Дейвид Хосп
Невинност (15)

Четиринайсета глава

Модерната стъклена сграда на управлението на бостънската полиция в Роксбъри стърчеше като диамант в калта. От двете му страни минаваха чисти и спретнати широки тротоари с поддържани зелени тревни площи. Две пресечки по̀ на юг обаче в квартала цареше отчайваща обстановка. На теория звучеше добре: сложете полицейското управление в средата на един от най-опасните в града райони и той ще служи като възпиращ фактор за престъпността. Дори имаше схващане, че съседните терени също ще бъдат облагородени и застроени с нови и съвременни сгради.

Само дето всичко си остана на теория, а действителността много често е доста по-жестока. Това, което свръхобразованите криминолози пропуснаха да вземат предвид, беше почти пълната липса на възможности за развитие на местното население. Много хубаво беше предположението, че видимото полицейско присъствие ще намали броя на извършените престъпления, но това предполагаше и наличие на алтернативни възможности за престъпниците. Ако те бяха решили да се преместят в друг район или да потърсят нормална, законна работа, вместо да извършват престъпления, теорията може би щеше да проработи. Но се оказа, че тези алтернативни възможности не са нищо повече от илюзия за въпросните хора и много скоро и ченгетата, и престъпниците разбраха, че няма да се промени почти нищо. В резултат на това изграждането на полицейското управление в района беше сравнимо с лъч на фенер в гъста мъгла. В крайна сметка плановете за мащабно обновяване и ново строителство бяха изоставени.

Фин отиде с Козловски — никога не пречи да имаш до себе си бивше ченге, когато се нуждаеш от съдействието на полицията. Оставиха Лиса в кантората. Тя имаше за задача да разрови делото на Салазар: да държи връзка с ДНК лабораторията, да се свърже със секретарката на Добсън и да помоли да изпратят всички документи, върху които е работил. Да потърси специалисти по дактилоскопия и като избегне административните неуредици, да им осигури всичко необходимо за работа. Трябваше да се свърши много работа и колкото по-скоро те бъдеха екипирани за експедицията, толкова по-скоро щяха да стигнат върха.

Фин и Козловски влязоха в сградата и отидоха на рецепцията. Младата полицайка ги погледна отегчено.

— Мога ли да ви помогна?

— Надявам се — отвърна адвокатът. Той беше на мнение, че най-важната стратегия при контактите с бюрокрацията е да се държиш учтиво с тях. Макар и да не го показваха, повечето хора зад чиновническите си бюра разполагаха с доста по-големи възможности и дори с власт да решат проблемите ти. — Искаме да се срещнем с детектива, който разследва убийството на Марк Добсън.

Тя се намръщи.

— Каква е вашата връзка с разследването? Разполагате ли с информацията, която може да ни е полезна?

— Не знам — отговори Фин. — Вероятно не, но аз работех заедно с господин Добсън. Във вестниците няма много информация за убийството, но в зависимост от хода и насоката на разследването е възможно и да ви помогнем.

— Имате ли карта?

Фин извади картата си и тя я прегледа. После започна да рови из една купчина с формуляри, докато не откри нужния й в три екземпляра и записа нещо върху него. Защипа с телбод картата на Фин към формуляра и му го даде.

— Ако попълните и изложите накратко в този формуляр какво знаете, по-късно ще ви се обадят за среща. — След известна пауза добави: — Ако сметнат за необходимо.

Козловски се намеси, като извади портфейла си и показа своята карта — удостоверение на бивш полицейски детектив с печата на щата Масачузетс.

— Колега, нямаше да дойдем тук, ако нямахме намерение да помогнем — каза. — Няма ли начин да проверите в момента дали детективът е свободен да ни приеме? Така ще спестим време на всички.

Тя погледна удостоверението, записа си името на Козловски и равнодушно сви рамене. Вдигна телефона и се обърна с гръб към тях, за да не могат да слушат разговора й. След минута затвори и отново се обърна към тях:

— Той ще слезе след малко, изчакайте го във фоайето, моля.

— Благодаря — отвърна Фин. — Ще почакаме.

Козловски имаше лошо предчувствие. Стомахът го присвиваше и леко му се виеше свят. Възможно беше убийството на Добсън да няма нищо общо с делото на Салазар. Във вестника не пишеше нищо по този повод. Нищо чудно действително да беше случайно убийство. Убийства ставаха постоянно. Специална причина не беше нужна. Не беше изключено да е само въпрос на малшанс. Той никак не обичаше тези вероятности и случайности.

Чувстваше се странно да е отново в управлението. Беше минала повече от година откакто го изпроводиха от полицията. Беше ранен в коляното по време на служба и го принудиха да си подаде оставката. Беше изкарал над двайсет години в полицията. С право на пълна пенсия и на добавки за травмата. И въпреки това той искаше да продължи да си върши работата. Работата, за която беше роден. Работата, в която беше адски добър. Но той беше станал неудобен за шефовете си и те използваха раняването му като повод да се избавят от него.

Сега не беше чак толкова зле, колкото си мислеше, Фин не го оставяше да скучае, а и имаше редица други адвокатски кантори, които разчитаха на неговата компетентност и му възлагаха допълнителни задачи. Беше като да получава две заплати, без да се брои пенсията му. Все пак все още му липсваше битието на полицай и след като стана цивилен, нарочно избягваше да идва в управлението. Коз продължаваше да поддържа връзка с приятелите си от полицията и с тяхна помощ се сдобиваше с информация, която беше недостъпна за повечето други детективи. Но той никога не се явяваше лично в управлението. Беше му странно, все едно е влязъл в собствения си дом като гост, след като го е продал. Всичко си беше почти постарому, но сега и до тоалетната да отидеш, трябва да искаш разрешение от стопанина.

Козловски отиде до почетната стена — мястото, запазено за фотографии на мъжете и жените, загубили живота си по време на служба. Не можеше да разбере защо я наричаха „почетна стена“. Той самият като ченге беше скърбял за всеки полицай, загинал на служба. Изпитваше уважение към саможертвата им. Подпомагаше с пари благотворителните фондове за колеж на децата им. Но да почита смъртта им? Не. Ако питаха него, в смъртта нямаше никаква чест и достойнство. Работата на полицая беше да лови лошите. Да ги убива, ако се наложи, преди те да са убили него или някой друг. Ако си мъртъв, няма да можеш да го правиш, нали?

— Господин Фин.

Козловски позна гласа още преди да се е обърнал.

— Детектив Макинтайър, нали? — отвърна Фин на няколко метра от него. — Вие ли се занимавате с разследването на убийството на Добсън?

— Аз.

Козловски се обърна.

— Мак — произнесе с равен тон, без да си проличи, че са приятели или врагове.

— Козловски — отвърна Мак. — Дошъл си да ни видиш ли? — Тонът на полицая също беше равен. Очевидно не беше разбрал, че Фин и Козловски са дошли заедно.

Коз кимна.

— Може и така да се каже. Знаеш ли, че работехме заедно с Добсън по едно дело?

— На Салазар — отговори Макинтайър. — Опитах се да го убедя да се откаже от този случай. Изглежда не съм успял. Не знаех, че и вие сте замесени.

— Дали убийството има връзка с работата му по делото? — попита Фин.

Полицаят се огледа притеснено, сякаш се тревожеше, че някой може да ги чуе.

— Да отидем да поговорим някъде другаде — каза и ги поведе към една врата. — Може да използваме една от стаите ни за разпити.

Фин тръгна с детектива. Козловски ги последва. Той знаеше пътя. Досега не беше влизал в стая за разпити в друго качество, освен като ченге. Нямаше желание да види как е от другата страна, но предложението беше разумно, а и нямаха голям избор.

Макинтайър погледна назад към Козловски.

— Как е пенсионерският живот? — попита.

На Козловски му се стори, че долови нотка на присмех и подигравка. Сви рамене:

— Можеше да е и по-зле.

— Колко години изкара при нас? Двайсет и три, двайсет и четири години?

— Двайсет и седем.

Макинтайър поклати глава.

— На твое място след толкова време в полицията не мога да си представя как бих живял и ден като цивилен. Сигурно е кофти, а? Все едно да ти отрежат топките.

— Не знам, Мак. Никога не са ми отрязвали топките. Ти кажи какво е.

Макинтайър се усмихна театрално. Козловски не беше виждал по-неестествено нещо. Масивната челюст на детектива, подобна на челюст на глиган, се разтвори и оголи тъмни и криви зъби.

— Много остроумно. В отдела ни трябват повече момчета като теб. Вече сякаш не останаха хора с чувство за хумор. Сега могат да ти направят писмена забележка и за най-малкия коментар. Ако от вътрешния отдел бяха чули този наш разговор за топките, сигурно щяха да повдигнат срещу мен обвинение за сексизъм. Скапана работа.

— Трагедия — отвърна Козловски.

Фин хвърли поглед към него, но той само му махна с ръка. Дали му харесваше или не, но това вече не беше негова територия, а на Макинтайър. И Козловски беше само посетител тук.

* * *

— Радвам се, че дойдохте при мен, господин Фин. Вие бяхте в списъка с хората, които трябваше да разпитаме, така че ми спестихте моето идване при вас — каза Макинтайър.

Намираха се в стаята за разпити на втория етаж на сградата. Стаята с нищо не се отличаваше от хилядите други подобни помещения в полицейските участъци и управления из цялата страна, само дето беше по-нова и по-чиста. В средата на стаята имаше здрава маса и няколко стола около нея. Стените бяха бели, без никакви декорации по тях. На едната стена имаше огледало с размери на голяма картина — от онези, през които можеха скрито да те наблюдават. Фин беше запознат с обстановката.

— Какво можете да ми кажете за ролята на Винсенте Салазар в убийството на Добсън?

Въпросът изненада Фин. Вероятно това беше и целта. Има няколко начина за разпит на потенциални свидетели. Единият от тях е бавно да измъкваш информацията, да започнеш разпита като дискусия, приятелски и непринудено, и да вадиш като с ченгел от устата думите на разпитвания. Все едно че разплиташ малко по малко пуловер. Понякога разпитваният изобщо не се усеща какво става, докато не остане гол, с напълно разплетен пуловер.

Другият начин е да нападнеш челно разпитвания — да му зададеш ребром шокиращи въпроси, за да го извадиш от равновесие. Да загубиш равновесие е доста нежелателно, особено когато си в полицията, за да ти задават въпроси.

Фин си пое дълбоко дъх, преди да отговори:

— Може би първо трябва да изясним няколко неща, детективе. Аз представлявам господин Салазар, за добро или лошо. Готов съм да ви окажа всякаква помощ, стига това да не нарушава моралните ми задължения към моя клиент. Предвид това държа да подчертая, че нямам причини да подозирам господин Салазар да е замесен по какъвто и да било начин в убийството на господин Добсън.

— Това са глупости, господин адвокат, и ние с вас го знаем. — Макинтайър се усмихна за втори път този следобед. На Фин не му харесваше, когато този човек се усмихваше. — Ако нямате причина да вярвате, че Салазар е замесен в убийството, тогава защо сте дошли тук?

Добър въпрос. И Фин имаше добър отговор:

— Както споменах, срещах се с Добсън няколко пъти миналата седмица. Сега той е мъртъв. Ако има начин да помогна, без да се компрометирам като адвокат, искам да го направя.

Макинтайър го погледна. Чакаше Фин да добави още нещо. Искаше да го притесни. Още една ефикасна техника. Адвокатът продължи:

— Вие ми се струвате уверен в това, че убийството на Добсън е свързано със Салазар. Може би ако ми кажете защо Салазар би пожелал смъртта на адвоката си, аз ще придобия по-добра представа каква информация ви е нужна.

Макинтайър се облегна назад и се замисли.

— Начинът, по който той е бил убит — отвърна накрая.

Фин погледна към детектива. Сега беше негов ред да запази мълчание, за да получи повече информация. Маневрата беше успешна.

Макинтайър стана и излезе от стаята, като затвори след себе си вратата. Фин погледна към Козловски, който само сви рамене. Минута по-късно Макинтайър се върна с две папки и остави едната пред себе си на масата. После го изгледа изпитателно и бутна папката към адвоката.

Фин отвори папката. Изображението на първата страница го шокира, едва не повърна. Той мигом извърна поглед.

— По дяволите — произнесе с ръка на устата, за да спре гаденето.

Козловски се наведе над него и погледна в папката. След дълга пауза подсвирна от изумление.

Фин си пое въздух и отново погледна фотографията.

Ясно беше, че е Добсън, но само предвид обстоятелствата. Трупът на снимката беше неразпознаваем. Насечен на парчета. Главата едва се държеше върху тялото, а едната ръка липсваше. Торсът беше накълцан жестоко, както Фин досега не беше виждал. Няколко счупени ребра стърчаха от червено-сивата пихтия и адвокатът дори не можеше да различи дали това е предната или задната част на тялото.

— Дяволска работа, а? — каза Макинтайър. Думите уж целяха да изразят съчувствие, но той сякаш се наслаждаваше на мъчителната реакция на Фин. Фотографиите бяха направени от различни ъгли, но на всичките се виждаше едно и също обезобразено тяло.

— Нищо не разбирам — пророни почти шепнешком Фин. — Но защо?

— Защото те така правят — отговори Макинтайър.

— Кои?

— ВДС. — Полицаят се облегна отново назад, вдишвайки през зъбите си въздуха, сякаш искаше да се освободи от парче храна, попаднало там при последното му ядене. — Подобен инцидент имаше преди няколко години северно от Вашингтон. Бандата е доста силна по онези краища. Федералните бяха внедрили свой информатор и по всичко личеше, че ще съберат достатъчно информация, за да ги разбият и да ги пратят зад решетките — или поне техните главатари. Тогава неочаквано информаторът изчезна заедно със своя ръководещ оперативен офицер от ФБР. Няколко дни по-късно ги откриха в Мериленд, в едни плитчини на брега, след като беше минал океанският прилив. В същото състояние като Добсън. Дори по-лошо, защото рибите си бяха устроили пир с тях в продължение на няколко дни. — Той се наведе напред и посочи най-горната снимка. — Виждате ли тези дълги прорези? Острието не само е срязало кожата и мускулите, но е минало и през ребрата. Ето тук.

Фин хвърли моментален поглед и веднага извърна глава. С крайчеца на окото си видя как Макинтайър се ухили ехидно.

— И тук — продължи детективът. — Острието направо е разпорило лицето му. Три замаха най-много и голяма част от костите и кожата ги няма.

Фин реши да пропусне този път.

— Е, и?

— Мачете — отговори Козловски вместо Макинтайър.

Детективът направи кисела физиономия, сякаш бившият му колега му беше развалил партито.

— Точно така, мачете. — Той изгледа накриво Козловски. — Все забравям, че ти беше ченге.

— Е, сигурен съм, че и без мен си имаш доста проблеми на главата — отвърна Козловски.

Схватката с погледи продължи, докато Макинтайър не се предаде и не се обърна отново към Фин:

— Мачетето е любимото оръжие на ВДС, особено за случаи като този. Те използват огнестрелно оръжие, когато прекарват наркотици или се занимават с ежедневния си бизнес, но когато трябва да убият някого, за да послужи за назидание, предпочитат мачетето.

— Защо? — попита Фин.

Макинтайър сви рамене.

— Сигурно е някакъв вид латиноамерикански мачизъм. Да всяват страх у хората. Може би е традиция. Може би са само болни, извратени негодници. Кой го знае. Това, което знаем обаче, е, че вашият Добсън е бил нападнат и убит от тях.

Фин си пое дълбоко дъх, все още съвземайки се от шока от видяното. Имаше нужда от време да помисли. Нищо тук не се връзваше, нямаше логика.

— Добре — накрая каза той. — Да предположим, че сте прав. Да допуснем, че Добсън е бил убит от тази банда. Как уличава това Салазар?

— Както се опитах да ви убедя онзи ден — както се опитах да убедя Добсън онзи ден — Салазар е един от тях. Може би дори много високо в йерархията. Знаем, че преди да влезе в затвора, е бил техен лекар и те винаги са прибягвали до услугите му, когато е имало някой ранен от куршум или от хладно оръжие. Освен това той е имал необходимите връзки в Салвадор, когато е бил там. Затова е избягал и е дошъл в Щатите.

— Откъде знаете? — попита Фин.

Макинтайър извади втората папка и я отвори. В нея имаше снимки, на които се виждаше как Салазар разговаря с няколко души с татуировки по цялото тяло.

— Погледнете означенията — каза той. — Навсякъде „ВДС“. Без съмнение е свързан с тях. Ние не успяхме да изградим обвинение срещу него само въз основа на тези документи, но няма съмнение, че е бил с тях.

Фин се вгледа по-внимателно във фотографиите и се замисли.

— И само това?

Макинтайър се изсмя, сякаш знаеше и очакваше реакцията му.

— И само това? — имитира го той и отново се изсмя. — Не, не е само това, но щеше да е достатъчно. Този Добсън си е водил много старателно доклади за всекидневните си задачи, час по час. Всеки ден ги е нанасял в служебния си компютър, дори от вкъщи, когато се е налагало. Излиза, че през последната седмица се е занимавал само с делото на Салазар. Ден и нощ — по осемнайсет-деветнайсет часа на денонощие, няколко дни поред. До самия ден на убийството му.

Фин помисли върху чутото. После поклати глава.

— Не виждам смисъл. Каква е вашата версия? Добсън искаше да освободи Салазар от затвора. Ако Салазар е член на ВДС, тогава защо ще го убиват? Защо Салазар ще нареди да го премахнат?

— Не съм казал, че сме убедени, че Салазар е наредил убийството му. Може би някой от неговите педерчета го е направил, защото не искат да се разделят с него в пандиза. Може би не искат отново да възстанови позициите си в бандата, ако излезе на свобода. Или може би Добсън е открил нещо, което Салазар и приятелчетата му не са искали да се узнава. Може би е открил истината и са били принудени да го очистят. Кой знае. Сигурен съм само, че Салазар е замесен по някакъв начин. — Макинтайър се наведе напред. — А сега, господин Фин, бих искал да чуя някои отговори от вас.

Фин поклати глава.

— Не?

Адвокатът отново поклати глава.

Макинтайър скръсти ръце.

— Струва ми се, че тук тече голям поток информация, но засега само в една посока. Струва ми се, че това не е правилно.

— Трябва да разговарям с клиента ми — отвърна Фин. — Съжалявам.

Детективът се почеса по ухото.

— Странно, и Добсън каза същото. Аз му изложих връзките на Салазар с ВДС, а той също каза, че съжалява. — Взе фотографиите и ги доближи до лицето на адвоката. — Според вас сега дали съжалява повече? Искате ли един приятелски съвет от мен? Стойте надалеч от този случай. Кажете ми всичко, което знаете, и после бягайте колкото можете по-надалеч от Салазар. Той носи само лоши новини. — Отново размаха пред Фин снимките с обезобразените останки на Добсън. — Какви други доказателства ви трябват?

Фин поклати глава за трети път.

— Значи така предпочитате? — На устните на Макинтайър се беше изписала зловеща усмивка. Адвокатът определено не харесваше как се смее този човек.

— Да, така предпочитам — отвърна.