Дейвид Хосп
Невинност (30)

Двайсет и девета глава

Лиса беше оставила колата си при кантората и щеше да постъпи разумно, ако си беше взела такси от болницата до вкъщи. Снеговалежът се беше усилил и макар за този град да не беше голяма буря, снежинките падаха толкова нагъсто във въздуха, че тя не виждаше почти нищо. Дори на местата, почиствани от общинските работници, се беше натрупала снежна покривка, дебела десетина сантиметра. Най-добрият начин да се върне в Бек Бей щеше да е с такси. Но когато излезе от болницата, видя няколко души пред стоянката на такситата. В снежна нощ като тази това означаваше, че ще трябва да чака поне час. Погледна към небето и прецени, че снеговалежът ще спре скоро, а и така или иначе, апартаментът й се намираше на по-малко от километър. Дори в този сняг нямаше да й отнеме повече от петнайсет минути пеш, а и беше по-вероятно да хване такси по Чарлс Стрийт, в подножието на Бийкън Хил. Затова уви плътно шала около врата си и тръгна пеш. Обичаше да върви из града, отчасти защото думата „град“ й се струваше прекалено амбициозна за Бостън. Беше израснала в Манхатън, Ню Йорк и заради това за нея Бостън беше по-скоро малко градче. Неведнъж беше изминавала от единия до другия край на Бостън само за един ден, а беше сигурна, че дори цяла вечност да живееше в Ню Йорк, пак щеше да има непознати за нея райони. Точно затова Бостън я привличаше — заради чувството за близост и интимност.

Тя зави по ъгъла на Кеймбридж с Чарлс Стрийт, където новият реновиран урбанизъм граничеше със старата тухлена традиция. Беше натрупало още повече сняг и тя с усилие вървеше, на места нагазваше до коленете. Поне беше тихо и спокойно. Неколцина хора минаха по тухлените тротоари, забързани за вкъщи, прибиращи се от ресторанта или от работа, или пък запътили се за по едно питие в някоя от уютните местни кръчми. Но те се движеха като призраци в нощта, шумът от стъпките и гласовете им се поглъщаха от снега.

Тя вървеше по неравната снежна повърхност, като се хлъзгаше на всяка трета крачка. Но тя беше свикнала. И като повече бостънци си държеше официалните обувки с токчета в чанта, а навън обуваше груби обувки с дебели подметки и грайфери. Въпреки това цялото й внимание беше съсредоточено върху усилието да не се подхлъзне и на два пъти за малко не се блъсна в други минувачи, внезапно появяващи се срещу нея от снежната мъгла.

Когато вниманието не беше насочено към заснежените и неравни тротоари, тя хвърляше погледи към улицата за такси, но и малкото коли, които забеляза, вече бяха заети от някои по-големи от нея късметлии.

Ако знаеше колко силно ще завали, щеше да остане и да чака на стоянката пред болницата. Но вече нямаше какво да стори. Наведе глава още по-ниско, за да премине втората половина от маршрута.

Беше наполовина преминала по Чарлс Стрийт към Бийкън, когато усети опасност. Чувството се засили бързо от нещо, което не можеше да определи, но беше напълно сигурна, че интуицията не я лъже. Огледа се, но не видя никого. Все пак страхът у нея се засили — повечето жени от големите градове биха я разбрали. Беше страхът и уязвимостта, че е сама на пустата улица и ужасът, че ако я нападнат, никой нямаше да чуе виковете й.

Лиса поклати глава рязко, опитвайки се да се отърси от неприятното предчувствие. В края на краищата, в момента се намираше в един от най-безопасните райони в града. Но никоя част на града не беше абсолютно застрахована от опасности. Опита се да се усмихне на себе си, да се окуражи.

„Хайде, Лиса — каза си. — Не се дръж като страхливка. Откога стана такава?“

Собственият й глас, изглежда, я поуспокои. И така да беше, спокойствието скоро щеше да свърши.

Той стоеше пред входа на една от сградите и пушеше. Тя го забеляза едва когато се изравни с него на тротоара, достатъчно близо за него, за да се пресегне и да я докосне. Внезапната му поява я стресна и тя извика. Извъртя се, за да го погледне в лицето, и се подхлъзна в снега, с което изгуби равновесие. В опита си да се задържи и да не падне, се спъна в една неравна тухла на тротоара и падна на колене.

Мъжът се протегна и я хвана за лакътя.

— Разкарай се от мен! — извика тя, изправи се и грабна чантата си, готова да побегне.

— Само искам да помогна — отвърна мъжът. Имаше лек акцент, който тя не можа да определи, а усмивката му сякаш разтопи леда под краката й. — Тече ви кръв от коляното.

Тя погледна надолу и се увери, че непознатият казва истината, но това беше най-малкият й проблем. Погледна отново към него и започна да отстъпва назад.

— Моля ви — каза той. — Имам кола, мога да ви помогна.

Тя се обърна и тръгна нагоре по улицата, по-далеч от него, без да каже дума. Когато погледна през рамо, видя, че той продължава да върви след нея и да вика нещо, макар че думите изобщо не се чуваха в бурята.

Страхът пулсираше в ушите й, докато тя трескаво мислеше. Като бързаше колкото й позволяваха силите, тя зави надясно по Честнът Стрийт и се шмугна в едно малко бистро. Заведението беше празно, с изключение на бармана, който броеше парите от касовия апарат.

— Съжалявам, госпожо, затворено е — каза й и намръщено я погледна. Гласът му беше любезен, но твърд.

— Моля ви, един мъж ме преследва.

Той вдигна вежди, видимо заинтригуван.

— Преследвач? — попита.

Тя го огледа хубаво. Беше висок и тежък, но тежък в смисъл на як, с железни мускули. Приличаше повече на онези бармани от колежанските барове. Какво ли го беше довело тук, в това наконтено бистро на Бийкън Хил? Сигурно щеше да се съгласи да размаха юмруци, за да я защити.

— Мисля, че да — отвърна Лиса честно, макар и сега да си даде сметка, че мъжът на улицата всъщност не й беше сторил нищо лошо. Тя бързо прогони всякакво чувство за вина в полза на правото на самозащита и оцеляване. — Да, преследвач.

Барманът потупа бара пред него и я подкани да седне на табуретката.

— Ако влезе тук, ще съжалява — каза. После протегна ръка. — Аз съм Иън.

— Лиса — представи се тя, здрависа се и седна, като се обърна настрани към бара, за да може да поглежда към вратата.

— Да ви дам ли нещо за пиене, докато чакате да отмине? — предложи той. Очите му също бяха приковани към вратата.

— Но нали вие затворихте.

— Заведението черпи. — Усмихна й се топло. — Като ви гледам, сигурно сте почитателка на виното.

— Уиски.

Той остана впечатлен.

— Добре тогава. Ще налея на двама ни по една чаша от хубавото и ако никой не се появи, когато си изпием пиенето, ще ви повикам такси. Как ви се струва предложението ми?

Тя му се усмихна също.

— Става.

* * *

Когато Козловски се върна в стаята, Фин почувства примирието някак неловко, както често става с приятели след спор. Двамата бързо щяха да го преодолеят и той го знаеше. Номерът беше да се върнат към нормалното положение по-бързо, независимо колко напрегнато беше в момента.

— Как е ръката ти? — попита Козловски. Той също се опитваше да оправи отношенията им. Така щеше да е по-лесно.

— Ужасно боли — отвърна Фин. — И то с половин банка болкоуспокояващо в системата ми.

— Ако трябва да избирам, бих предпочел куршума пред хладното оръжие. Повечето хора не си дават сметка, че ножовете са по-смъртоносни от огнестрелните оръжия — отбеляза детективът.

— Няма как да знам — каза Фин. — Не са ме прострелвали досега. Ще трябва да почакам, докато ми окажат и тази чест.

— И все пак какво правеше там? Какво отиде да проучиш?

— Исках да видя къде е била нападната Стийл. Трябваше да отида. Нещо ме смущаваше в полицейските доклади и показанията и не можех да разбера какво е. Трябваше да се уверя лично.

— И разбра ли какво е?

— Мисля, че да.

— И?

— Смятам, че в онази нощ е била на служба. Спомням си как изглеждаше този квартал преди петнайсет години. Няма начин да не е била на работа и да се е разхождала там. Със сигурност е работила по даден случай.

Козловски се замисли върху думите му.

Фин го притисна:

— Живеела е в Южен Бостън и не мога да си обясня какво я е довело до Роксбъри. Остава възможността, че е била там по служба. Но в протоколите няма нито дума по какво точно е работила тогава. Нито прокурорът, нито защитата са си направили труда да я попитат. Това ми се струва много странно.

— Има ли значение?

Той се изуми от равнодушието на Козловски.

— Има ли значение ли? Разбира се, че има. Може да е нещото, което има най-голямо значение. Ако разберем върху какво е работила тогава, може би ще разберем кой друг има мотив, за да се опита да я убие. Не виждаш ли? Може да е ключът към разкриването на целия случай.

Детективът продължи да не проявява интерес.

— Може би — каза. — Но може и да не е. Повече ми звучи само като предположение.

— Разбира се, че е предположение. Всяко разследване започва с предположение. Смесваш няколко предчувствия с щипка късмет и понякога успяваш да разплетеш случая. Какво ти става по дяволите?

Козловски сви рамене.

— Е, май за момента нямаме по-добра следа.

— Дяволски си прав. Е, и?

— Е, и какво?

— Според теб върху какво е работила тя тогава? Какво според теб я е завело в Роксбъри в онази нощ?

— Че откъде да знам?

— Ами все пак сте били приятели. Двамата сте работили в един участък. Мислех си, че може да ти е казала.

Козловски поклати глава.

— Знам, че беше включена в оперативната група за борба с нелегалната имиграция съвместно с имиграционните служби. Друго не знам.

— Нищо друго?

— Нищо друго.

Фин се замисли.

— Добре. Тогава ще трябва да отидем направо при извора. Ще трябва да говорим пак със Стийл.

Козловски се изсмя.

— Ако пак се доближиш до нея, тя ще те гръмне. Не се шегувам.

— Тогава ще имам честта да бъда ранен и от куршум. Освен това, ако куршумът боли по-малко от мачете, значи няма страшно.

— Тя няма да иска да говори с нас.

— Ще се наложи — отвърна адвокатът. — Не ми пука колко пъти ще стреля по мен. Ще разбера какво е правила в онази нощ на улицата.

* * *

Таксито спря пред блока, където живееше Лиса. Тя плати на шофьора три долара и бакшиш от седем долара и го помоли да изчака, докато влезе в сградата, и тогава да потегли. Той кимна уморено и изпълни обещанието си. Едва когато тя затвори отвътре входната врата, таксито потегли.

Беше останала в ресторанта на Честнът Стрийт малко повече от половин час, поглеждайки тревожно към вратата през цялото време. На два пъти й се стори, че мярна мъжа, който я беше нападнал. Е… не нападнал, но уплашил. Тя изпи две чаши уиски с Йън, нейния барман-защитник. С течение на времето той сякаш изгуби интерес към нейния преследвач и прояви повече интерес към самата нея. Дори й предложи сам да я закара вкъщи — предложение, което тя се изкуши да приеме, но размисли и любезно го помоли да й извика такси. Той видимо остана разочарован и тя напусна заведението, като му остави двайсет долара за двете питиета. Когато си тръгна от бара, вече беше почти убедена, че мъжът на улицата наистина се е опитвал само да й помогне и не е имал намерение да я нарани. Беше й предложил да й помогне да се изправи и да я закара вкъщи. Така или иначе, тя беше доволна и спокойна, че се прибира у дома.

Отиде до асансьора и натисна бутона. По бученето разбра, че старият асансьор е няколко етажа по-нагоре и се движи. Сградата беше стара и асансьорът се движеше със скоростта на костенурка. Щяха да минат няколко минути, докато кабината слезеше на партера. Нейният апартамент заемаше целия шести етаж и изкачването по стълбите представляваше значително физическо усилие, но тя беше в добра форма и си каза, че малко упражнение няма да й навреди.

Докато се изкачваше по стълбите, си помисли за случилото се с Фин. Още от самото начало Лиса не вярваше в невинността на Салазар. Фин беше луд, за да се захване с този случай. Но нападението срещу шефа й я потресе още повече. За първи път тя допускаше, че Салазар в действителност лежи в затвора за престъпление, което не е извършил. Опита се да си представи какво е да седиш в клетка два и половина на три метра, докато семейството и приятелите ти са далеч от теб. На практика беше равносилно на смърт, задушавайки се в тесния стоманен ковчег, гледайки към света, който е забравил, че съществуваш. Умът й не можеше да го проумее.

Лиса зави по стълбищната площадка на петия етаж и вратата на един от апартаментите под нейния се открехна, а оттам надникна съседката. Тя гледаше с погнуса и отвращение на Лиса още от деня, в който се беше нанесла.

— Добър вечер, госпожо Сноудън — поздрави Лиса, без да прикрива раздразнението си.

Вратата се отвори още малко и веригата се опъна.

— По-скоро е утро по моя часовник — отвърна жената. Прошарената й коса беше прибрана в някаква сложна шапчица за спане, предназначена да поддържа прическата й за през нощта.

Лиса погледна часовника си.

— О небеса, права сте, госпожо Сноудън. Минава полунощ. Вече чувствам как се превръщам в тиква. Ако видите кристална обувка на стълбите, моля да ми я върнете. — Тя подмина вратата на съседката и оттам към последните стълби до дома си. Нямаше настроение да се занимава с клюкарката.

Госпожа Сноудън обаче продължи да се заяжда:

— Тази нощ пак ли ще сте с компания?

Лиса се обърна и изгледа гневно възрастната жена.

— Това определено не е ваша шибана работа, госпожо Сноудън, нали така?

Госпожа Сноудън беше възмутена, но запази самообладание.

— Със сигурност е, госпожичке. Всеки път, когато водите някой от вашите познати мъже в сградата, за да правите… каквото там правите… вие излагате съседите на риск. Кой ги знае тези мъже какви са? Вие със сигурност не знаете.

— Искате да знаете какво правя с тях в дома ми ли, госпожо Сноудън? Чукам ги. Всичките. Всеки мъж в Бостън.

Госпожа Сноудън ахна от възмущение и изненада.

— Точно така. Понякога са десет или двайсет, друг път са толкова много, че едва успявам да се справя с всички. Трябва да опитате и вие някой път. Може да ви отпусне онова нещо на главата, дето наричате коса.

Госпожица Сноудън поклати глава.

— Блудница!

— Лека нощ и на вас, госпожо Сноудън. Ще се опитам да поспя, така че ще съм ви благодарна, ако не пускате вибратора си.

Лиса чу как вратата се затръшна и тръгна нагоре към апартамента си.

* * *

Козловски виждаше, че Фин се унася. Адвокатът се бореше доблестно със съня, сякаш перспективата да заспи и да потъне в сънищата си го плашеше до смърт.

— Сериозно ти говоря — промърмори Фин. — Следващия път ще ти кажа къде отивам.

Думите бяха произнесени без никаква връзка. Не си бяха казали нито дума от двайсет минути. Козловски предположи, че обезболяващите са подействали. Само кимна в отговор.

— Напомни ми утре сутринта — продължи Фин — да отидем да говорим със Стийл отново. Там има нещо. Трябва само да разберем какво е то.

Детективът нищо не каза.

— Ще спечелим това дело. — Клепачите на адвоката се затвориха. — Кълна се, ще измъкнем този човек — вече едва разбираемо добави.

Козловски стана и излезе от стаята. Отиде до кафенето, за да си вземе кафе, а умът му препускаше трескаво в това време. Даваше си сметка, че е време да разкрие всичко, и тази мисъл му се струваше като голямото просветление. Замисли се за Лиса и се запита как ли би реагирала тя. Опасността да я изгуби или дори да изгуби и малко от нейното уважение, беше съвсем реална. И парализираща. Но той не виждаше друг път пред себе си.

Когато тръгна обратно към стаята на Фин и зави към коридора, едва не се сблъска с млад санитар, който излизаше от стаята.

— Извинете, сеньор — каза санитарят.

Козловски го погледна. Беше на не повече от двайсет и три години, имаше черна коса и смугла кожа. Беше изнервен и притеснен и детективът беше сигурен, че досега не го е виждал да дежури в болничното отделение.

— Няма нищо — отвърна и застана между мъжа и вратата. Хвърли поглед към Фин, който продължаваше да лежи неподвижно в леглото.

Санитарят понечи да го заобиколи и да излезе от стаята, но той го спря с ръка.

— Чакай — каза.

— Какво има, сеньор? — попита санитарят.

— Стой на място. — Козловски направи две бързи крачки до леглото на Фин, сложи длан на гърдите му и се наведе да чуе сърцето му.

— Моля, сеньор, какво не е наред? — в гласа на санитаря вече прозвуча истински страх.

Козловски не беше напълно сигурен дали Фин диша. Допря ухо до устата на адвоката и у него се надигна паника. Погледна лицето му, носовете им бяха само на сантиметри един от друг.

Изведнъж приятелят му отвори рязко очи.

— Мамка му! — извика Козловски и отскочи назад.

Фин се навъси сънено.

— Какво, по дяволите, става? — попита. — Да не се опитваш да се целуваш с мен?

Козловски погледна към санитаря. Тогава се появи лекарят.

— Проблем ли има, Хуан? — попита той санитаря.

Младежът сви рамене и се успокои, че лекарят е поел контрол върху странната ситуация.

Лекарят погледна въпросително към Козловски:

— Сър?

Детективът огледа и тримата мъже в стаята и се почувства глупаво.

— Всичко е наред — отговори. — Просто съм изнервен.

Фин зарови лице във възглавницата и отново затвори очи.

— Успокой се, Коз — каза. — За тази вечер опасността приключи. Поспи малко.

Лекарят кимна на санитаря и двамата излязоха. Козловски поклати глава и седна на стола до леглото на Фин. Абсурдно беше. И въпреки това не можеше да се отърве от чувството за надвиснала заплаха.

Той се почеса по брадичката и седна, отново се опита да прогони натрапчивото предчувствие. Трябваха му няколко минути, но постепенно и той се унесе и затвори очи. След няколко минути заспа.

* * *

Лиса все още беше ядосана на госпожа Сноудън, когато затвори вратата на апартамента си. Тръгна към кухнята, защото имаше нужда от малко вино, за да се успокои след вечер като тази. Половин чаша шардоне щеше да притъпи ефекта от двете уискита, които беше изпила с Йън, бармана, и дори щеше да й позволи да спи нормално.

Отиде до шкафа и взе чаша. Когато се обърна към хладилника, забеляза, че лампата в килера свети.

Отиде и отвори вратата на килера, надникна вътре. Помещението беше малко, метър и половина на два метра, и вътре никой не можеше да се скрие. Все пак тя се ослуша и се огледа. Протегна се към електрическия ключ и се замисли как може да е забравила осветлението. После натисна ключа и помещението потъна в мрак.

Върна се с чашата до хладилника и я сложи на кухненския плот, после хвана дръжката на хладилника, за да извади бутилката вино. Но допирът с дръжката я стресна. Тя беше хлъзгава и лепкава. Лиса бързо дръпна ръката си и я доближи до лицето. Дори в полумрака различи кървавото петно на дланта си.

— Трябваше ми вода.

Гласът долетя зад нея. Тя се обърна стреснато и събори чашата, която падна от плота и се разби на пода. Пред нея стоеше млад мъж с черна коса. В дясната ръка държеше бутилка с изворна вода. Позна я — същата марка вода тя държеше в хладилника. Той вдигна бутилката и отпи от нея. В лявата си ръка държеше мачете, острието на което беше изцапано с кръв.

Лиса вдигна очи към него отново и забеляза, че е ранен в рамото и кърви.

— Надявам се, нямаш нищо против — добави той.

Тя понечи да каже нещо, но не й беше останал въздух. Остана да стои така безмълвно, със страх и смущение, изписани на лицето.

— За водата — продължи той. — Нямаш нищо против, че пих от водата.

Трябваха й още няколко секунди да се окопити и да осъзнае жестоката реалност.

— Какво искаш? — попита накрая.

Той се изсмя.

— Да живея — отвърна. — Твоят шеф в известен смисъл осуети това мое желание. Когато хората, с които работя, разберат, че е жив, ще бъдат много разочаровани. — Той остави бутилката и хвана мачетето със здравата си ръка. — Те не са от хората, които понасят лесно разочарованието.

Лиса го огледа отблизо и видя, че е блед и потен.

— Какво искаш от мен? — попита го.

Той пристъпи напред.

— Искам да предам послание на господин Фин.

Тя се опита да се отмести, но се беше подпряла на плота и нямаше накъде да мърда.

— Какво е посланието? — задъхано го попита тя.

— Всичко с времето си. — Той допря мачетето до гърдите й и сряза едно от копчетата на блузата й. — Първо ще трябва да се опознаем по-добре. — Върхът на мачетето леко си проправи път към цепката между гърдите й, над ключицата и се спря под брадичката. Той леко натисна, за да повдигне главата й и за да го погледне тя в очите. — Може дори да станем приятели.

Непознатият обърна острието и заострената страна одраска врата й. Тя затвори очи и усети как й потекоха сълзи.