Дейвид Хосп
Невинност (11)

Десета глава

Тримата останаха в бара още около час, след което Фин реши, че е време да тръгват. Трябваше да се отбие до кантората, за да си вземе малко работа за вкъщи, и не искаше да се бави много. Мислеше си, че той е душата на компанията и ако си тръгне, групата ще се разпадне, но се оказа, че не е бил прав.

— Искаш ли да останем за по още едно? — попита Лиса Козловски, когато Фин стана да си ходи. Адвокатът сметна въпроса за твърде агресивен ход и очакваше да последва отказ и извинения от страна на частния детектив. „Трябва да се прибера у дома, защото замразената ми вечеря ще се развали. По «Хистъри Ченъл» ще повтарят любимия ми епизод от «Оръжията на Първата световна война». Тази вечер ще каня у нас членовете на читателския клуб на частните детективи.“

— Да, защо не — обаче отговори Козловски.

— Сериозно ли? — Фин не можа да скрие изненадата си, заради което Лиса го прониза с нажежения си поглед.

— Защо, проблем ли има? — попита детективът.

— Не. — На адвоката му се стори, че сякаш езикът му внезапно се уголеми и изтръпна.

— Приятен уикенд тогава.

— Благодаря. Приятен уикенд и на вас.

Фин постоя няколко секунди като идиот, след което се обърна и тръгна към вратата.

Докато вървеше към кантората, той клатеше глава. Възможно ли беше през цялото време да се е заблуждавал за Козловски? Мисълта за детектива и Лиса като двойка беше прекалено нереална. Но защо? Козловски беше по-възрастен, но не чак скандално стар. И в много отношения двамата може би си подхождаха. Но нещо просто му се струваше странно. Не, нямаше начин нещата между двамата да се получат. Или пък щяха да се получат?

Фин все още се чудеше, когато доближи сградата на кантората. В Ню Инглънд през декември рано се стъмняваше. Беше тъмно като в рог, въпреки че едва минаваше шест часът. Когато извади ключа и го пъхна в ключалката, една сянка се появи иззад ъгъла на малката сграда.

— Ти ли си Фин?

Адвокатът вдигна очи към непознатия. Мъжът стоеше встрани от светлината на уличната лампа, което позволяваше да се види само тялото му, но не и лицето. Тялото му беше едро.

— Аз съм.

— Трябва да говоря с теб.

— За какво?

— За делото. Но не тук, вътре.

Фин примижа, опитвайки се да различи по-добре човека. Изкуши се да му каже да дойде в понеделник в нормалното приемно време, но предните два дена беше изгубил време в организационни проблеми. Няколкото години самостоятелна практика го бяха научили, че трябва да грабне всяка нова потенциална поръчка. Човек не знае откъде ще изскочи заекът. Светкавичната реакция и експедитивността бяха седемдесет процента от качествата, необходими за оцеляването на адвокат на самостоятелна практика.

— Добре — отвърна той. — Ела вътре и ще поговорим. — Отвори вратата и влезе в кантората, като направи път на непознатия да мине. — Значи ти трябва адвокат? — Фин свали палтото си и го метна на закачалката на стената.

— Не точно — отговори мъжът.

Фин го погледна отблизо. Тук непознатият изглеждаше още по-внушително. Беше направо огромен. Ръстът му беше поне метър и деветдесет и пет. Имаше масивни рамене, огромни бицепси и длани с големината на бейзболни ръкавици. Вратът му беше дебел и здрав. Щом свали шапката си, се разкри бледо лице с червеникава коса. Беше млад, най-много на двайсет и три-четири години. Но погледът му беше на зрял и възрастен човек.

— Изглеждаш ми познат — каза Фин. — Срещали ли сме се преди?

— Не — отговори младежът.

Фин сви рамене.

— Е, щом нямаш нужда от адвокат, тогава с какво да ти помогна?

— Господин Слокъм ме изпрати.

В главата на Фин заби тревожен сигнал. Това не беше добър знак.

— Защо? — попита.

— Каза, че е обмислил вашето предложение да уреди развода си.

Фин остана прав в средата на просторния офис, само на около метър от гиганта. Онзи излъчваше някаква странна решителност и спокойствие. Не беше нито развълнуван, нито притеснен.

— И? Какъв е отговорът му?

Мъжът кимна, после направи две бързи крачки към Фин — изненадващо бързо и ловко, почти като балетни стъпки, предвид ръста му — и го удари в корема толкова силно, че адвокатът усети как смачка вътрешностите му и едва ли не стигна до гръбначния му стълб.

Фин се преви на две и падна на колене, а великанът направи две крачки назад. В продължение на повече от минута адвокатът не можеше нито да помръдне, нито да говори и сериозно се уплаши, че ще умре. В младостта си беше претърпявал достатъчно и всякакви побои и самият той си го беше изкарвал на другите, но толкова силно не го бяха удряли досега. Беше чувал истории как някой бил умрял от удар в главата и сега се запита зали е възможно да има същия резултат от удар в корема.

Постепенно възвърна способността си да се движи, белите му дробове се разшириха достатъчно, за да може да произнесе поне някакви звуци. Устата му се разтвори, но от нея не излезе звук и той отново се уплаши, че ще си умре тихо и безмълвно. Ако вниманието му не беше насочено към възможностите за оцеляване от ситуацията, той щеше да се изуми от реакцията на нападателя му. Непознатият гледаше адвоката със загриженост и изглежда се успокои, когато Фин отново показа признаци на живот.

Трябваше да мине още минута-две, преди Фин да се поизправи и да възвърне способността си да говори.

— Приемам това като знак, че предложението ми е отхвърлено — каза адвокатът и се изкашля, след което избърса устата си и провери дали няма кръв по лицето му.

— Не искам да го правя — тихо каза младежът.

— Добре, значи ставаме двама.

— Сериозно говоря.

Фин се беше убедил, че е така.

— Тогава не го прави — каза.

— Нямам избор. Господин Слокъм иска проблемът да се реши. Готов е да удвои сумата на имуществото, което госпожа Слокъм би получила по силата на предбрачния им договор. Наредено ми е да се погрижа вие да приемете това условие. Тази вечер.

По челото на Фин изби пот и той я избърса.

— Четири хиляди на месец? — попита.

— Повече, отколкото аз печеля — отвърна младежът. — А и тя няма да си мръдне пръста, за да ги спечели.

Фин поклати глава.

— Няма да се съгласи.

— Сигурен съм, че можеш да я убедиш. Ако не, аз мога. — Младежът скръсти ръце. — Така трябва да стане. Ти се съгласяваш сега и аз спирам да те притеснявам. Мамка му, дори ще те заведа в бара на ъгъла, ще те черпя бира, за да видиш, че не съм толкова лош човек.

Фин кимна и се подпря с ръка на пода.

— Помогни ми да стана — каза и изпъшка.

Младежът свали ръце и пристъпи напред, след което се наведе да помогне на Фин да се изправи. Адвокатът надигна едното си коляно от пода и рязко удари с глава в лицето младежа, който полетя назад от изненадващата атака.

Фин беше сигурен, че ще може да се справи сам. Беше участвал в предостатъчно схватки и знаеше, че хубавият удар с глава в носа на противника е достатъчен да укроти дори и най-непоправимите скандалджии. Понякога трябваше да се нанесат няколко довършващи удара — бърз ритник в слабините или може би удар с тежък предмет в тила — но това бяха само подробности.

Фин стана и тръгна към непознатия, чакайки го да падне на пода и така да се превърне в лесна мишена. Но се случи нещо забележително: мъжът не падна. Олюля се, хванал се за лицето, но остана на крака. След няколко секунди свали ръце и Фин видя кръвта, която течеше от носа му. С изключение на това великанът изглеждаше невъзмутим. Тогава адвокатът осъзна, че си е навлякъл големи неприятности.

— Направи грешка — каза мъжът.

— И аз имам такова впечатление.

— Голяма грешка.

— Да, мисля, че и двамата сме съгласни по тази точка.

Този беше невероятно бърз за толкова едър човек. Той сграбчи Фин за гърлото с едната ръка, а с другата го хвана за ризата и го повдигна във въздуха.

— Почакай — запротестира адвокатът. — Не си изслушал предложението ми.

Младежът го хвърли над бюрото в тухлена стена. Фин падна и изглежда си нарани коляното. Но нямаше време да оценява травмите, тъй като нападателят му заобиколи бюрото и понечи да го вдигне отново, Фин се почувства като герой в някаква откачена приказка, когато отново се озова във въздуха. Само дето липсваше бобеният стълб към небето.

Гигантът го метна отново, той полетя в другия край на помещението и отново се удари в стената. Мъжът го вдигна с едната ръка, а с другата, свита в огромен юмрук, замахна да го удари в лицето, Фин мобилизира всичките си сили и успя да отклони главата си настрани така, че юмрукът на нападателя му се заби в стената и направи дупка в мазилката и боята.

Докато младежът вадеше ръката си от дупката, Фин си даде сметка, че това е последният му шанс и го удари два пъти в корема. Беше като да удряш чувал с пясък. Мъжът с нищо не показа, че е засегнат от ударите му. Хвана го и го вдигна отново, като този път го държеше под брадичката. Фин зърна за миг зейналата дупка в стената, причинена от удара, и потрепери, като си представи, че този човек може да удари лицето му. И съжали, че е икономисвал за здравни осигуровки.

Външната врата на кантората се отвори със скърцане.

— Какво, по дяволите…

Никога досега Фин не се беше чувствал толкова щастлив да чуе гласа на Том Козловски.

Младежът изглежда не се притесни ни най-малко от промяната в обстановката, но поне вниманието му беше отвлечено и той отложи временно нападението си. И това беше нещо.

— Изчезвай оттук, старче — каза младежът на Козловски. — Това не е твоя работа.

— Аз работя с него — отвърна Козловски, — а значи е и моя работа. Освен това си забравих ключовете в моя кабинет, а ти си застанал на пътя ми, така че определено е моя работа.

Великанът пусна Фин на земята.

— Добре — каза и бързо тръгна към бившето ченге. Толкова бързо, че Козловски нямаше време да извади пистолета си. „Това не е добре“ — помисли си Фин. Коз беше скала, но поне с петнайсет сантиметра по-нисък от този колос и поне с петдесет килограма по-лек и с четвърт век по-стар. Адвокатът се усъмни, че Козловски едва ли ще издържи много по-дълго от него в една ръкопашна схватка с младия мъж.

Фин видя как младежът замахна с юмрук към главата на Козловски. Той обаче лесно избягна удара, след което силно изрита нападателя с пета в дясното коляно. Чу се зловещо изпукване и мъжът се олюля, после извика от болка. Падна на здравото си коляно пред Козловски и го погледна с гняв. Бившето ченге не си губи времето. Удари мъжа с юмрук в адамовата ябълка. Онзи сякаш онемя, отвори широко очи от страх, понечи да се хване с ръце за гърлото и се стовари на пода. Там започна да се мята безпомощно като риба на сухо, докато Козловски застана над него.

Фин се изправи и отиде до детектива.

— Мъртъв ли е?

Козловски поклати глава.

— Още не.

— Ще бъде ли?

— Не знам. Едва ли. — Коз се наведе и понечи да свали дланите на непознатия от гърлото. — Дай да видя. — Мъжът отблъсна ръцете му и продължи панически да се опитва да си поеме въздух. Козловски извади пистолета и го опря в челото на мъжа. — Трябва да преценя дали ще има нужда от линейка — обясни. — А сега си свали ръцете или ще те гръмна. — Мъжът неохотно се подчини и свали дланите си от гърлото. Козловски се наведе по-близо и огледа мястото. — Не — каза и се изправи. — Няма нищо счупено. Трахеята е само временно притисната. — Той се обърна към непознатия на пода: — Успокой се. Ако се напрягаш, ще е по-зле. Ще си дишаш пак нормално след минута-две. — Козловски не свали пистолета, нито погледа си от мъжа на пода, който тъкмо започваше да се възстановява от удара и да поема първите глътки въздух. — Недоволен клиент или сърдит съпруг? — попита той Фин.

Адвокатът поклати глава.

— Пратеник от Слокъм.

Козловски кимна.

— Аха, значи е решил да играе грубо? Доколкото разбирам, не е приел последното ти предложение?

— Очевидно.

— Е, и? Да извикаме ли полиция или просто да взема да го застрелям? Така ще му върнем нашето послание.

Мъжът на пода се подпря на лакът и изрече:

— Не, моля ви!

Фин поклати глава.

— Приятелят ми се шегува. — Погледна към Козловски. — Шегуваш се, нали?

Той само сви рамене.

— Нека първо да поговорим с него — предложи Фин. — После ще решим какво да правим.

— Нямам против. Той направи дупка в твоята стена, не в моята. Аз съм само наемател. — Коз погледна към младежа. — Можеш ли сам да се изправиш и да седнеш на стола? — Мъжът кимна. — Добре. Надявам се разбираш, че ако направиш някое прибързано движение, ще те застрелям, без да се церемоня? — Мъжът отново кимна.

— Добре, тогава бавно се изправи.

Мъжът стана и седна на стола до стената.

— Как се казваш? — попита го фин, подпрял се на бюрото си.

— Чарли.

Адвокатът поклати глава.

— Как ти е пълното име?

Чарли се поколеба.

— Чарли О’Мали — отвърна накрая.

Фин се засмя.

— Знаех си, че те познавам отнякъде. Ти си роднина на Майкъл О’Мали, нали?

Чарли кимна.

— Помниш ли Големия Мик? — обърна се Фин към Козловски. Той поклати глава. — Големия Мик О’Мали — повтори адвокатът. — Имаше своя банда в Чарлстън. Голям пич. Спасявал ми е задника поне десетина пъти, когато бях хлапе и обикалях в бандата на Тай Маклуън през осемдесетте. — Фин погледна към Чарли. — Баща ти ли е?

Младежът поклати глава.

— Чичо.

— Как е той?

— Умря.

— По дяволите. Как?

— От рак.

— Много съжалявам. Предполагам, е по-добре от куршум в главата. А сега ти си тръгнал по стъпките му, като се занимаваш с рекет?

Чарли поклати глава.

— Вече ти казах, че не исках да се занимавам с това. Но нямах избор.

— Защо?

Той скръсти ръце.

— Преди три години карахме с един приятел. Дори не ми беше истински приятел, просто познат. Той влезе в някаква препирня и накрая полицаите ни преследваха и ни спряха. Откриха половин кило дрога в чанта в багажника на колата. За това нещо излежах две години.

— Защо?

— Колата беше моя. Онзи излъга и каза, че чантата не била негова. Ченгетата нямаше как да знаят, а и на тях им беше все тая. Достатъчно им беше само, че ще окошарят някого. Сега съм освободен под пробация и Слокъм е един от малкото, които биха се застъпили за човек като мен. Даде ми работа, а да имам работа е едно от условията на пробацията ми. Той спонсорира доста бивши затворници.

— Сякаш е някакъв крал — коментира Козловски.

Чарли кимна.

— Направо е като шибания Ганди. Но всичко си има цена. Казва ми да свърша някаква задача, аз отивам и изпълнявам.

Фин се почеса по главата.

— Кой ти е гарант за пробацията?

— Хектор Санчес.

Адвокатът погледна към Козловски.

— Говори ли ти нещо името?

Детективът кимна.

— Имал съм си работа с него. Не е лош човек. Прекалено много работи, под голям стрес е, но е разумен тип.

Фин се замисли.

— Ти наистина ли искаш да започнеш наново живота си или ме будалкаш?

— Кълна се, не искам да се занимавам с това.

— А какво искаш?

Чарли ги погледна смутено. Фин си каза, че е доста странна реакция за толкова едър мъж.

— Искам да бъда музикант.

— Музикант? — Фин едва сдържа смеха си.

— Звучи откачено, нали? Обаче съм доста добър. В миналото пеех в църковния хор, а дядо ми като малък ме научи да свиря на китара.

— Глупости, ти никога не си бил малък.

— Когато бях в пандиза, единственото хубаво нещо беше, че ми разрешаваха да си държа китарата и имах възможност да се упражнявам. Нямам намерение да ставам звезда или нещо подобно. Само искам да свиря по баровете. В това съм добър.

Фин направо онемя от изненада. Погледна към Козловски, който сви рамене.

— Добре — накрая рече адвокатът, — ето какво ще направим. Ще се обадим на Санчес. Освен това ще ти намеря друга работа. В замяна ти ще стоиш настрана от Слокъм и няма да се връщаш при него.

— И защо ще го правиш?

— Както вече казах, чичо ти ме е спасявал от доста неприятни ситуации, когато бях млад. Може би това е шансът ми да му се отплатя за добрините. А и тоя скапан развод не те засяга, а засяга мен и Слокъм. Дай си телефонния номер и ще ти се обадя утре.

Чарли изгледа първо единия, после и другия.

— Наистина ли? И само това? Ще ме пуснете да си тръгна свободно?

— Можеш да останеш, ако искаш, но ще е доста странно — отвърна Фин.

— Слокъм ще се ядоса много. Ще изпрати друг при теб.

Адвокатът се замисли.

— Има ли и други момчета като теб, които не са доволни от естеството на работата при Слокъм? — попита.

Чарли сви рамене.

— Има няколко.

— Трябва да ме запознаеш с тях. После ме остави сам да се оправя със Слокъм и чакай да ти се обадя.

Младежът се изправи и тръгна към вратата.

— Скапана работа.

— Когато пораснеш, все по-често ще се убеждаваш в това — отговори фин. — Когато съдбата е на твоя страна, радвай се.