Дейвид Хосп
Невинност (35)

Трийсет и четвърта глава

Къщата на Макинтайър се намираше до Уоластън Бийч, в един тих и традиционен район с малки спретнати къщи и чисти улици. Тук живееха главно трудещи се упорито и законопослушни граждани, сред които имаше както католици демократи, така и републиканци, привърженици на традиционните семейни ценности. В този квартал не се толерираха добре неподчинението и размириците.

Лесно намериха дома му. Не светеше нито една лампа, а по ярко осветената от коледни светлини улица това открояваше къщата като развален зъб.

Фин паркира на пресечка и половина от къщата. Двамата с Козловски слязоха, тихо се върнаха по тротоара и завиха по непочистената от снега пътека, водеща към външните стъпала и вратата на дома на Макинтайър. Адвокатът непрекъснато мислеше за револвера, който тежеше в джоба на сакото му. Запита се как ли някой би могъл да свикне редовно да носи оръжие. И дали беше разумно да вземе револвера от Козловски. Неговата буйна младост беше отминала отдавна и той почувства носталгия към насилието от онзи период от живота си.

Застанаха на стълбите. Козловски натисна звънеца, който прозвуча някъде дълбоко от вътрешността на къщата като жужене на огромна муха. Детективът изчака няколко секунди и пак звънна.

Когато вратата се отвори, Фин инстинктивно посегна към револвера. Макинтайър беше толкова променен, че адвокатът не можа да го познае. Халатът на него висеше като на скелет, а под халата имаше само панталон на петна и тънка тениска с жълти петна под мишниците. Рехава брада беше покрила лицето и врата му.

Той ги изгледа и изглежда се досети за какво са дошли. Мълчаливо се оттегли навътре и остави вратата на къщата отворена.

Двамата нечакани посетители го последваха, очаквайки засада. Щом влязоха в дневната обаче, страхът им изчезна, понеже стана ясно, че човекът не е в състояние да окаже каквато и да било съпротива.

Явно дневната беше мястото, където Макинтайър прекарваше почти цялото си време. На няколко места на купчини бяха натрупани празни картонени кутии от пица, а по масичката имаше голям асортимент от бирени кутии и бутилки алкохол.

Макинтайър седна на дивана до масичката. Козловски взе малък стол и седна срещу него. Фин остана прав. Единствената светлина в помещението идваше от телевизора в ъгъла. Играеха „Селтикс“ и „Лейкърс“ и Бостън губеше с десет точки в първото полувреме.

— Носиш ли си пистолета? — обърна се Макинтайър към Козловски.

Детективът бръкна в сакото си и извади пистолета от кобура, след което го постави на масичката.

— А твоят къде е?

Другият извади служебния си револвер от джоба на халата, вдигна го и го огледа.

— Този ми беше първият — каза. — Дадоха ми го от службата. Преди двайсет и седем години. Не е за вярване. И си остава най-надеждното оръжие, което съм имал. Тогава всичко беше такова. Надеждно и здраво. Помниш ли?

Козловски кимна.

— Помня.

— По онова време човек знаеше кой кой е и кое какво е. Полицията се ръководеше от ченгета, не от скапани бюрократи и ние бяхме кралете. Ченгетата… знаехме как да си вършим работата. Пази невинните граждани и спукай от бой лошите. Беше просто, но ефективно. И дори това да означаваше, че трябва да заобиколиш правилата, то беше част от професията. Сега само да пипнеш някой престъпник не както трябва и накрая ти отиваш в затвора, а не той. Можеш ли да повярваш в тия глупости?

Козловски извади диктофон, включи го на запис и го сложи на масата пред него.

— Трябва да запиша разговора ни — каза. — Разбираш, нали?

— И ти ли разбра?

— Дошли сме да говорим за Винсенте Салазар.

Макинтайър махна пренебрежително с ръка.

— В каква ужасна бъркотия се превърна всичко, а? За всички нас.

Фин забеляза, че той продължава да държи револвера и да ръкомаха с него, докато говореше.

— Така е — отвърна Козловски. — Искаш ли да ми разкажеш по-подробно? Какво, по дяволите, се случи? Как се стигна толкова далеч?

Макинтайър посегна към главата си с ръката, с която държеше револвера, и се почеса с пръста, който стоеше на спусъка.

— С кого говорихте? — попита.

— Със Стийл и Форние.

Макинтайър кимна.

— Тогава вече знаете всичко. — Той изгледа Козловски спокойно, без гняв, само с тъга. — Винаги съм бил на мнение, че те направиха грешка, като те изхвърлиха от полицията, Коз. Доста лош ход беше. На нас ни трябват повече хора като теб. — Сочеше към Козловски с оръжието. Фин бръкна в джоба си и стисна своя револвер. — Хората като нас вършеха основно работата на полицията. По дяволите, хората като нас бяха самата полиция.

— И все пак трябва да науча останалото — каза детективът. — И трябва да го чуя от теб.

— Да, да, знам. Всичко, нали? Преди това обаче да пийнем по едно. — Потърси из напитките на масата и намери наполовина пълна бутилка бърбън. После намери и две мръсни чаши и ги наля до горе. — Ще налея и една за приятеля ти — каза и кимна към Фин, без да поглежда към него. — Но ми се струва женчо.

— Благодаря, няма нужда — обади се адвокатът.

Мак взе една от пълните чаши и я подаде на Козловски.

— За какво ще пием? — попита с усмивка на чакал.

Козловски вдигна чашата си.

— За истината, правдата и американската мечта?

Усмивката на Макинтайър помръкна. Той се замисли.

— Какво ще кажеш да пием само за професията ни?

— За професията ни тогава — отвърна Козловски и двамата пресушиха чашите си. Коз свали своята и погледна към Мак. — Та какво се случи?

Макинтайър се облегна назад и затвори очи.

— Дори не помня как започна всичко. — Той се почеса с дръжката на револвера по челото. — Винаги се започва от малкото. Шибаните шпиони нахлуват в страната на вълни, нали така? Не можеш да се бориш с тази напаст. Твърде много са. Те идват и заемат място, после ти взимат работата и мамят системата, не плащат данъци и ние трябва да ги плащаме вместо тях, нали така? Но те са прекалено много, за да можеш да ги изриташ всичките. Все едно да се опиташ да изпразниш Атлантическия океан със супена лъжица. Тогава виждаш, че можеш да спечелиш от тях някоя и друга хилядарка. И си казваш: какво пък толкова? Не е като да мамиш истински американци.

— Бил си на заплата при тях — отбеляза Козловски.

— Не много. — Макинтайър се изсмя. — През деветдесетте ВДС започна да вкарва нелегални имигранти. Да ги прекарва контрабандно през границата и да ги транспортира с камиони дотук. И какво толкова? За Бога, та нали сме страната на възможностите? Така че, да, те ми даваха процент в замяна на малко протекция. И вълкът сит, и агнето цяло, нали така?

— Грешка — отвърна Козловски.

— Да, грешка. Много голяма грешка. С тези хора — голяма грешка. Те са гадни копелдаци. Най-гадните.

— Защо прекарваха нелегални имигранти? Наркотърговията не е ли по-печеливша?

— Дори не може да се доближи. Не ме разбирай неправилно. От време на време те също вкарват наркотици. И оръжие. Но големите пари са от контрабандата на човешки добитък. Всеки на юг от границата, който има спестени малко пари, би ги дал охотно, за да попадне в обетованата земя. Кълна се в Бог, там долу сигурно си мислят, че ние тук плуваме в пари и всеки кара корвет само защото е американски гражданин. Те дават част от парите, а за останалите бандата ги кара да подпишат разписка, че дължат тези пари. Когато ги прекарат тук, ВДС ги продават на работодатели, които плащат на нелегалните мизерни заплати за най-неблагодарната работа. Бандата взима авансово суми от работодателите, а освен това, понеже бедните нещастници имигранти не печелят много, те трябва да плащат и лихва върху дълга им, че са ги прекарали в Щатите. Почти си е като робство, само без окови. Но понякога и окови им слагат.

— Защо имигрантите просто не изчезнат?

Лицето на Макинтайър придоби сериозно изражение.

— Ти не знаеш на какво са способни тези мерзавци от ВДС. Никой не иска да си има проблеми с тях. Главатарят им е един луд психопат на име Карлос. Викат му Падре, мили Боже! Отецът. Има татуировки по цялото тяло — кълна се, върху всеки сантиметър от кожата му. Никога не съм виждал по-студен и хитър негодник. Няколко души се опитаха да избягат. По-късно ги откриха нарязани на парчета. Карлос остави главите им цели, за да могат да ги разпознаят и всички да знаят какво се случва с онези, които бягат.

— Какво стана със Стийл? — попита Козловски.

Макинтайър сви рамене.

— Малшанс за нея. Всичко вървеше по мед и масло, докато не я включиха в онази скапана съвместна оперативна група с ИНС. Тя беше надъхана да докаже на татенцето колко печено ченге е и започна да души прекалено близо. Преди да се намеси, всички си мислеха, че нелегалните имигранти сами се преселват тук. А тези, които бяха информирани за незаконните операции на ВДС, се правеха, че не знаят. Но не и тя. Започна да си пъха носа в чуждите работи. И предполагам, те решиха, че е време да се отърват от нея.

— Предполагаш?

— Смяташ, че биха си признали? Не, разбира се. Но аз знаех. И също така знаех, че ако разследването набере ход, ще отведе полицията до ВДС и Карлос. Той не е от хората, които биха го приели добре. Най-малкото щеше да се разкрие връзката ми с тях и щях да изгубя работата си. Можеше дори да отида в затвора. По онова време трябваше да издържам бившата си съпруга и две деца. Не можех да си го позволя.

— И затова натопи Салазар.

— Да. Знаех, че на Стийл е наредено да проследи определени лица — нелегални емигранти, за да бъдат те депортирани. Направих проверка и разбрах кой е на първите места в списъка й и върху кого се е фокусирала. Излезе името на Салазар и си казах: какво пък? Всеки друг на негово място също щеше да ми свърши работа. Отидох при Форние и му казах, че Стийл го е разпознала, но без пръстови отпечатъци няма да можем да го пипнем. Щом той направи магията, отидох при Стийл и й казах, че имаме съвпадение на пръстовите отпечатъци, но няма да е достатъчно, освен ако тя не даде показания. Просто така, открихме и закрихме делото. И аз реших всичките си проблеми, нали така?

— Никога не става толкова лесно — възрази Козловски.

— Петнайсет години бях убеден, че е толкова лесно. Единственият минус беше, че Карлос и момчетата му сега ме държаха с компромата срещу мен и имаха повече власт над мен, отколкото аз над тях. А те не са от скромните типове.

С течение на времето, докато бизнесът им се разрастваше, те искаха все повече и повече от мен и аз не можех да сторя нищо, не можех да откажа. Сега, след като цялата помия излезе наяве, те решиха, че не съм им нужен повече. Затова седя в тъмното и ги чакам да се появят. Чувствам се малко като Буч Касиди и Сънданс Кид, седнал в тази колиба, на края на филма, чакащ цялата шибана мексиканска армия да открие огън по мен.

— Във филма беше никарагуанската армия — поправи го Фин.

Макинтайър погледна към него за първи път. После се обърна пак към Козловски:

— Къде го намери този?

Детективът подмина въпроса.

— Ами Добсън?

— Другият адвокат ли? — Макинтайър отново сведе глава. — Опитах се да го предупредя, да го разубедя, но той не искаше да ме чуе. По някакъв начин беше разбрал, че Карлос и хората му действат от една малка църква близо до летище „Логан“ в Източен Бостън и отиде там. — Мак пребледня. — Аз бях там, Коз. Никога не съм виждал подобно зверство. Повярвай ми, не ти трябва да си имаш работа с тези хора.

— Те още ли са в тази църква в Източен Бостън?

Макинтайър кимна.

— Досега да са се преместили, но чакат голяма доставка утре вечер и не могат да си позволят да организират наново операцията.

— Голяма доставка?

— Да, те разшириха контрабандния си бизнес. Преди прекарваха само простички имигранти, търсещи по-добро място за живеене. През последните години се натъкнаха на нова златна жила — прекарване на араби.

— Терористи?

Макинтайър сви рамене.

— Не знам със сигурност. Те не носят униформи, но допускам, че са такива.

— И те ще докарат част от тях утре вечер?

— Да. Заедно с някои други, които са имали „късмета“ да скътат малко пари, за да ги обрекат на робство тук.

Козловски се замисли.

— С колко души разполага Карлос?

— Не знам точно. При доставка обикновено води със себе си четири-пет човека.

— Въоръжени ли са?

— Тежко.

— Колко имигранти ще има?

Макинтайър се помъчи да си спомни:

— Мисля, че са четирима араби и може би пет-шест от редовните нещастници.

— Арабите ще бъдат ли въоръжени?

— Шегуваш ли се? Карлос може и да прави бизнес с тях, но им няма такова доверие, че да им позволи да носят оръжие. Много е хитър.

Козловски седна, гледаше напрегнато Макинтайър, сякаш не можеше да вземе решение. После изключи диктофона.

— Имам само още един въпрос, Мак — каза.

— Като че вече не ти дадох достатъчно? Не че има значение. Така или иначе аз вече съм труп.

— За мен е важно. Ти участва ли в нападението срещу Лиса Кранц снощи?

— Срещу кого?

Козловски го изгледа изпитателно и Фин знаеше, че приятелят му дебне за издайнически жестове.

— Лиса Кранц. Тя работи при нас и беше нападната снощи. Нищо ли не знаеш за това?

— Огледай се, Коз. Как мислиш, много време ли прекарвам навън през последните дни?

— Прекарваш ли?

— Не.

Детективът продължи да го гледа напрегнато още няколко секунди, след което стана.

— И сега какво следва? — попита го бившият му колега.

— Сега ще отидем и ще почистим забърканата каша. — Той тръгна към вратата.

— Не, питам за мен. Какво, по дяволите, да правя сега? Те ще дойдат да ме убият, нали ти казах?

— Да, разбрах.

— Не мога да се обадя на ченгетата.

— И това знам.

— Е, и какво да правя?

Козловски го изгледа студено.

— Сам си изкопа гроба, Мак. Ако бях на твое място, щях сам да се погрижа. — Отвори вратата и погледна отново назад. — И, Мак?

— Да?

— Не бих отлагал изобщо.

* * *

Уолт Пиърсън разхождаше шотландския териер на жена си в своя тих квартал в Куинси. Навън беше много студено и той прокле наум деня, в който й беше разрешил да си вземат глупавото пале. Беше прекалено стар за разходки през декември, с найлонова торба в ръката, в очакване досадното животно да се изходи.

Когато минаваше покрай една тъмна къща, той видя от нея да излизат двама мъже. Единият беше едър и як, с шлифер. Другият беше висок и слаб, добре облечен и поне с десет години по-млад от спътника си. В тяхното поведение имаше нещо тревожно. Те бързо минаха по покрития със сняг тротоар и се запътиха към стар кабриолет, паркиран малко по-нагоре по улицата. Уолт видя как се качиха в колата и започнаха да разговарят оживено вътре.

Изведнъж от къщата се чу ясно различим пукот на огнестрелно оръжие, от което Уолт подскочи. Той бързо се доближи до къщата, без да забелязва, че влачи кучето на каишката. Но в последния момент се спря и размисли. Беше твърде стар да се замесва в подобни истории. Когато се прибереше на безопасно в дома си, щеше да се обади на полицията.

Погледна към улицата отново. Двамата мъже бяха включили двигателя и фаровете. Дори и да бяха чули изстрела, с нищо не показваха, че това ги е развълнувало. Колата превключи на скорост и потегли напред.