Дейвид Хосп
Невинност (28)

Двайсет и седма глава

Снегът беше завалял отново, когато Фин спря колата си в Роксбъри, на завоя на „Кълъмбъс“ с „Ленъкс“. Слънцето беше залязло и на светлината на фаровете снежинките блещукаха като светулки и създаваха атмосфера на тиха вечер.

Той слезе от колата и се огледа. Намираше се в район, който се преустройваше напълно. От другата страна на улицата един голям склад се ремонтираше из основи, а голяма табела на оградата около сградата известяваше, че вътре ще бъде преустроено в модерни апартаменти. Три други тухлени сгради в съседство бяха подновявани в момента с нов интериор и нови тухлени фасади. На ъгъла една малка уличка беше заличена, за да отстъпи място на модерно луксозно кафене. Но заедно с предвестниците на градската трансформация се забелязваха и знаците на градския упадък и разложение, в чийто плен този район беше просъществувал десетилетия наред. Все още преобладаваха евтини къщи със затъмнени прозорци и лющеща се боя от вратите. А кръчмата наблизо още рекламираше бърбън с отстъпка, а не скъпо шардоне.

Алеята, в която полицай Стийл беше нападната, се намираше нагоре по пресечката и след като добре огледа квартала, Фин тръгна пеша в снега.

Самият той не знаеше защо дойде тук. Нямаше нищо конкретно като повод или съмнение, нито знаеше какво точно търси. Нещо в онези доклади отпреди петнайсет години му се струваше необичайно, не на мястото си. Той вървеше бавно и имаше неприятното усещане, че някой го следи, но след като се огледа, не видя жива душа. Местните обитатели изглежда се бяха залостили на сигурно в домовете си.

Когато наближи алеята, той едва не настъпи един бездомник, чиито крака, покрити с мръсен брезент, стърчаха от една сенчеста пресечка.

— Кво праиш, бе! — извика скитникът, надигна се от земята и зае отбранителна поза. — За къв се мислиш ти? — Очите му светеха върху черното и мръсно лице, изпълнено с решителност и агресия.

— Извинете.

— „Извинете“ струва долар.

Фин бръкна в джоба и извади банкнота. Смачка я на топка и я пусна в шепата на мъжа.

Онзи се изсмя.

— Ха така го разбирам аз извинението.

Фин извървя още двайсетина метра до началото на алеята. Какво го беше довело тук? Защо беше толкова важно за него това място, опасно и изпълнено с насилие?

Той зави по алеята. Дори и покрита със сняг, пътеката вонеше на канализация и боклуци. Веднага го усети, макар че имаше хрема.

Повървя още навътре. Не виждаше нищо особено. Като много други алеи в стария град и тази беше застлана с неравни гранитни павета и с високи бордюри от двете страни. Над него пожарните стълби на сградите висяха като разшили се конци на вътрешните шевове на евтин костюм — виещи се хаотично на всички посоки, на места, покрити с ръжда. Фин се запита дали в случай на пожар жителите на тези сгради нямаше да предпочетат да си изпробват късмета с огъня, пред това да рискуват да останат в металните капани.

Някъде пред себе си чу шумоленето на котка край кофа за боклук. Поне беше котка. Но когато съществото се показа на сребристата светлина на уличните лампи, Фин го разгледа отблизо. Макар че беше с размерите на котка, той не помнеше да е виждал досега котка с толкова дебела опашка и заострена муцуна.

Огледа се отново, търсейки нещо — но какво? Съдейки по прочетеното от показанията на Стийл по делото на Салазар, в момента той стоеше точно на същото място, на което тя беше открита с изтичаща кръв и опасност за живота. Сцената беше трагична със сигурност, но сега, когато беше на мястото, не можеше да улови значението и смисъла, не можеше да намери вдъхновение. Определено мястото нямаше почти никаква връзка със Салазар, който тогава беше живял на десет пресечки оттук. И още по-малко имаше връзка със Стийл, която живееше в Южен Бостън, на повече от десет километра оттук.

И тогава разкритието го осени изведнъж. Той се изпоти въпреки студа. Сви дланта си в юмрук и се удари по челото. Беше чел протоколите от разпитите в съда толкова пъти, че можеше да ги възпроизведе наизуст. Сега отново ги проиграваше в съзнанието си, опитвайки се да си спомни дали този въпрос беше зададен изобщо.

Определено показанията на Стийл за нападението бяха подробни и точни. Тя вървяла по „Кълъмбъс“ и подминала началото на алеята, когато била ударена по главата и замъкната на това място. Осъзнала реалността, когато нападателят допрял мачете до гърлото й. Дори на хартия показанията бяха покъртителни и Фин знаеше от опит, че Салазар изобщо не е имал шанс да бъде оправдан, щом тя е застанала пред съдебните заседатели и съдията.

Но емоционалната сила на нейния разказ беше фокусирала вниманието на всички, включително и на Фин, като в същото време един въпрос беше останал без отговор: Какво е правила тя по това време? Защо, след като официално не е била на служба, се е скитала сама в един от най-опасните райони на града, на километри от дома й? Колкото и мизерен да се струваше сега на Фин районът, положението беше много по-зле преди петнайсет години. По онова време дори ченгетата невинаги се престрашаваха да минат оттук, ако нямаха основателна причина.

Имаше само един възможен отговор и той се почувства като глупак, че досега не го е забелязал: тя беше провеждала някакво независимо свое разследване; нещо, за което нарочно не искаше да се разчува и да попада в съдебните протоколи.

„Тя е била на служба онази вечер“ — каза си Фин. Значи въпросът, на който трябваше да си отговори, беше какво е разследвала тя тук.

Той се усмихна на себе си, доволен, че от проучването му е имало полза, че е успял да се хване за нещо, макар и хлъзгаво, на което да стъпи. Облекчението му обаче не трая дълго. Той чу как нещо зад него мръдна, доста по-голямо от котка този път, и осъзна, че не е сам в алеята.

В този миг беше сграбчен и захвърлен в тухлената стена отстрани на алеята. Удариха го в лицето с нещо твърдо, тежко и студено, което го дезориентира. Трябваше му минута да се окопити и тогава видя, че в гърлото му е опряно голямо острие.

Проследи с поглед острието към ръката, която го държеше, после от ръката към лицето на нападателя.

— Господин Фин — каза онзи. — Или ще говорите, или ще умрете.

* * *

— Къде отиде той? — В тона на Козловски имаше нещо, което накара Лиса да се напрегне.

— В Роксбъри.

— Сам? Къде в Роксбъри?

— Откъде да знам? Обядвахме, после се върнахме, той погледна набързо книжата си и каза, че излиза да провери нещо.

— Не го ли попита къде? — Козловски изглежда беше разтревожен. Никога не го беше виждала такъв. Лиса застана нащрек.

— Казах ти, че отиде в Роксбъри, но не го попитах за адреса.

— И го пусна просто така?

— Какво, по дяволите, означава това? Той ми е шеф, трябва да го завържа с верига за бюрото ли?

Сега Козловски се намръщи.

— Не, но не ми харесва, че е тръгнал сам. Не и предвид развоя на това дело. Добсън беше убит, Салазар беше нападнат в затвора и сега цялата бостънска полиция се е надъхала срещу нас. Фин си мисли, че може да се погрижи сам за себе си, но не е така. Поема прекалено много рискове и това ще го убие някой ден. Докато не свърши този случай, трябва да бъда непрекъснато с него, за да не направи някоя глупост.

— Е, може би, ако от време на време излизаш от кабинета си, да го държиш под око, ще ти е по-лесно. — Тя видя, че с думите си го нарани, и съжали. С по-мек тон добави: — Откъде си сигурен, че ще направи някоя глупост?

— Това е Фин. Той винаги го прави.

— Имаш право. Сигурна съм, че е добре и му няма нищо — каза тя, повече за да успокои Козловски.

— Може би. Той върна ли се в кантората?

— Не знам. Предполагам. Излезе към четири часа и аз си помислих, че няма да се бави повече от час. — Тя погледна часовника. Наближаваше шест. — Сигурна съм, че нищо му няма — повтори.

Козловски погледна през прозореца. Уорън Стрийт беше полуосветена от старовремските газови фенери по ъглите, но тази вечер луната и звездите бяха скрити от гъстите облаци.

Тя се вгледа в Козловски: ако беше вярно, че тихите води са най-дълбоки, той беше бездънен фиорд. Дори не мигаше, докато стоеше неподвижно.

— Има ли нещо опасно в Роксбъри? — попита тя.

Козловски се обърна към нея.

— Не знам — отвърна и тревогата в гласа му почти предизвика паника у нея. — Но с оглед на всичко, което се случи през последните дни, там не го чака нищо хубаво.

Лиса застана до него, загледана в улицата навън. После бръкна в джоба на сакото му, извади мобилния телефон и му го подаде.

— Обади му се — каза с разтреперан глас.

* * *

— Казах, говори бързо, господин Фин.

Той се вгледа в мъжа пред него, който имаше светла кожа и тъмна коса и беше на двайсет и няколко години. Говореше с акцент, докато държеше мачетето опряно в гърлото му. Въпреки факта, че с едно леко движение на китката можеше да сложи край на живота му, в поведението му имаше нещо много притеснително, Фин беше израснал сред психопати — мъже и момчета, които можеха да пребият до смърт човек в един момент и в следващия да си хапват от бургера с лук и кетчуп. Погледът на този мъж не беше на убиец.

— За какво да говоря? — Фин се облегна назад, за да се отдалечи от острието, но младежът не го изпусна.

— Не се прави на луд. Какво ти каза той? Трябва да знаем.

— Кой какво ми каза?

Мъжът натисна острието на мачетето към кожата на адамовата ябълка на Фин.

— Казах ти да не се правиш на луд.

Адвокатът заговори бавно, за да не го предизвиква.

— Повярвай ми, при дадените обстоятелства последното, което искам, е да се шегувам. Не знам за какво говориш.

— Салазар. Какво ти каза той?

— За кое?

Натискът на острието се засили и Фин си каза, че всичко е свършено. Капка кръв потече по врата му и оттам върху ризата му. Ризата беше хубава. Вероятно тази, с която би искал да го погребат.

— Кажи ми или ще умреш — повтори младежът.

— Добре, добре. — В ума на Фин изскочиха хиляди лъжи, но най-трудното беше да избере най-подходящата от тях. Дори му хрумна, че да каже истината може да е по-добре, поне като начало. А после, ако се наложеше, щеше да премине към заблуда.

— Каза, че не го е направил?

— Не е направил какво?

— Нападението. Каза, че не е нападнал Стийл. Някой друг е бил.

Мъжът се намръщи.

— Какво друго ти каза?

— Не разбирам.

Мъжът го погледна в очите. Очевидно беше объркан и разочарован, опитваше се да разбере дали Фин казва истината. После изражението му се смени. Сякаш прекрачи някаква невидима линия и стигна до решение, от което нямаше връщане назад. Фин имаше ясното усещане, че всеки момент ще се прости с живота. В очите на младежа все още се четеше известно колебание, но имаше и нещо друго. Нещо по-силно. Страх. Мъжът натисна още с острието и започна да реже.

— Чакай — рече адвокатът. — Имаше и нещо друго.

Мъжът спря.

— Какво?

— Ами… — Но всички лъжи се бяха изпарили и Фин не знаеше какво да каже. Погледна младежа в очите, разбрал, че блъфът му няма да мине.

— Сбогом, господин Фин.

Фин затвори очи.

— Кво правите в моята алея, бе?

Адвокатът усети как нападателят му се обърна към улицата, по посока на сърдития вик. Той отвори очи и погледна натам, благодарен за кратката пауза.

Беше бездомникът, когото едва не беше настъпил. Стоеше в сянката на входа на алеята.

— Питам кво праите в моята алея? — извика отново скитникът.

— Изчезвай оттук, старче — каза мъжът с мачетето. — Веднага.

— Майната ти — отвърна бездомникът безстрашно. — Майната ти. Това е моята алея и ако искаш да я използваш, трябва да ми платиш един долар. Минимум! — Продължи към тях с преплитащи се крака и се спря, когато видя мачетето. — А ако ще го убиваш тук, ще ти струва пет долара. Ченгетата ще затворят това място за цяла седмица. — Кимна, сякаш правеше сметки. — Да. Пет долара, минимум.

Смутена усмивка се появи на устните на нападателя.

— Добре, старче. Остави ме да си свърша работата и ще си получиш парите. — Отново се обърна към Фин.

И в този миг звънна телефонът на Фин. Звукът беше силен и остър и накара двамата да подскочат.

Фин вдигна очи. Прекъсванията бяха разколебали младежа, което се виждаше по лицето му.

— Предполагам, че няма да ми позволиш да вдигна, нали? — попита Фин.

Мъжът не знаеше какво да каже, но успя да събере кураж и поклати глава.

Фин си каза, че си заслужава да опита, макар че можеше и да не стане. Незабелязано изнесе единия си крак назад и внимателно нагласи юмрука си, готов да нанесе кроше. Беше отчаян: едва ли щеше да спре мачетето да среже меката тъкан на врата му. Щеше да има сериозни поражения и той го знаеше, но можеше и да оцелее. Поне за известно време. Вероятно мъжът щеше да замахне втори път и въпросът щеше да се реши окончателно, но в момента това беше най-добрият избор. Фин се приготви за удара и тъкмо се канеше да пробва, когато чу друг вик от входа на алеята.

— Пусни го!

Гласът дойде оттам, където преди малко беше стоял скитникът. Старческият и немощен говор беше заместен от отсечената заповед, произнесена силно и авторитетно. Фин погледна натам. Бездомникът го нямаше, а на негово място стоеше слаб човек, който държеше пистолет, насочен право към главата на нападателя с мачетето. В тъмното Фин не можа да различи лицето на своя спасител.

— Пусни го — повтори мъжът с пистолета с още по-твърд тон. Той вдигна пистолета.

Острието на мачетето остана допряно до гърлото на Фин, но натискът намаля. Мъжът, който само преди миг щеше да пререже гърлото на адвоката, сега беше насочил вниманието си към непознатия с пистолета. Той стоеше на поне десет метра от тях и от такова разстояние можеше да стреля и да улучи само професионален стрелец, особено предвид близостта на мачетето до врата на Фин.

Фин погледна към нападателя си и прочете на лицето му, че той също преценяваше шансовете си срещу човека с пистолета. С всяка следваща секунда натискът на острието върху гърлото на Фин леко намаляваше. Когато Фин усети, че острието се е отдръпнало, той не се поколеба и с едно плавно движение издърпа тялото си назад и удари с юмрук в ръката на нападателя.

Онзи беше съвсем изненадан и ръката му се изстреля нагоре, острието изсвири до ухото на Фин, на косъм от лицето му. Адвокатът се отклони назад, към стената, и тогава проехтя изстрел. Но мъжът с мачетето не се уплаши. Той също действа бързо и решително и замахна силно с мачетето към главата на Фин.

Фин вдигна ръка, за да отбие удара. Макар и леко, острието се заби в предмишницата му. Той извика от болка.

Отекна втори изстрел и Фин залегна на земята. Мачетето отново се устреми към него, но пропусна и се заби в тухлите — там, където Фин беше стоял само преди секунда.

Адвокатът вдигна поглед и видя мъжът с пистолета да тича към тях и да се прицелва. Нападателят замахна още веднъж и само на сантиметри пропусна гръдния му кош, след което изчезна. Избяга навътре в алеята и се скри в тъмнината. Мъжът с пистолета дотича до Фин, застана над него, прицели се в нападателя и изстреля бързо три куршума. Фин чу вик от вътрешността на алеята и видя как беглецът се олюля и се блъсна в стената, после стана и продължи бягството си в мрака, а мъжът с пистолета затича след него.

Останал сам, Фин погледна надолу. Снегът под него беше станал тъмночервен, както и онази част от панталона му, над която държеше ранената си ръка. Той свали палтото и сакото, за да оцени поражението.

— По дяволите — изруга той пред вида на раната. Мачетето беше срязало парче от плътта, което висеше. С дясната си ръка той разхлаби вратовръзката си, свали я от врата си и я приложи до лявата предмишница. Стисна със зъби единия край на вратовръзката и със свободната си ръка затегна другия край на импровизирания турникет.

Когато свърши, погледна към мъжа с пистолета, който тичаше обратно към него. На Фин му мина през ума да побегне, но си каза, че ако непознатият искаше да го убие, не би рискувал живота си, за да го спасява. Още не можеше да види ясно лицето му, макар и да му се стори, че го познава. Когато мъжът приближи, той го позна: Мигел Салазар. Фин загуби ума и дума.

Мигел се наведе до него и веднага заговори лекарят в него. Хвана ранената ръка на Фин и я огледа. Адвокатът започна да трепери.

— Къде сте се научили да връзвате турникет? — попита го Мигел.

— Когато бях по-млад, често участвах в боеве с ножове — отвърна той.

— Сериозно?

— Сериозно. Не е нещо, с което се гордея, но жизненият опит понякога може да бъде полезен.

Мигел не каза нищо, само продължи прегледа.

— Уцелил ви е в средата на мускула и не ми се струва срязан. Костите не са счупени, което е голям късмет. Но трябва да ви закараме в болница, където ще мога да огледам раната. Той забеляза, че Фин трепери, и свали палтото си.

— Може би сте в шок.

— Не съм в никакъв шок, просто ми е студено.

— За всеки случай. — Лекарят наметна палтото си върху Фин, а върху него — сакото и палтото на Фин. После извади мобилен телефон.

— Ще повикам линейка. Вие не мърдайте от тук.

Фин се надигна леко.

— Няма да лежа на улицата, докато чакам линейка, докторе. Ще се оправя.

— Не, останете тук — отвърна със спокоен, но твърд тон Мигел. — Сега ще повикам „Спешна помощ“.

И точно тогава в далечината се чуха сирени.

— Изглежда, някой ви е изпреварил — каза Фин.

Мигел се вслуша в сирените, за да е сигурен, че се приближават.

— Изглежда, днес късметът ви работи.

— Малко е да се каже. Откъде дойдохте?

Мигел му се усмихна.

— Брат ми. Накара ме да му обещая да ви държа под око.

Фин зарея поглед в празното пространство.

— Трябва да му благодаря. — Слухът му като че отслабна, а гласът му звучеше някак отдалечено от него.

— Не се унасяйте, господин Фин. Губите кръв, но ще се оправите, ако не се унесете. Ако нещо се случи с вас, аз ще трябва да отговарям пред Винсенте. Изобщо не ми се иска да го разочаровам.

— Така е. — Фин отново се загледа към вътрешността на алеята. Кимна натам. — Къде отиде той?

Мигел погледна през рамо.

— Алеята се раздвоява и излиза на две различни улици. Избяга.

— Мисля, че го ранихте — каза Фин, леко заваляйки думите. — Той извика и го видях да се олюлява.

— И аз така мисля, но явно не е било тежко. Изобщо не го забави.

Сирените изведнъж се озоваха някъде много близо и след малко две полицейски коли спряха в началото на алеята. Синьо-червените светлини зашариха по тухлените стени и се отразяваха в малките снежинки, които продължаваха да се сипят върху града. Сцената напомни на Фин на карнавала в Ревъри, на който ходеше всяко лято като малък: див, вълнуващ и омайващ, но в същото време някак си опасен и странно перверзен.

— Те ще имат доста въпроси — каза и кимна към патрулните коли.

— Добре, че имате доста отговори — отвърна Мигел.

— Не знам дали ще задават същите въпроси, отговорите на които имам. Изглежда, брат ви не е много популярен сред полицаите. И аз май също се превърнах в обществен враг номер едно, щом започнах да работя върху неговото дело.

Другият мъж се усмихна отново.

— Знаете ли какво най-много ми харесва в тази страна? Дори корумпираните се правят на честни и почтени, когато им се налага. В Салвадор полицаите просто ще останат безучастно настрана и ще те оставят да ти изтече кръвта до смърт. — Той погледна към полицаите, които слязоха от колата и тръгнаха по алеята. — Тези обаче може да не те харесват, но ще ти помогнат. Поне на първо време. Трябва да се притесняваме за утрешния ден, когато слънцето изгрее. Но първо нека изкараме нощта.

Фин се помъчи да държи очите си отворени. Когато вдигна поглед, приликата между Мигел Салазар и брат му отново го порази. Само възрастта и обстоятелствата разграничаваха двамата братя. Разликата във възрастта им беше вероятно по-малко от десет години, но изглеждаше като двайсет. Може би повече. Затворът неимоверно състарява човек, каза си Фин. През ума му набързо преминаха сцени от нещастното му детство и той изведнъж осъзна какъв късмет е имал.

Подпря се на лакът и извади от джоба си мобилния си телефон. Не се налагаше да проверява кой го е търсил — той вече знаеше. Знаеше още в момента, в който телефонът звънна и стресна мъжа, опитал се да го убие. И навярно му спаси живота. Натисна бутона за набиране.

— На кого се обаждате? — попита го Салазар.

Фин му се усмихна немощно, докато държеше телефона долепен до ухото си. И с тракащи зъби отвърна:

— На моите приятели.