Дейвид Хосп
Невинност (46)

Четирийсет и пета глава

Вторник

Коледа, 2007 година

Коледа се спусна над Бостън като спасение. Слънцето грееше ярко на кристално синия небосвод и за първи път през последното денонощие метеоролозите прогнозираха ден без валежи. Из целия град децата ставаха от леглата си и се спускаха да отварят подаръците под елхата. Дори в приютите за бездомни ароматите на специално приготвени закуски от палачинки и сланина прогонваха тъжната действителност на живота, пък било то и само за няколко часа. Сякаш светът беше освободен от плена на сивотата и тъгата и онези, които се пробуждаха от нощния сън, посрещаха ден, изпълнен с множество възможности.

Фин не се събуди тази сутрин. Не се налагаше; той не беше спал изобщо. В пет часа сутринта, след като остави третото си гласово съобщение на Линда Флахърти, си взе душ, облече се и излезе на разходка. Нямаше определена цел, но чувстваше необходимостта да върви. Слезе по Бийкън Хил и оттам през Чарлстън към Кеймбридж.

Тръгна по северния бряг на Чарлс Ривър, покрай огромния купол на Масачузетския технологичен институт, през тухлените огради на Харвардския университет и оттам през реката към Фенуей, Бек Бей и обратно към Бийкън Хил.

Докато се разхождаше, сякаш преоткриваше града и за първи път изпита желание да го напусне. Беше прекарал целия си живот в Бостън и никога не се беше отдалечавал на повече от сто и петдесет километра от родното си място. И докато вървеше из града, осъзна нещо. Страшно много обичаше този град. Обичаше го както се обичат любящи родители — всеотдайно, безусловно, приемайки за даденост топлотата и щастието, недостатъците им, докато в един момент възможността да ги загубят придобива реални очертания. Той знаеше, че никога няма да напусне това място. Неговият живот беше само тук и той не можеше да направи нищо, за да промени това положение.

В десет часа се върна в Чарлстън и оттам по Уорън Стрийт стигна до офиса си. Изненада се да завари вратата отворена и Козловски седнал на конферентната маса. Пред него имаше кутия с понички и две големи кафета.

— Търсих те — каза приятелят му.

— Нали си детектив? Не е трудно да ме намериш.

Козловски сви рамене.

— Не бих казал, че те търсих усилено. Вчера си тръгна доста набързо. Реших, че вероятно искаш да останеш сам.

— Не стига, че е красив, ами и състрадателен. Лиса е извадила късмет с теб.

Козловски побутна едно от кафетата към Фин и той седна на масата.

— Това е за теб.

— Благодаря.

Двамата се умълчаха. Седяха и се оставиха кафето да ги стопли.

— Дядо Коледа какво ти носи? — попита Козловски след известно време.

Фин поклати глава.

— Само голяма буца въглища.

— Сигурно не си слушал през годината.

— То се знае.

Детективът се облегна назад.

— Погледни го откъм тази му страна — ако се изчака достатъчно дълго, въглищата се превръщат в диаманти, нали така? Може би така Дядо Коледа е решил да ти се отплати.

— Необходими са милиони години да се превърне в диамант.

— Ммда. Може би тогава е малка буца въглища.

Фин стана, отиде и седна на бюрото си, след което си вдигна краката.

— Та какво правиш тук сам?

— Нищо особено. Трябваше да си довърша някои неща и да се убедя, че не си се хвърлил от някой мост или нещо подобно.

— А хората казват, че си имал коледен дух. Иди, че ги разбери.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, знам.

— Всичко наред ли е?

На Фин му се стори, че Козловски го анализира. Все едно че рита гумите на колата, за да провери дали са напомпани.

— Всичко ли? Не, но е достатъчно.

— Предполагам, че ще ти стигне.

— Предполагам, че ще се наложи.

В този миг се отвори вратата, на прага застана Винсенте Салазар и кимна на двамата.

— Господин Фин, може ли да вляза?

— Да — отвърна адвокатът след известна пауза, не напълно убеден. — Да, защо не. — Той погледна към Козловски.

— Е, сигурен съм, че вие имате да си кажете доста неща като адвокат и клиент. Ако ви потрябвам за нещо, съм в кабинета си. — Козловски стана и тръгна към вратата на кабинета си.

— Детективе — обърна се Салазар към него.

Козловски се спря.

— Да?

— Благодаря ви. Знам, че рискувахте живота си.

— Не го направих за вас.

— И това знам. Все пак благодаря.

Козловски кимна и влезе в кабинета си в дъното на сградата.

— Не можах да ви благодаря вчера — каза Салазар на Фин. — Докато се обърна и вас вече ви нямаше.

— Аз съм като вятъра. Малко е страховито, нали?

Салазар седна на стола срещу него.

— Сърдите ми се и аз разбирам защо. Надявах се да ми дадете възможност да ви обясня всичко.

Фин махна с ръка.

— Дреболия. Такава ми е работата. Не ми дължите нищо.

— Искам да разберете, че направихте едно добро.

Фин се засмя тихо.

— Доброто и злото не играят никаква роля тук. Аз съм адвокат.

— И не сте любопитен да узнаете истината?

Той сви рамене.

— Още ли сте мой адвокат?

— Ако искаш да ми кажеш нещо — да. За целите на този разговор съм ти още адвокат. Когато излезеш от този офис обаче, те съветвам да си намериш друг.

Салазар извърна глава, обмисляйки възможностите си.

— В моята страна в миналото нямаше закони. Само решенията на едрите земевладелци — само те бяха законът. Те имаха оръжие и власт. Понякога някой от работниците нарушаваше закона на земевладелеца и трябваше да бъде наказан. Това създаваше дилема за земевладелеца. Ако затворникът бъдеше изпратен в затвора или го пребиеха, той фактически не можеше да работи за господаря си, който търпеше загуби в пари. Често като резултат от това някой от семейството на работника биваше избран да понесе наказанието вместо него — може би жена му или любимия му син или дъщеря. В някои случаи това можеше да бъде дори брат му.

Когато избягахме в Щатите, животът на Мигел беше преобърнат за втори път. Първият беше, когато баща ни умря и Мигел и майка ми дойдоха да живеят при мен. Той беше на шестнайсет, когато пристигнахме тук — млад, изпълнен със страст и гняв.

— Не много добра комбинация — коментира Фин.

— Не — съгласи се салвадорецът. — Когато Мигел разбра, че може да ни депортират — да бъдем върнати в Салвадор и да ни постигне смърт от Ескадроните на смъртта — нещо в него се пречупи. Той искаше да я изплаши и си мислеше, че ако използва мачете, полицията ще предположи, че са били от ВДС.

— Правилно е разсъждавал. Точно това си е помислил Макинтайър. И затова те е натопил.

— Господ прояви иронично чувство за справедливост.

— Очевидно, но не само той. Дори и Мигел да е искал само да я изплаши, мислиш ли, че това оправдава факта на нападението му срещу Мадлин Стийл?

— Не. Нищо не оправдава постъпката му. Но я обяснява. Млад и глупав тогава, той го е приемал като самозащита. Нещо повече, приемал го е като защита на семейството.

— Ти знаеше ли? — с обвиняващ тон го попита Фин.

— Не. Не знаех, докато не ми съобщихте за ДНК тестовете. Но мисля, че на подсъзнателно ниво винаги съм го подозирал.

— И излежа петнайсет години в затвора за престъпление, извършено от брат ти?

— Да. Но може би така трябваше да стане. Той ми беше като син. Беше принуден да дойде в тази страна заради моите грешки. Може би аз бях по-виновен за това престъпление, отколкото ми се искаше да призная. Във всеки случай той е част от семейството ми и ако трябваше да избирам, не знам дали бих постъпил по друг начин.

— Защо не? — попита Фин. — В тази страна човек не отговаря за престъпления, извършени от членове на семейството му.

Другият мъж се усмихна.

— Това е чисто американска и доста наивна гледна точка. При всяко положение брат ми прекара последните петнайсет години в изкупление за греховете си. Той отгледа дъщеря ми. Грижи се за майка ни. Лекуваше болните и дори спаси живота на един обещаващ млад адвокат, нали така? А сега той доброволно жертва свободата си, за да бъда свободен аз.

Адвокатът поклати глава.

— Едва ли ще се стигне дотам. Прокуратурата вече те е обвинила веднъж. Макар и съдията да отмени присъдата ти, ти не си оневинен или реабилитиран. ДНК пробите на двама ви съвпадат, така че не може да се установи кой от вас го е извършил. По ирония на съдбата това означава, че никой от вас няма да бъде осъден, защото винаги ще има съмнение, че другият е виновен. Освен това предвид скандала и начина, по който полицията те е натопила първия път, бих се изненадал, ако прокуратурата поиска отново да открие тази петнайсетгодишна кутия на Пандора. По-добре за тях ще е да оставят шумът да утихне и с това да се приключи. Да ви оставят на мира и двамата.

— Ами ако проведат повторни ДНК тестове? Ако успеят да изолират повече точки на съвпадение, може да докажат, че е виновен Мигел.

— Малко вероятно е. Образците са взети от малки парченца кожа и не съм сигурен дали са останали още.

— Но е възможно. Технологията, използвана при анализ на ДНК, напредва много бързо.

— Може и да си прав — отвърна Фин. — Може би ще има една несигурност, която ще виси над Мигел до края на живота му.

— Може би това е наказанието, което му е отредила съдбата. Може би това му е достатъчно.

— Ти си прекарал петнайсет години в затвора. Наистина ли мислиш, че несигурността е достатъчно наказание?

— Не знам. За мен е достатъчно — за моето чувство за справедливост. Не платихме ли аз, брат ми и дъщеря ми достатъчно за това престъпление?

— Не е моя работа да съдя — отговори Фин. — Аз не съм съдия, нито съдебен заседател. Аз съм адвокат. Работата ми е да представлявам и защитавам клиенти в съда.

— Да. Вие сте адвокат. Добър адвокат. — Той стана и протегна ръка. Фин остана седнал, загледан в клиента си, но след малко стана и стисна ръката му. — Благодаря ви, господин Фин — каза Салазар. — От името на моето семейство сърдечно ви благодаря.

Фин само кимна. Салазар се обърна и мълчаливо излезе от офиса.

* * *

Козловски стоеше до задната стена на малката тухлена сграда. Температурата все още беше под нулата, но слънцето нагряваше асфалтовите плочки на покрива и от улуците постоянно капеше вода. Той беше останал в кабинета си няколко минути, но в действителност нямаше работа за довършване и си каза, че малко студен и свеж зимен въздух ще му се отрази добре. Тъкмо гледаше към сградите от другата страна на улицата, когато чу как вратата зад него се отвори, Фин излезе навън.

— Вярваш ли му? — попита приятелят му.

— Мисля, че да — отвърна той. — По-лесно е да му повярвам. — Извади цигара и я запали.

— Триумфално пушене?

— Нещо такова. Не е точно триумф, но ще го приема каквото е.

Козловски се обърна и го погледна.

— Имаш ли една и за мен?

— Ти не пушиш.

— Пуша пури от време на време. Колко по-лошо може да е?

Фин извади кутията от джоба си и му предложи.

— Внимавай, казват, че човек се пристрастявал. — Той подхвърли на Козловски запалката си „Зипо“.

Детективът пъхна цигарата в устата си и щракна със запалката. Успя да я запали след втория опит. И когато вдиша от тютюна, и димът изпълни белите му дробове, той се покашля.

— Добре е, а? — попита го Фин.

Той му върна запалката.

— Изгладихте ли нещата с Флахърти?

Адвокатът поклати глава.

— Още не. Но ще продължим да опитваме.

— Винаги можеш да я зарежеш.

— Не, не мога.

Козловски си дръпна отново от цигарата и този път успя да се контролира, и издиша дълга струя дим.

— Мм-да, не можеш. Но назначението й е политическо? Можеш да се надяваш да се смени администрацията. Тогава може да се върне.

— Може. Човек никога не знае. — Ясно беше, че Фин не е в настроение да обсъжда любовния си живот. — Ами ти? Всичко наред ли е с Лиса?

— Предполагам. Ще ни трябва време, но тя ще го преодолее.

— Коледа е. Не трябва ли сега да си при нея?

— Тя е еврейка. Оказва се, че при тях Коледа не е кой знае какъв празник.

— Кой би предположил.

— Днес я изписват, ще отида да я взема и да я откарам вкъщи. Ще видим какво ще стане. — Козловски се загледа в приятеля си, докато в същото време се замисли за Лиса. Спомни си думите й, че Фин има нужда от него, и отново отвърна поглед. Винаги се чувстваше неловко, когато му се налагаше да изразява чувствата си с думи, но също така знаеше, че тя е права. Нещо повече, той постепенно осъзнаваше, че и той има нужда от Фин не по-малко отколкото адвокатът от него. — Ще кажа нещо. — После млъкна, опитвайки се да формулира думите си.

— Благодаря ти, че ме информира — пошегува се след няколко секунди Фин.

— Не искам да мислиш, че е странно, или пък да си въобразиш нещо.

— Добре. Мисля, че зависи от това какво възнамеряваш да кажеш. Но ще го имам предвид.

Козловски отново си дръпна от цигарата и после заговори:

— Как би реагирал, ако ти кажа, че не си ми безразличен и си ми скъп?

Фин замълча и вдиша от дима на цигарата.

— Не знам — накрая отговори. После се усмихна. — Бих си помислил, че си обърнал резбата и изпитваш някакви извратени желания към мен.

— Именно.

— Не че има нещо нередно в това. На света има какви ли не.

— Разбрах ти намека. Благодаря.

— Лиса знае ли?

— Майната ти!

Фин се ухили още по-широко.

Козловски дръпна отново от цигарата и се закашля.

— Не разбирам как може да смучеш тая гадост.

— Въпрос на навик.

Двамата продължиха да стоят там още няколко минути. Слънцето грееше ниско на небето и приятно топлеше лицето на Козловски.

— „О’Доул“ работи и на Коледа — каза.

— Довери се на ирландците, за да си сигурен, че всички ще се натряскат за Рождество Христово.

— Имаш някакви планове или искаш да отидем да обърнем по едно?

Фин го погледна.

— Ти ли черпиш?

— Да.

Адвокатът вдигна вежди изненадано.

— Хубаво пиене?

Козловски затвори очи и се остави слънцето да нагрява лицето му.

— Да — отвърна. — Хубаво пиене.