Дейвид Хосп
Невинност (13)

Дванайсета глава

Понеделник

17 декември 2007 година

— Слушам ви, господин Фин — каза Дюмондс. — Вие поискахте срещата.

Фин седеше в единия край на голяма маса в луксозно обзаведената конферентна зала в офиса на Дюмондс. Намираха се на четирийсетия етаж на огромен небостъргач от стъкло и стомана. Дюмондс беше настоял срещата да се състои в неговата кантора и Фин разбираше защо. Той искаше да има предимството да е на свой терен. Много адвокати даваха мило и драго да са на собствен терен, когато водеха съдебни битки. Това им даваше чувство за контрол на ситуацията.

Фин нямаше нищо против. Израснал като сирак, той никога не беше имал свой дом и като резултат от това никога не се беше чувствал особено застрашен, когато беше на чужд терен. Всяка игра за него беше игра в полето на противника. Но в тези игри имаше нещо много удовлетворително — ако успееш да победиш някого на негов терен, той биваше покорен от теб завинаги.

От двете му страни седяха Козловски и Лиса. Срещу него — Дюмондс и Слокъм. Слокъм изглеждаше изненадан от това, че Фин е цял и невредим. В същото време беше очаквал Фин да поиска среща за извънсъдебно уреждане на спора. Слокъм излъчваше арогантност, убеден, че е недосегаем. Е, Фин имаше намерение да го засегне.

— Да — започна Фин. — Исках да поговорим с вас и с клиента ви за евентуално извънсъдебно споразумение. Преразгледахме ситуацията и бихме искали да направим ново предложение.

На лицето на Слокъм се разля широка усмивка.

— Готови сме да изслушаме всяко разумно предложение от ваша страна — отвърна Дюмондс със спокоен и привидно покорен тон.

— Разбира се — каза Фин. Бръкна и извади от джоба на сакото си плик, който постави на масата и закри отгоре с длан. После побутна плика към Слокъм.

Усмивката на Слокъм стана още по-широка, докато посягаше към плика. Той взе плика и хвърли към Фин поглед, сякаш за да му каже: „Видя ли, казах ти, че ще се оправя с теб, смотано адвокатче такова.“ Вдигна го като трофей и го отвори.

Фин едва се сдържа да не се засмее, докато наблюдаваше физиономията му. Усмивката се смени с изненада, после с объркване и накрая с гняв. Изведнъж срещу него гледаше сърдит трол, когото са измамили.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Слокъм и хвърли листа на масата.

— Новото ни предложение за уреждане на спора — отговори Фин. — Не бях ли достатъчно ясен?

Дюмондс, който още не знаеше какво се случва, сграбчи листа и го прочете.

— Не разбирам — каза след малко.

— Мисля, че клиентът ви разбира.

Дюмондс обърна листа към Фин, сякаш вярваше, че той погрешно му е дал друго писмо.

— Господин Фин, последното ви предложение беше за осем милиона долара. А новото ви предложение е за осем милиона шестстотин петдесет и два долара.

— И трийсет и два цента — добави адвокатът.

Дюмондс погледна листа.

— Да, виждам. И трийсет и два цента. — Озадачено вдигна очи от писмото. — Бихте ли обяснили, моля?

— Разбира се. Вчера правих ремонт на кабинета си. Шестстотин петдесет и два долара и трийсет и два цента ще ми струва да оправя щетите.

— Моля? — попита Дюмондс.

— Ах, ти, гадно нищожество — обади се Слокъм. — Мислиш, че няма да стигна до теб ли?

— Разбира, че можете — отвърна Фин. — Дори съм пуснал реклама на моята кантора в „Жълти страници“. Това, което не можете да направите, е да ме сплашите.

— Не мога ли? Къде е онази твойта клиентка, пачаврата?

— Внимавайте кого наричате пачавра, господин Слокъм. Имам пълно описание на срещата ви с госпожа Прудет в Лас Вегас. Не мисля, че е във ваш интерес да започвате тази битка. — Слокъм стана червен като домат от яд. — Прецених, че ще е по-добре клиентката ми да не присъства на днешната среща, за да можем да обсъдим по-открито някои въпроси.

Дюмондс погледна първо към Фин, после към клиента си.

— Някой ще ми обясни ли какво става тук?

Фин погледна към Слокъм.

— Наистина ли искате да знаете? Оставете тази чест на мен тогава. — Слокъм седеше мълчаливо, кипнал от ярост. — Много добре — продължи адвокатът. — В петък имах посещение от един от служителите на господин Слокъм. Чарлз О’Мали. Той дойде да ми предаде отговора на господин Слокъм на последното ни предложение.

Лицето на Дюмондс пребледня и погледна към клиента си.

— Сал, кажи ми, че не си го направил. След разговора ни…

— Затваряй си устата, Марти — сряза го той.

— Ето това не го разбирам — каза Фин. — Плащате за съветите на адвоката си колко, шестстотин долара на час? А не се вслушвате в него. — Поклати глава. — Този път ще ви излезе солено.

— Майната ти! — отвърна Слокъм и отново се ухили, вече не от чувство за победа, а от желание за реванш. — Добре, погрижил си се за О’Мали. И мислиш, че това ти дава нещо? Не ти дава нищо. Ще пратя друг. И ти изобщо няма да можеш да докажеш, че аз съм го пратил. О’Мали никога няма да застане на твоя страна.

— Всъщност мисля, че ще застане. — Фин сложи куфарчето си на масата и го отвори с капака към Слокъм, така че той да не види какво има вътре. Извади оттам документ от пет страници. Прегледа го и го подаде на Слокъм. — Това е писмена декларация, подписана от Чарлз О’Мали, в която подробно се описва „работата“, която е вършил за вас, след като сте го взели под крилото си по време на пробацията му. Параграфи седем до петнайсет се отнасят пряко до инструкциите, които сте му дали, преди да посети офиса ми в петък.

— Ще го убия! — изръмжа Слокъм.

— Клиентът ми използва метафора — бързо се намеси Дюмондс.

Слокъм само го изгледа сърдито.

— Няма да си имате повече работа с господин О’Мали, уверявам ви — продължи Фин. — Моят колега, господин Козловски — мисля, че сте се виждали и преди — е полицейски детектив в оставка. Той е предприел необходимото, за да уреди господин О’Мали на нова работа.

— И въпреки това ще го убия.

— Пак е метафора. — Дюмондс сякаш се мъчеше да поддържа темпото на бягащата пътечка, зададено от клиента му. Но не успяваше.

Фин каза на Слокъм:

— Разбирам как се чувствате. — Отново бръкна в куфарчето и извади още два документа. — Това също са декларации. Едната е подписана от господин Козловски, а другата — от мен. С тях потвърждаваме написаното от господин О’Мали относно събитията, случили се в петък.

Слокъм ги прегледа набързо и ги хвърли към Фин.

— Мислиш, че ще ме уплашиш с това ли? Че тримата ще ме уплашите? Всеки ден ми се налага да решавам много по-големи проблеми от този. Ти сега си подписа смъртната присъда.

— Мога ли да остана за малко насаме с клиента си? — намеси се Дюмондс. — Сал?

— Млъквай.

Фин продължи:

— Знаете ли, мина ми през ума, че това можа да не е достатъчно, за да ви убедя. Затова накарах господин Козловски да си поговори хубаво с господин О’Мали — да поразрови вашия бизнес, така да се каже. Оказа се, че службата за пробация ви върши идеална работа. По наши изчисления във вашите фирми в момента работят двайсет и седем души, които се опитват да започнат наново живота си, след като са прекарали определено време в затвора. Възхитително. Свързахме се с всеки един от тях. — Слокъм побледня. — Много от тях — в интерес на истината, повечето от тях — отказаха да говорят с нас. Шестима обаче бяха много отзивчиви. — Фин извади от куфарчето още два документа. — Това са декларациите на Джеръми Джеферсън, Рандъл Хес, Тимъти Монро и Салваторе Гонзалес. Въпреки че, разбира се, са признателни за това, че сте им помогнали да изпълнят условията на пробацията им, те в същото време са недоволни от повечето служебни задачи, които сте им давали. В декларациите посочват подробно какви са били тези задачи — широк кръг от дейности, като се започне от изнудване и мамене при хазарт и се свърши с хулиганство и нападения. Тези господа смятат, че биха били по-полезни в една по-различна работна среда и господин Козловски вече е уредил да започнат нова работа. — Фин предаде декларациите на безмълвния Слокъм.

И отново бръкна в куфарчето.

— Разполагам също така с декларации и писмени показания на други две лица, с които се свързахме. Те са доволни от работата си и охотно биха продължили да работят на същите места. Не биха желали обаче да продължат да се занимават с незаконна дейност — дейност, която също са описали подробно в декларациите си и която са вършили по ваши указания. — Той извади тези декларации, пъхна ги в една папка, запечата я и я прибра обратно в куфарчето. — Няма да разкрия имената на последните двама. Трябва обаче да разберете, че ако продължите да принуждавате бивши затворници, които работят при вас, да извършват незаконни деяния, ще си имате работа с един от тези двама души, който ще подаде сигнал срещу вас в компетентните органи.

В залата настъпи тишина.

— Не разбирам — предпазливо изрече Дюмондс. — Нали няма да съобщите за това в полицията?

Фин се престори на шокиран:

— Разбира се, че не.

Дюмондс и Слокъм се спогледаха объркани.

— Не се ли изразих достатъчно ясно? — попита Фин. — Аз представлявам и двамата и съм техен адвокат. Те ме наеха, за да разреша трудовоправните им казуси, както и да ги представлявам пред службата за пробация. Информацията в тези декларации разкрива, че клиентите ми са извършвали незаконни деяния, но под принуда. Сигурен съм, че многократно сте разяснили на клиента си, господин Дюмондс, тази информация е поверителна и адвокатът не може да я разкрива. Не съм упълномощен да я разкрия на властите без съгласието на доверителите ми.

— И какво следва оттук нататък? — попита Слокъм.

— Копия от тези декларации са прибрани на сигурно място в един трезор, като мой пълномощник има ключ от касетката. Ако нещо се случи с мен, с господин Козловски или с който и да било от авторите на клетвените декларации, този човек е инструктиран да изпрати всичко на полицията. И като стана дума, добавих и декларация — писмени показания от госпожа Прудет по повод вашата среща с нея в Лас Вегас. Там няма нищо, което е против закона, освен ако не говорим за законите на природата, но пък е вълнуващо четиво.

Слокъм се замисли, Фин продължи да го гледа.

— А какво ще стане с мен? — накрая попита Слокъм.

— Вие, господин Слокъм, сега имате възможността да пречистите бизнеса си. Съветвам ви да го сторите. — Адвокатът затвори куфарчето си, стана и тръгна към вратата, последван от Козловски и Лиса.

— И само това? — попита изненадан Слокъм.

Фин се обърна и отново го погледна.

— Не, не е само това — отвърна. — Също така ще подпишем споразумение за развода за сумата от осем милиона шестстотин петдесет и два долара и трийсет и два цента. Още днес.

* * *

Беше едно от най-забавните представления, които съм гледала — изсмя се Лиса. Бяха се върнали в офиса на Фин. Върху дългата маса до стената бяха наредени три сандвича и няколко пакета с чипс. Беше време за празнуване. — По дяволите, видя ли физиономията му?

Адвокатът сияеше от радост.

— Да, видях я.

— За миг си помислих: ами ако наистина скочи? Уплаших се, че ще ти връхлети още там. Какво щеше да направиш тогава?

Фин поклати глава.

— Нямаше как. Той нямаше избор. Може би щеше да се оправи с един или двама от нас, но няма как да премахне няколко души, без да се размирише. Освен това той е скъперник. Направихме справка, активите му възлизат на двайсет и два милиона. Сигурен съм, че ако бяхме направили по-задълбочено проучване, щяхме да открием още. Повечето от тези активи са скрити или недекларирани пред данъчните. Дори и като олекне с осем милиона, пак ще му останат достатъчно за старините. В крайна сметка, ние не му дадохме избор.

Козловски се прокашля.

— Това е тайната на успешното изнудване, нали така? — рече. Въпросът беше риторичен.

Фин се обърна към него:

— Така ли гледаш на това? Изнудване? Та ние от дни тъпчехме на едно място. Постъпихме по единствения възможен начин. Така или иначе, не разполагахме с достатъчно улики да отидем в полицията. Не и без съдействието на бившите затворници. А те нямаше лесно да си признаят за нещата, които Слокъм ги е карал да вършат. В противен случай автоматично щяха да се върнат в затвора. А аз не можех да седя безучастно и да чакам Слокъм отново да ми прати биячи.

Детективът кимна.

— Вярно е, че това беше единственият възможен начин. Но пак си остава изнудване. Просто го наричам с истинското му име.

Фин поклати глава и се обърна към Лиса:

— Виждаш ли го хубостника? Днешният ден е най-светлият в кратката история на тази кантора, а на него му дай само да се заяжда. Благодарение на Слокъм спечелихме седем клиенти. Сериозно подкопахме криминалния му бизнес, аз лично поех голям риск за живота си, а и да не пропусна, спечелихме дело за осем милиона, а той пак не е доволен.

— Извинявай — изръмжа Козловски. — Казах ти, това беше единственият възможен начин. Само дето нарушаването на законите, макар и от благородни подбуди, може да доведе до лоши последици.

— Чакай малко, не съм нарушавал никакви закони. Може само леко да съм ги заобиколил.

Козловски взе сутрешния вестник и го отвори, като по този начин постави бариера между себе си и Фин. Обаче нищо не можеше да развали удоволствието на адвоката.

— Колко ще спечелиш от този случай? — попита го Лиса.

— Една трета.

— От осем милиона?

Фин кимна.

Лиса подсвирна.

— Мамка му. Това е… Това е над два милиона и половина.

Фин отново кимна.

— Разбира се, около милион ще отиде за данъци, а ще трябва да платя на теб и на Коз, но пак ще останат достатъчно пари кантората да продължи да работи още известно време.

— Надявам се — отвърна тя. — Та ти може дори да си наемеш адвокат на пълно работно време още това лято. — Тя многозначително размърда вежди.

Фин й се закани с пръст.

— Концентрирай се върху дипломирането си и адвокатските изпити. Ако го направиш, през август ще видим какво ще можем да уредим.

— Слава Богу — отговори тя. — Перспективата да си търся истинска работа доста ме плашеше.

Фин й се усмихна, облегна се назад и отхапа от сандвича. За тези мигове живееха адвокатите. Тръпката от победата. Парите също не бяха за подценяване, както и чувството за сигурност, които те даваха — поне в краткосрочен план — но това за Фин бяха само административни подробности. За него, както и за повечето добри адвокати, правото беше силов спорт и тръпката да надвиеш противника си беше неговият главен мотивиращ фактор. Той никога нямаше да има възможност да играе бейзбол за Суперкупата или Световните серии. Но тези професионални победи бяха най-близкото до тях и усещането беше неповторимо и не можеше да се купи с никакви пари.

Той огледа тесния си офис със задоволство. Нямаше махагон или произведения на изкуството. Нямаше дебели килими или дъбов паркет. Имаше само няколко шкафа от сива стомана, две функционални бюра, компютър втора употреба и някои основни офисни устройства. И въпреки това той беше победил. Фин беше класически парий и толкова по-сладка беше победата му като парий.

Той погледна към Козловски, който продължаваше да се крие зад вестника си, и се изсмя. Коз беше много досаден и голям темерут. Но той също беше най-добрият в своя занаят. Във всяка битка, във всеки случай, Фин би предпочел Козловски и Лиса пред армия от свръхобразовани, високоплатени, но неопитни адвокати. Тези двамата бяха неговото тайно оръжие.

Той се усмихна отново, забавлявайки се от вида на приятеля си — чудака с вестника. О, не, поведението на Козловски нямаше да помрачи настроението му. Решен беше да се наслади на мига напълно и нищо не беше в състояние да му попречи.

Но се намери нещо, което му попречи. Не беше заяждането на Козловски, а нещо, което привлече вниманието му върху челната страница на сутрешния вестник, който детективът държеше като щит. Заглавието. Не беше много дълго, за да е рекламен слоган, но все пак в горния десен ъгъл, с големи черни букви. То сякаш се наби в очите му. Фин беше обзет от пристъп на гадене и скочи от стола. Прекоси офиса с три крачки и грабна вестника от ръцете на Коз.

— Какво ти става? — възпротиви се Козловски. — Нали ти казах, постъпи правилно.

Но Фин не му обърна внимание и той замълча, когато видя изражението му.

— Какво има? — попита Лиса, като напрежението по лицето на Фин неминуемо се отрази в тона й.

Фин прочете набързо първия параграф. Това му беше достатъчно. Изведнъж му стана трудно да диша. Свлече се изнемощял в стола до масата, а вестникът падна на земята. Лиса и Коз прочетоха заглавието, което гласеше:

БОСТЪНСКИ АДВОКАТ ЗВЕРСКИ УБИТ.