Дейвид Хосп
Невинност (3)

Втора глава

Фин излезе от залата през вратата в дъното и поведе клиентката си към асансьорите. Вече почти бившата госпожа Слокъм сияеше.

— Благодаря ви — каза тя и го целуна по устата, щом двамата влязоха в кабината на асансьора. Червилото й имаше вкус на ягода.

— Рано е да ми благодарите — отвърна той и погледна в очите клиентката си, когато вратите на асансьора се затвориха. „Имаме да извървим още доста дълъг път“ — каза си.

Мегън Слокъм съвсем не беше невинната жертва, за каквато умело се представяше в съдебната зала. Той го съзнаваше. Най-вероятно тя беше изпразнила банковите сметки на Слокъм, съдейки по това, което й беше дал при женитбата. Освен това Фин не желаеше да повдига чаршафите в спалнята й и да се рови в интимния й живот, защото се боеше от това, което можеше да открие. Госпожата обаче беше напълно в правото си да поиска от съда развод и Фин не можеше да си позволи лукса да остане безучастен. А пък и Слокъм не се беше оженил за два пъти по-млада от него сексбомба заради нейния интелект или пък богата душевност. Когато и от двете страни на съдебната зала на показ излезе мръсотията, Фин остана удовлетворен.

— Господин Фин!

Той се обърна и видя спретнато облечен мъж, който забързано вървеше към него. Изглеждаше седем-осем години по-млад от Фин — на двайсет и пет — трийсетина години — а лицето му се стори познато на адвоката. Но не можеше да се сети нито за името му, нито при какви обстоятелства се беше запознал с него.

— Скот Фин? — заговори го непознатият. — Аз съм Марк Добсън. — Адвокатът кимна и мълчаливо протегна ръка за поздрав. — От „Хауъри и Блек“ съм. Работя в отдела за наказателни производства. Не сме работили заедно, но когато вие напуснахте, аз едва бях направил три години във фирмата.

— Ама, разбира се — Фин се престори, че си припомни. — Мисля, че сме се срещали и преди.

Другият мъж кимна.

— Веднъж на едно вечерно парти на кантората. Хубаво е да те запомнят.

— Е, обикновено на тези събирания се лееха солидни количества алкохол — отвърна Фин. Младият му колега кимна отново мълчаливо и той се почувства неловко. — Какво ви води насам? Щом сте били трета година, когато напуснах, сега трябва да сте пета година. Не сте ли все още твърде млад, за да ви пускат без надзора на някой от партньорите в кантората? — Думите бяха изречени съзнателно. Фин искаше да намекне за липсата на отговорност у младите адвокати и прекалената свобода, която им се даваше в големите кантори. По изражението на Добсън разбра, че е уцелил болното място.

— Занимавам се с един казус безвъзмездно — беше лаконичният отговор на Добсън. — Имате ли минута да поговорим?

Преди Фин да отговори, се показаха Слокъм и адвокатът му. Слокъм видя Фин и се насочи право към него, подобно на тежък товарен кон, чул звука на звънеца. Дюмондс понечи да спре клиента си, но разликата в ръста и размерите на двамата беше толкова драстична, че жестът му не изигра никаква роля.

— Знаеш ли с кого си имаш работа, бе! — извика Слокъм в лицето на Фин.

Адвокатът запази спокойствие. Беше свикнал да се разправя с ядосани клиенти — както тези, които представляваше, така и опонентите му.

— Да. Ти си Бетонната глава, нали?

— Имаш ли представа кои са ми приятели? — въпросът прозвуча като заплаха.

Фин се обърна към Дюмондс:

— Колега, бихте ли обяснили на клиента си, че не е редно да разговарям с него? Също така му напомнете за последното ни предложение да уредим спора в замяна на осем милиона долара. Ще чакаме отговора ви.

— Нахален глупак! — изкрещя Слокъм. — Искаш шибан отговор, така ли? Ще ти завра моя отговор в задника, и то още сега!

Дюмондс задърпа клиента си назад.

— Сал — говореше му той, — това няма да помогне. Остави ме аз да се оправя.

— Да, Сал — съгласи се Фин. — Остави Марти да се оправи.

Слокъм се остави Дюмондс да го издърпа назад, но преди двамата да тръгнат към асансьорите, едрият мъж се обърна към Фин и му се закани с пръст. Той любезно му помаха и отново се обърна към Добсън:

— Извинете ме за тази сцена. Говорехте за някакъв криминален случай.

— Да, така е. Занимавам се с този случай от известно време.

Фин се намръщи.

— Квалифициран ли сте да се занимавате с наказателни дела?

Добсън мигом придоби отбранително изражение.

— Господин Фин, член съм на адвокатската колегия от над четири години. Това означава, че имам право и съм лицензиран да се занимавам с наказателни дела.

— Лицензиран и квалифициран са две различни неща.

Добсън се опита да демонстрира самоувереност и напереност, но Фин съзря страха в поведението му и след миг младият адвокат свали маската.

— Точно затова съм дошъл. Имам нужда от помощ с този казус. Дори съм склонен официално да ви го предам, ако продължа да участвам под някаква форма в делото.

Фин се усмихна.

— Какво има? Партньорите в „Хауъри“ вече не се ли явяват в съда? Когато напуснах, в отдела за наказателни производства имаше над сто адвокати.

— Явяват се, но… — Добсън изглежда не можеше да намери подходящ отговор, който да мине пред Фин, а той пък се досети какво означаваше това.

— Но никой не иска да полага безвъзмезден труд по наказателно дело, което ще им коства стотици часове?

— Не, не — запротестира Добсън. — Просто някои от колегите в кантората казаха, че това е повече по вашата специалност.

— Предполагам, не са го казали като комплимент.

— Моля ви, господин Фин, грешите. „Хауъри“ биха се съгласили да ми окажат помощ, но всички са единодушни, че вие сте по-подходящ.

Фин изгледа внимателно Добсън, опитвайки се да отгатне мотивите му. Преди да е имал възможност да отговори, към него се приближи Абигейл Прудет, следвана от Том Козловски.

— Къде са ми парите? — попита тя със спокоен, но решителен тон.

— Тя поиска да те види — каза Козловски. — Опитах се да й обясня, но…

Фин се обърна смутено към Добсън:

— Марк, запознай се с Абигейл Прудет. А това е Том Козловски, частен детектив. С него работим по повечето от поверените ми случаи. Абигейл, това е Марк Добсън, адвокат от фирмата, в която работех преди.

Фин си мислеше, че едно официално запознанство ще накара Абигейл да смекчи тона си, но грешеше.

— Къде са ми парите? — попита отново.

Фин я хвана за лакътя.

— Детектив Козловски не ви ли обясни как стоят нещата?

Добсън се покашля.

— Може би трябва да ви оставя насаме за минута — предложи. — Не бих искал да участвам в…

Абигейл Прудет го изгледа остро.

— Аз никога не лъжа, господине — каза на изненадания Добсън. — Но за истината искам да ми се плати.

— Върни се в хотела, Абигейл — отвърна Фин. — Радвай се на вечерта. Хапни в някой добър ресторант, изгледай някое интересно предаване по телевизията. А утре ела в кантората ми и донеси документи за направените от теб разходи. Без документи по закон не мога да ти платя нито цент. Но ще ти възстановя личните разходи, както и ще ти платя хонорар за явяването в съдебната зала. — Той погледна към Добсън. — Нали не искаме някой да си помисли, че вършим нещо нередно?

Прудет се намръщи още повече.

— По-добре не се ебавай с мен — тихо произнесе.

— Явно тази реплика е на мода напоследък — отвърна Фин. — А и това, което предлагаш, е законно само в Невада. — Той кимна на Козловски и детективът я хвана под ръка и я придружи до асансьора. Вратите на асансьора се отвориха и тя влезе в кабината, като преди вратите да се затворят, се обърна към Фин:

— До утре.

— Не бих го пропуснал за нищо на света — отвърна той.

Очите на Абигейл не се откъсваха от Фин, докато не се затвориха вратите. Сега беше ред на Фин да се покашля.

— Както можа да се убедиш, след като напуснах кантората, работата ми стана много по-колоритна — каза на Добсън. — Та значи искаш от мен да ти помогна с делото?

— Да. — Добсън кимна и го погледна със смесица от завист и известно отвращение. — Да, мисля, че вие сте точно адвокатът, който ми трябва.