Дейвид Хосп
Невинност (2)

Първа глава

Понеделник

10 декември 2007 година

Трийсетгодишният Добсън седеше на твърдата дървена банка в дъното на малката съдебна зала на дванайсетия етаж на районния съд в Съфолк. Папийонката му беше завързана на тънкото му вратле, а костюмът и ризата му бяха закопчани до горе, за да не измръзне в студената и стара сграда. Зимно време в сградата на съда не беше никак уютно. Парното или беше спряно и от вътрешната страна на прозорците се образуваха ледени висулки, или пък беше усилено докрай, в резултат на което облечените като за декемврийски студ в Бостън усилено се потяха. В крайна сметка той реши, че ще издържи на студа.

На няколко метра от него седеше стар бездомник. Беше разгърнал мазен вестник от предния ден и ту поглеждаше към вчерашните новини, ту хвърляше по едно око към случващото се в съдебната зала.

— Не съм те виждал тук преди — прошепна старецът на Добсън по време на почивката.

— Не ходя често в съда — отвърна той. Стараеше се да е любезен, но щом старецът се наведе и се доближи до него, го блъсна неприятна миризма и той си каза, че вероятно ще е грешка да насърчава постоянно скитника.

Мъжът заби мръсния си палец в гърдите си.

— Аз съм тук всеки ден — каза той. — Спя в Дома на ветераните на Стейт Стрийт, но идвам тук всяка сутрин. Приставите ме познават и ме пускат. Аз не съм тук да създавам проблеми. Служил съм на страната си и затова мисля, че имам право да се полюбувам на плодовете от труда си. Освен това тук обикновено е по-топло отколкото на улицата.

— Сигурно има и други съдебни зали, в които парното е включено. — Добсън реши отново да прояви любезност и заедно с това да се отърве от човека, който го разсейваше.

— Така е, но аз проверявам списъка с делата всяка сутрин. — Мъжът посочи към един от адвокатите в предната част на залата. — Името му е Фин. Когато той се явява на дело, аз винаги присъствам на заседанието. Идвам тук вече почти десет години и мога да се обзаложа, че познавам всеки адвокат, който някога е практикувал в този град. Фин е един от най-добрите.

Добсън кимна.

— Аз съм дошъл да се видя с него. — Продължи да гледа в очите бездомния ветеран още секунда, след което отново насочи вниманието си към предната част на залата, където Скот Фин разпитваше свидетел.

— Били сте на петдесет и две, когато сте се оженили за госпожа Слокъм, така ли, господине? — попита Фин плешивия дебеловрат мъж на свидетелското място. Високият чернокос адвокат поглеждаше записките си, сякаш не знаеше отговора на въпроса. Беше слаб, изправен и разпитваше свидетеля с някаква особена увереност и спокойствие. В момента се провеждаше предварително заседание по дело за развод. От видяното Добсън можеше да прецени, че раздялата далеч не е безболезнена и безпроблемна. Понеже заседанието беше предварително, в залата нямаше съдебни заседатели.

— Да — отвърна свидетелят.

Фин мин зад масата на адвокатите и докосна по рамото клиентката си — красива жена на около трийсет години.

— А госпожа Слокъм беше на двайсет и шест?

— Струва ми се, да.

— Два пъти по-млада от вас.

Тук скочи и се намеси адвокатът на свидетеля:

— Възразявам, ваша чест. Това въпрос ли е изобщо?

— По-скоро математическо съждение, ваша чест — отговори Фин. — Но ще приема отговора, ако свидетелят предложи такъв.

Съдия Харолд Мейкомър се облегна назад в креслото си и се подсмихна. Имаше корем и разрошена коса, заради което в съдебните кръгове го наричаха „развихрения диригент“.

— Отхвърля се, господин Дюмондс. Въпросът си е съвсем нормален и свидетелят следва да отговори.

Слокъм се изчерви и стрелна недоволно с поглед Фин.

— Да, тя беше два пъти по-млада от мен — отвърна той накрая.

Адвокатът не се впечатли от погледа и продължи:

— Когато се оженихте, вече бяхте заможен, нали?

Слокъм се ухили:

— Зависи от гледната точка.

— О, не бъдете скромен — продължи Фин. — По онова време вече бяхте известен като „Бетонният крал“ на Масачузетс. В действителност тогава сте били от главните доставчици на бетон за строителни проекти в щата от повече от десет години.

— Да, бях богат — призна Слокъм.

Фин отиде до подиума.

— И понеже вече сте били богат, сте настояли да подпишете предбрачен договор, така ли?

— Доста съм си патил в живота и не съм наивен, сър — отвърна Слокъм и скръсти ръце.

— Мога ли да приема „да“ за отговор, господин Слокъм?

Онзи го изгледа недоволно отново и на Добсън му се стори, че сякаш улови агресия в погледа.

— Да, накарах я да подпишем предбрачен договор, както би сторил всеки разумен човек на мое място.

— Благодаря. Тя ли състави договора?

Слокъм изсумтя.

— Да не сте идиот? Накарах моите адвокати да изготвят договора, за да съм сигурен, че няма да има проблеми в бъдеще.

— Моля да ме извините. Стремя се да държа идиотизма до минимум. Позволихте ли на госпожа Слокъм неин адвокат да прегледа договора?

— Не, тя не можеше да си позволи да наеме адвокат. Освен това тя каза, че се омъжва за мен не заради парите и затова не я интересувало какво пише в договора. Поне така твърдеше тогава. — Слокъм насочи вниманието си към клиентката на Фин, но в погледа му се четеше омраза.

— Да, разбира се. Ясно — отвърна Фин. — Любовта кара хората да вършат глупости.

— Възразявам! — Адвокатът на Слокъм отново скочи на крака.

— Продължавайте, господин Фин — подкани го съдия Мейкомър, макар че по-скоро му беше забавно, отколкото да беше ядосан.

Фин кимна.

— Ваша чест, имам само още един въпрос. — Той вдигна и показа някакъв документ. — Ако позволите да се приближа… — Съдията кимна и Фин отиде до мястото на свидетелите. — Този документ е обозначен и идентифициран като предбрачния договор, който сте накарали жена ви да подпише. На втора страница, член тринайсет гласи, че договорът ще се смята за нищожен, ако по време на брака ви имате сексуална връзка с друго лице, различно от съпругата ви. — Той замълча за момент, остави присъстващите да асимилират уводната му реплика и в залата да се натрупа известно напрежение, след което продължи: — Имахте ли такава връзка по време на брака?

Зачервеното лице на Слокъм стана пурпурно.

— Много моля да си имаме уважението!

— Извинете, въпросът ми неясен ли беше? — Адвокатът отново тръгна към свидетелската банка и се спря само на метър и нещо от Слокъм. — Имахте ли сексуални отношения с друг, освен със съпругата си по време на брака?

Слокъм се изпъна целият, сякаш ей сега щеше да скочи върху Фин.

— Не — накрая отговори, губейки и последните капки самообладание. — Не, не съм имал такава връзка.

Фин му се усмихна като на стар приятел след края на крайно оспорвана игра на шах.

— Благодаря ви, господин Слокъм. Аз бях дотук.

В дъното на залата старецът с вестника тихичко се изсмя.

— Това беше вкарването в капана — прошепна той на Добсън. — Скоро ще последва финалният удар.

Съдията погледна към адвоката на Слокъм, дребен мъж с тънък нос и с кокалести рамене, които сякаш щяха да скъсат сакото му.

— Господин Дюмондс, имате ли въпроси?

— Нямам, ваша чест.

— Вие, господин Фин?

— Да, ваша чест. Един последен свидетел. Искаме да призовем Абигейл Прудет.

* * *

Скот Фин обожаваше да създава драма в съдебната зала. Дори и сега, без да има съдебни заседатели, той знаеше как да задържи вниманието на съдията. Налагаше му да се изявява отчасти и като шоумен. Това беше едно от нещата, които го отличаваха от другите адвокати. То го правеше един от най-успешните съдебни адвокати в Бостън — способността му да привлича вниманието на публиката и да поддържа интереса й. Често обясняваше на клиентите си: „Един спор не може да е истински, ако хората не желаят да слушат.“ Това беше и една от причините той да предпочита самостоятелната практика пред работата в големи кантори. Така той имаше възможност да води сам битките си и да разчита изцяло на собствените си качества. Беше работил няколко години в уважаваната и лъскава кантора „Хауъри, Блек и Лонгботъм“ и там беше придобил безценен опит. Можеше да остане, ако беше поискал, но беше решил да поеме риска. Понякога, когато изпадаше в периоди на „суша“ и се налагаше да си изкарва хляба от дребни дела за разпространение на наркотици, средни телесни повреди или дела за изплащане на обезщетения за нанесени вреди, той се питаше дали е постъпил правилно, като се е отказал да бъде съдружник в предишната си кантора. Досега щеше да печели над половин милион годишно, да живее без финансови проблеми. А вместо това беше избрал работа, с която едва свързваше двата края.

Но пък работата, която вършеше в „Хауъри“, го задушаваше с монотонността си и не можеше да му даде емоцията и драмата, които постоянно получаваше благодарение на самостоятелната си практика. Като драмата, която се надяваше да разкрие сега.

Вратите в дъното на залата се разтвориха и Абигейл Прудет беше въведена вътре от Том Козловски. Двамата представляваха странна двойка. Тя беше млада и красива, със скъп марков костюм и предизвикателна походка, която накара дори съдия Мейкомър да се надигне в креслото си. Козловски наближаваше петдесетте и носеше стар и избелял костюм. Въпреки това изглеждаше страховито и внушаваше респект с широките си рамене, атлетичното си тяло и белега по цялата дължина на дясната страна на лицето му. Щом доближиха предната част на залата, той остана назад и само Прудет продължи към свидетелската банка.

Когато мина покрай него, Слокъм наведе глава. После се обърна към Дюмондс и го сграбчи за реверите, след което му прошепна нещо в ухото.

Прудет стигна до мястото на свидетелите и се закле да казва истината.

— Бихте ли казали името си за протокола? — обърна се към нея Фин.

— Абигейл Сюелън Прудет — отвърна тя със сексапилен югозападен провлачен акцент.

— Госпожо Прудет, бихте ли казали на присъстващите какво работите?

Тя скръсти крака.

— Персонална компаньонка съм.

— Проститутка сте — поправи я Фин.

— Предпочитам да ме наричат компаньонка. — Тя се намръщи към адвоката. — Но е вярно.

Дюмондс, който беше пуснат от клиента си, моментално стана.

— Ваша чест, надявам се господин Фин да задава на дамата въпроси, които биха могли да я уличат в престъпление. Тя има права, колкото и на господин Фин да не му се иска да се съобразява с тях.

— И през ум не би ми минало, ваша чест — отвърна Фин. — Мога ли да продължа?

Мейкомър се беше привел и едва не му потекоха лигите при вида на младата красавица. Дали не се опитваше да надникне в деколтето й?

— Моля ви — подкани съдията Фин.

— Госпожо Прудет, къде работите?

— Работя в „Силвестър Катхаус“ в Паръмп, Невада.

— Проституцията легализирана ли е в Невада?

— Легализирана е в единайсет общини. Работя само в лицензирани публични домове и всяка седмица се изследвам за предавани по полов път болести. Досега не са ми откривали. Чиста съм като сълза.

— Благодаря ви. — Фин се обърна към Дюмондс и повдигна въпросително вежди, да не би дребничкият му колега да направи възражение. Дюмондс седеше на мястото си, а клиентът му отново го сграбчи.

Фин се обърна отново Абигейл Прудет:

— Познавате ли човек на име Слокъм? Този човек на отсрещната банка? — Посочи към Слокъм.

— Познавам го.

— Бихте ли разказали на съда при какви обстоятелства се запознахте с него?

Тя кимна.

— Дойде в „Силвестърс“. Беше преди няколко месеца. Дойде да търси забавления и ме заведе в една от стаите. Там имахме сексуални взаимоотношения. — Фин потръпна, докато Абигейл Прудет говореше. Тя произнасяше думите с пресилена яснота и официалност, опитвайки се неуспешно да демонстрира класа и образование. Думите се нижеха механично — „сексу-ауни взъиму-утношения“ — и едва ли щяха да спечелят за каузата съдебен заседател. Пред Мейкомър обаче щеше да мине, тъй като той беше съсредоточен единствено върху гърдите на жената, които се повдигаха леко в тон с нейното говорене. Едва ли я слушаше. Но ако се стигнеше до открито заседание със съдебни заседатели, Фин трябваше да поработи с нея.

— Госпожо Прудет, само за да изясним, вие сте правили секс с много мъже за пари, нали?

— Да, така е. — Тя зае отбранителна поза.

— С какво запомнихте господин Слокъм?

— Той беше специален клиент, а специалните клиенти се помнят лесно, защото плащат повече.

— „Специален клиент“? Какво означава това.

— Имаше необичайни желания.

— Бихте ли конкретизирали какво имате предвид под „необичайни“? — На Фин му се стори, че съдия „Развихрен диригент“ всеки момент ще падне от катедрата.

— Амии, необичайни. Някои от момичетата ги наричат „перверзни“, но аз не ги съдя толкова строго. Искаше да го завържа, после ме накара да си сложа вибратор и после да направя…

— Възразявам! — Дюмондс сякаш щеше да експлодира всеки момент. — Това е възмутително! Ваша чест, относими ли са…

Фин се намеси и го прекъсна:

— Абсолютно справедливо, ваша чест. Нямам никакъв интерес да предизвиквам смут в момента. Ще перифразирам въпроса си. Госпожо Прудет, вярно ли ще е да се каже, че отношенията ви с господин Слокъм са били достатъчно необичайни, че да оставят у вас незабравими впечатления? Сигурна ли сте, че човекът в залата е този, когото сте срещнали в „Катхаус“?

Тя продължително изгледа Слокъм и отвърна:

— Да, напълно.

— Нямам повече въпроси, ваша чест — каза Фин и си седна на мястото. — Ред е на вашия свидетел — каза той на Дюмондс, докато минаваше покрай него. Не можеше да се сдържи да не го подразни. Дюмондс обаче изобщо не забеляза, защото беше зает да слуша това, което клиентът му говореше.

— Господин Дюмондс — обърна се след малко Мейкомър към него, — имате ли въпроси?

Дюмондс вдигна глава.

— Да, ваша чест. Секунда. — Той продължи да слуша клиента си още миг-два и накрая се изправи. — Госпожо Прудет, имам само няколко въпроса към вас. Съгласно вашите показания твърдяната от вас среща е станала преди няколко месеца, така ли?

— Така.

— Може ли да се конкретизирате?

— Не, но съм убедена, че е платил с кредитна карта, така че вероятно може да се направи разпечатка.

— Няма да се наложи — бързо отвърна адвокатът и се изчерви. — Мъжът, с когото бяхте… ако допуснем, че действително е бил господин Слокъм — каза ли ви, че от доста време живее разделен със съпругата си?

— Не помня да е говорил много. Беше доста делови, искаше да не си губим много времето. Изглежда го беше правил и преди.

— Възразявам, ваша чест. Това не е отговор. Моля да не се записва в протокола.

— Изтрийте въпроса от протокола — отвърна Мейкомър, чието внимание беше изцяло насочено към Абигейл Прудет.

— Нямам други въпроси. — Дюмондс си седна на мястото.

— Вие? — обърна се с надежда съдията към Фин.

— Нямам въпроси, ваша чест — отвърна той.

Абигейл вече си беше изпълнила предназначението.

Тя стана, заобиколи свидетелската банка и зае място в средата на залата. Мейкомър я загледа и след това се обърна към адвокатите:

— Имате ли други свидетели?

— Това бяха всичките ни свидетели, ваша чест — отвърна Фин.

Дюмондс само поклати глава.

— Много добре. Господин Фин, вие направихте искане предбрачният договор да бъде изключен от доказателствата. Бихте ли се аргументирали?

— Разбира се, ваша чест. — Той стана от мястото си. — Не искам да ви отнемам много време. Предбрачният договор е ясен: той ще се смята за нищожен, в случай че господин Слокъм преспи с лице, различно от госпожа Слокъм. Той го е сторил. Следователно договорът не следва да се приема като годно доказателство, а госпожа Слокъм има право на половината от съпружеската имуществена общност и издръжка, която да е достатъчна да й позволи да продължи да води досегашния си начин на живот. По наши изчисления това прави единайсет милиона долара от общото имущество и месечна издръжка в размер на двайсет хиляди долара.

Мейкомър погледна към Дюмондс:

— Предполагам, че възразявате срещу подобни искания?

— Възразяваме, ваша чест. Съпрузите Слокъм са разделени от повече от шест месеца. Дори и да кредитирате свидетелските показания на госпожа Прудет, въпросната среща се е състояла четири месеца след раздялата. В договора няма текст, според който клаузата за вярност се прилага и след като е започнало производството за развод. Договорът си остава в сила и според него госпожа Слокъм има право да получи само имуществото, с което тя е допринесла по време на брака, в това число и издръжка от две хиляди долара месечно, както е уговорено в договора.

— Извинете ме, ваша чест — намеси се Фин. — Може ли? В договора ясно пише, че той ще бъде нищожен, ако господин Слокъм преспи с друга, „докато трае бракът им“. Както добре ви е известно, официално двамата са женени към днешна дата. Дали въпросната среща в Невада е станала преди два месеца или преди два часа няма никакво значение, защото и в двата случая договорът се разваля. Ако има някакви съмнения по този повод, ще ви напомня какво каза господин Слокъм: че той изрично е накарал адвокатите му да съставят и прегледат договора изцяло в негов интерес, така че за в бъдеще да не може да има никакви неясноти и недоразумения. Те губят, ваша чест. И в двата случая губят.

— Ваша чест, това е абсурдно! — избухна Дюмондс. — Нали не мислите, че договорът специално е…

— Стига! — извика Мейкомър. — Достатъчно ви слушах. Той погледна към двамата адвокати с чувство на отвращение и досада. — Ето какво ще направим. Ще се консултирам и ще се произнеса с решение след няколко седмици. В това време, господин Дюмондс, ако другата страна предложи вариант на споразумение, препоръчвам на клиента ви сериозно да го обмисли. Много е вероятно решението ми изобщо да не ви се понрави.

— Ваша чест, не можете…

— Напротив, мога, господин Дюмондс. Помислете си. Всяко разумно предложение за споразумение. — Мейкомър закри лицето си с длани и поклати глава. После удари с чукчето по масата. — Съдът се оттегля.