Дейвид Хосп
Невинност (26)

Двайсет и пета глава

— Как върви разследването при вас? — попита ги Лиса.

Козловски лежеше върху купчина възглавници на пода на хола в дома на Лиса. В камината гореше огън, а от панорамните прозорци се разкриваше невероятна гледка към Чарлс Ривър и „Еспленейд“. Не си беше представял, че някой може да живее толкова луксозно. За цялото си съществуване като ченге един-единствен път беше имал контакт с хора с подобни финансови възможности, и то беше по време на разследване. Определено престъплението — било то убийство, изнасилване или домашно насилие — изглежда, произхождаше от богатството. Затова той беше под впечатлението, че парите са най-вече средство за поквара и упадък. Но тук всичко оборваше тази негова представа. В този красив апартамент, с тази красива жена до него, всичко му се струваше перфектно.

— Нали беше в кантората — отвърна той. — Чу разговора.

— На това разговор ли му викаш? Двамата да сте си казали най-много десет думи за целия следобед. Все едно че се намирах в някаква шибана библиотека. — Лиса лежеше, положила глава на гърдите му. — Да ти приличам на библиотекарка?

Тя беше гола и светлината от камината танцуваше върху гладката й смугла кожа. Той огледа тялото й, преди да отговори:

— Не знам, отдавна не съм бил в библиотека. Но ако приличаш, трябва да си извадя карта за там.

— Знам само, че не съм се съгласявала да работя в пълна тишина. Та какво, по дяволите, стана днес?

— Питаш ме какво е станало, след като се опитаха да убият клиента на Фин и след като разбрахме, че отпечатъците върху пистолета, с който е била простреляна Мади Стийл, са на Салазар и след като изгубихме нашия свидетел?

— Да, именно. След това.

Той я погали по ключицата.

— Нищо.

— Нищо?

— Нищо.

— Как, по дяволите, не се е случило нищо?

Той се засмя:

— Шегуваш ли се? Деветдесет и девет процента от работата по разследването е да седиш и да чакаш, да наблюдаваш, докато нищо не се случва.

— И как работи тази тактика при случай като този, при който имате само една седмица до следващото съдебно заседание?

— Не много добре. Но не ти остава друго, освен да работиш върху случая, да си търпелив и да се стремиш да запазиш разума си.

— Не съм сигурна, че Фин успява с последното. — Докато огънят в камината пукаше, тя се запита какво ли в действителност си мисли той сега, но знаеше, че е по-добре да не напира с въпросите. Той не беше от хората, които обичаха да го разпитват. — Тревожа се за него — добави накрая.

— За Фин ли?

— Да, за Фин.

— Защо?

— Направо е полудял по този случай. Само за него мисли и не е добре за здравето му. Ще пострада.

— Може и така да е — отвърна Козловски. — Но той е боец. По-корав и издръжлив, отколкото си мислиш. Накрая ще излезе от битката цял и невредим.

— Не знам. Доста е задълбал. Ако нещата се развият неблагоприятно, ти трябва да си до него. Той има нужда от теб, не виждаш ли?

— Аз съм с него и той го знае.

— Нямам предвид само да работиш заедно с него по случая. Трябва да си до него, ако всичко пропадне. Трябва да му кажеш, че го чувстваш близък и че ти пука за него.

Козловски се изсмя:

— Мъжете не си говорят така.

— Не ли?

— Не.

— Защо?

— Защото сме мъже.

— Е, и?

— Просто не си говорим така. Ако искам друг мъж да разбере как се чувствам, го черпя едно питие.

— И пиенето показва, че го чувстваш близък? — изненада се тя.

— Ако е хубаво пиене, да.

— Вие, мъжете сте ненормални.

— И това е ново за теб ли?

Тя се обърна и легна върху него, после плъзна крака си по бедрата му. Погледна го, очите им се срещнаха. Тя прокара длан по рамото му и нагоре по врата му, очертавайки лицето му подобно на сляп човек. Докосна дългия белег на лицето му и почувства как той леко се напрегна. Изкуши се да го попита, но не го стори. Той щеше да й каже, ако наистина го искаше.

Усмихна му се и игриво го щипна по зърното.

— Значи, щом питието означава, че обичаш някого, как така още не си ме черпил едно тази вечер?

Той обхвана бедрата й и я придърпа към себе си.

— Знам по-добър начин как да ти покажа чувствата си — отвърна й той и също се усмихна.

* * *

Фин седеше на бюрото си и се беше съсредоточил в двата списъка, направени от него преди дни. Срещу всяка от задачите от втория списък имаше отметка, но въпреки това никой от въпросите в първия не беше получил отговор. От едната страна на бюрото беше натрупана купчина папки, в които се съдържаше всичко, което имаше по делото на Салазар. Беше прегледал всички три пъти. Беше прекарал часове в интернет, проучвайки процедурите по снемане на отпечатъци, ДНК анализи, плюсовете и минусите на свидетелските показания. И нищо от това не му помогна. Нищо не съвпадаше.

Той се облегна назад и се вгледа в телефона. Може би не трябваше, но имаше нужда да говори с някого. Вдигна слушалката и набра номера на офиса на Линда Флахърти във Вашингтон. Но затвори, преди телефонът от другата страна да е иззвънял, и зарови лицето си в дланите.

„Лоша идея“ — каза си.

В моменти като този най-много чувстваше липсата й. И преди беше имал приятели — добри приятели — но в живота му беше липсвал човек, с когото така открито да може да споделя мислите си. Той не се доверяваше лесно на хората, но тя беше успяла да преодолее всичките му защити. Откакто се помнеше, тя беше първият човек, когото беше допуснал толкова близо до себе си.

Навярно беше неизбежно. Когато се запознаха, тя беше полицейски детектив и двамата с Козловски разследваха убийството на колежката на Фин в старата му кантора. В един етап Фин беше главен заподозрян и макар че повечето улики сочеха към него, тя не повярва във вината му. В замяна Фин спаси живота й, връзката между двамата беше скрепена толкова здраво и той си мислеше, че никога няма да се разпадне.

Докато си мислеше за нея, си каза, че няма някакви ярки спомени за първия им месец, откакто започнаха да се срещат. Те бяха потънали в новите за тях страсти и всичко, което си спомняше, беше смесица от вълнение и радост. След този първи месец тя се премести да живее при него и връзката им продължи щастливо, но в някаква забързана рутина, Фин беше зает да организира частната си кантора и практика, а тя оглави Отдела за вътрешна сигурност на щата Масачузетс. Започнаха да се виждат все по-рядко. Но той продължаваше да чувства тази връзка. Затова, когато тя му каза, че е приела нова длъжност във федералното правителство, сякаш го удари с оловна тръба в корема.

„Как мога да откажа — заяви тя тогава. — Това е шансът на живота ми.“

„Мислех, че нашата връзка е шансът на живота ти“ — беше неговият отговор.

„И аз така мислех“ — рече тя.

В деня, в който тя замина, той дори не я изпрати до летището. Таксито пристигна и тя го целуна. После си тръгна, без никой от двама им да каже и дума. Сигурно затова още си мислеше, че всъщност имат шанс. Тя не го беше зарязала. Не беше способна на такова нещо. Замина си и това беше достатъчно да му вдъхне надежда. А и не знаеше, че ще му е толкова тежко без нея. Той имаше нужда от нея и беше сигурен, че и тя има нужда от него, макар и да не искаше да го признае пред себе си.

Той вдигна телефона и отново набра номера.

— Министерство на вътрешната сигурност, кабинетът на заместник-министър Флахърти. С какво мога да ви помогна? — Гласът беше приятен и бодър, въпреки че беше девет и половина вечерта.

— Ако обичате, свържете ме с Линда Флахърти, моля — поиска Фин. Той знаеше, че е един от малцината, които имат прекия й служебен телефон — номера, на който всяко обаждане се възприемаше особено сериозно.

— За кого да съобщя?

Стори му се, че долови южняшки акцент в речта на секретарката, който беше почти заличен благодарение на нейното старание.

— Скот Фин — отговори.

Последва дълга пауза и той се запита доколко Линда споделя за личния си живот със секретарките си.

— Един момент, моля.

Фин зачака да го свържат, слушайки електронната мелодия, версия на „Стълба към Рая“. Ако наистина съществуваше Господ, той вероятно имаше голям зъб на „Лед Цепелин“. Точно когато компютърната мелодия набра инерция, секретарката отново се обади:

— Ще се обади след минута.

— Благодаря — отвърна Фин, но жената вече беше натиснала бутона. И отново той трябваше да слуша пародията на музика. Кавърверсията на „Лед Цепелин“ свърши и премина в не по-малко изопачено „Добре дошли в джунглата“. В този аранжимент нямаше перкусии, а писъците на Аксел Роуз бяха заменени от две цигулки. Слава Богу, мъчението приключи бързо.

— Значи реши да се обадиш — каза Линда Флахърти, когато вдигна. — Само две седмици. Предполагам, че трябва да се чувствам поласкана.

Фин се надяваше гласът й да му подейства успокояващо, но в действителност чу само гняв и сарказъм. Той си го заслужаваше, но разумно ли беше тогава да й звъни?

— Да, трябваше да ти се обадя по-рано — призна. — Извинявай, просто аз… не можах.

— Какво искаш от мен? — Тя беше по-ядосана, отколкото предполагаше.

— Нищо, само да поговорим.

— Ами говори.

Не знаеше какво да й каже.

— Как върви при теб?

— Страхотно — отвърна тя.

— Как е работата? Както очакваше ли е?

— Да бе, сигурно. Популярността на страната ни по света е на най-ниската си точка, шефът ми е по средата на втори мандат, който преминава доста зле, не успя да прокара закон пред Конгреса, а радикалните ислямисти искат да си запазят място в Рая, като взривяват американци. За капак тази сутрин човекът, който е втори по ранг в ръководството на вътрешното разузнаване, беше хванат от местните ченгета да склонява към секс по интернет четиринайсетгодишно момиче. С изключение на всичко това работата ми е като песен.

— Винаги можеш да се върнеш в Бостън — отвърна Фин и веднага съжали за думите си.

— Ти не се предаваш, нали?

— Съжалявам, не биваше да го казвам.

— Тук се занимавам с нещо важно, колкото и трудна да е работата. Ако не беше важно, нямаше да е толкова трудно.

— Да, знам.

— Знаеш ли?

Фин не каза нищо и настъпи напрегнато мълчание.

— Какъв ти е случаят? — накрая го попита тя.

— Кой случай?

— Не ме баламосвай, Фин. Познавам те много добре. Нещо те измъчва и то не е обърканата ни връзка.

— Поне го наричаш „връзка“. Все пак е нещо.

Тя въздъхна.

— Какво ти е делото?

Фин се почеса по главата.

— Опитвам се да изкарам един клиент от затвора.

— Това не го ли правиш с всеки клиент?

— Този път е различно. Човекът е невинен.

— Невинен в какво?

Фин се запита какво цели тя с въпроса си.

— В стрелба по полицай преди петнайсет години. — Почти си представи как тя клати глава.

— Ченгетата не обичат, когато стрелят по някой от тях.

— Да, но моят човек не го е сторил.

— Познавам ли полицая, по когото е стрелял?

— Не знам. Познаваш ли Мадлин Стийл?

— Господи, Фин. Мади Стийл? Ти си луд да се забъркваш в нещо подобно.

— Вероятно. Познаваш ли я?

— Не и преди да стрелят по нея. Случило се е, преди да започна работа в бостънската полиция. Но няколко пъти след това си имах работа с нея, когато завеждаше „Служба за пострадали“. Добра жена беше.

— Може и още да е. Не знам, не можах да преценя. Беше твърде ядосана, когато разговарях с нея.

— Виниш ли я за това? Ти се опитваш да изкараш на свобода човека, който е съсипал живота й.

— Той не го е направил.

— Откъде знаеш?

— Опознах го. Той не го е направил. — Дори на Фин му прозвуча неубедително.

— И ти винаги си бил такъв психолог-специалист по човешката душевност?

— Сега той има алиби.

— Сега? Има алиби! Знаеш ли как звучат думите ти?

— А ДНК анализът скоро ще е готов и ще докаже, че той не го е направил.

— Дано да е така, за твое добро.

— Тази сутрин се опитаха да го убият в затвора.

— Фин, хората се избиват в затвора всеки ден. Ако участието в затворническа схватка е доказателство за невинност, тогава изобщо нямаше да са нужни затвори.

— И последният му адвокат беше убит. — Не смяташе да хвърли тази „бомба“, но докато си седеше на бюрото, осъзна, че именно убийството на Добсън го беше убедило в невинността на Салазар. Имаше нужда от разбирането на Линда.

Думите му очевидно постигнаха желания ефект. Флахърти замълча за миг.

— Искаш да кажеш адвоката му отпреди петнайсет години ли? — в тона й имаше тревога.

— Не — отвърна Фин. — Миналия уикенд.

— Господи, Фин! — Той не можеше да разбере дали Линда е ядосана или уплашена, но и в двата случая беше добре да долови някаква емоция в гласа й. — С какво, по дяволите, си се захванал? Защо си се заел с дело като това?

— Формално се бях заел с делото още преди да убият другия адвокат. Имах намерение да се оттегля, но тогава го убиха. Какво трябваше да направя?

Тя отново замълча, очевидно обмисляше информацията. Ето така действаше тя и това я правеше добра като ченге. Затова я бяха избрали в ръководството на Министерството на вътрешната сигурност. Линда първо събираше всички възможни факти и едва тогава правеше изводи и заключения.

— Как е бил убит? — попита тя.

— По-добре да не знаеш.

— Фин…

— Добре де. Съсекли са го с мачете. Тук има една банда…

— ВДС.

— Чувала ли си за тях? — изненада се той. — Ченгетата смятат, че моят човек е бил замесен с тях, но ми се струва прекалено очевидно, че от бандата правят всичко възможно той да остане в затвора. Така че няма логика той да е член на ВДС. Опитвам се да разплета загадката.

— Откажи се от този случай, Фин. — Думите й прозвучаха като заповед и той настръхна.

— Моля?

— Незабавно. Откажи се от случая. Още утре подай молба за оттегляне.

— Не разбирам.

Тя измърмори:

— Понякога не е необходимо да разбираш. Понякога е достатъчно само да се вслушаш в съвета на хората. Тези типове са много опасни.

Фин се изсмя:

— И преди съм се занимавал с опасни типове.

— Не и с такива като тях. Повярвай ми.

Тонът й го смрази, но и събуди любопитството му.

— Откъде знаеш толкова много за тях?

— Да кажем само, че ги следим на радара.

— Защо? За какво?

— Не мога да говоря за това и ти го знаеш, Само те моля стой далеч от всичко, което е свързано с ВДС.

Той се замисли.

— Няма да се откажа от случая. Не мога.

Тя тежко въздъхна.

— Да, очевидно не можеш. — Той се запита дали това не е критика към него. — Можеш ли поне да бъдеш по-предпазлив?

— Не се тревожи за мен. Предпазливият е името ми. Чувството за самосъхранение винаги е било едно от най-силните ми качества. Ако усетя, че ме очакват проблеми, ще съм първият, който ще избяга.

— Твърде добре те познавам, за да ти повярвам.

— Може ли да поговорим за нещо друго?

— Не знам. Имаме ли за какво друго да говорим? — Въпреки предизвикателната нотка гласът й беше мек и нежен и Фин се усмихна, като си я представи в момента: облегнала се в креслото си след поредния тежък и напрегнат ден, облечена в сивия раиран костюм, който й беше подарил, с разкопчана яка на ризата. Тя винаги беше най-секси в края на работния ден.

— Надявам се — отвърна той. — Силно се надявам.

* * *

Винсенте Салазар видя как пазачът мина по коридора отвън. Като пациент в лазарета той имаше много повече свобода, отколкото в килията. Поне с това беше извадил късмет.

Извади от чорапа си мобилния телефон и набра номера.

— Ало?

— Държиш ли под око адвоката?

— Когато мога.

— Не е достатъчно. Чу ли за днес?

— Да. Добре ли си?

— Засега да, но от това задачата ти с господин Фин става още по-важна.

— Ясно.

— Сигурен ли си?

— Да.

Добре. — Салазар затвори телефона и напъха обратно телефона в чорапа си. Скръсти ръце на гърдите си и се загледа във вратата. Сънят беше лукс, който вече не можеше да си позволи.