за да защитава приемника си.

Кръвта запулсира в ушите ми. Гърлото ми се сви, а по пръстите ми пролазиха иглички. Ако продължавах да стоя безучастно, щяха да арестуват и двама ни. Видях себе си затворена в Тауър, при уредите за мъчения, а после на бесилото…

Не, нямаше да умра днес.

Докато полтъргайстите настъпваха към Линуд, нещо се случи със зрението ми. То се концентрира върху Жандармите. Съзнанията им пулсираха недалеч от моето, два трептящи обръча от енергия.

Намерението ми бе само да ги дезориентирам, да си спечеля време за бягство. Елементът на изненадата беше на моя страна. Те ме бяха пренебрегнали. Оракулите се нуждаеха от свита, за да бъдат опасни.

Не и аз.

Черният прилив на страха ме погълна изцяло. Преди да разбера какво става, духът ми излитна от тялото, устреми се към старшия Жандарм и се стовари право в неговата сънорама. Не се сблъска с нея, а я прониза, мина през нея. Изтика я и я запрати в етера, оставяйки тялото му празно. В следващия миг същата участ сполетя и другаря му.

После духът ми се върна с тласък, от който зад очите ми избухна мълния. Никога през живота си не бях изпитвала такава болка. Сякаш нажежени шишове пронизваха черепа ми, изгаряйки самата тъкан на мозъка, толкова горещи, че не можех да виждам, да мисля, нито да помръдна. Смътно усещах с бузата си лепкавия под на вагона. Каквото и да бях сторила, щях да се замисля, преди да го сторя отново.

Влакът се разклати, забавяйки ход. Явно наближавахме следващата спирка. Изправих се на лакти, треперейки от усилието.

— Господин Линуд?

Никакъв отговор. Пропълзях до мястото, където лежеше, и щом преминахме край осветено място в тунела, успях да зърна лицето му.

Мъртъв. Полтъргайстите бяха изкарали душата му от тялото. Документите му се въргаляха по пода до него. Уилям Линуд, четирийсет и три годишен. Две деца, едното с кистозна фиброза. Женен. Банков служител. Медиум.

Дали съпругата и децата му знаеха за тайния му живот? Или бяха незрящи и дори не подозираха за него?

Трябваше да изрека тренодията, инак той щеше да остане да витае във вагона завинаги.

— Уилям Линуд — започнах, — оттегли се в етера. Всичко тук е уредено. Всички дългове са платени. Вече няма нужда да оставаш между живите:

Духът се носеше наблизо. Сега етерът прошумоля и той се изгуби заедно с придружаващия го ангел.

Лампите светнаха отново. Озърнах се и с мъка преглътнах.

Още две тела лежаха на пода.

Улових се за дръжката на най-близката седалка и се изправих на крака. Дланите ми лепнеха от студена пот. Старшият на патрула бе на няколко крачки от мен, все още с израз на изненада върху мъртвото лице.

Аз го бях убила. Бях убила Жандарм.

Партньорът му не бе имал същия късмет. Той бе проснат по гръб, с вперени в тавана очи, а по брадичката му се точеше тънка струйка лиги. Когато приближих, лицето му се сгърчи в тик. Косата на тила ми настръхна, а гърлото ми загорча от вкус на жлъч. Не бях прогонила духа му достатъчно далеч. Той все още дремеше в тъмните ъгълчета на съзнанието му — тайните, безмълвни дълбини, които никой дух не биваше да обитава. Мъжът бе полудял. Не, аз го бях накарала да полудее.

Стиснах зъби. Не можех да го оставя така. Дори един Жандарм не заслужаваше подобна участ. Поставих ръце върху раменете му и призовах на помощ целия си кураж.

— Убий ме — простенаха устните му.

Трябваше да го направя. Дължах му го.

Но не успях. Просто не успях да го убия.

Когато влакът спря на Станция I-5С, аз чаках пред вратата. Докато следващите пътници намереха телата, вече щеше да е твърде късно, за да ме хванат. Аз щях да съм горе над тях, на улицата, с лице, скрито под нахлупената шапка.