Дейвид Хосп
Невинност (21)

Двайсета глава

Фин и Козловски пристигнаха в полицейското управление за срещата с Мадлин Стийл петнайсет минути по-рано и ги помолиха да изчакат във фоайето. Адвокатът имаше чувството, че всяко ченге, което минава покрай него, долавя подозренията му. Въобразяваше си, разбира се. Никой не знаеше защо е тук. Не беше споделил подозренията си за полицейска злоупотреба дори с Козловски. В края на краищата сътрудникът му също беше ченге. Колкото и да се оплакваше как от полицията не са се отнесли добре с него, Фин го беше чувал да повтаря поне десетина пъти „веднъж ченге, завинаги ченге“.

Фин се бореше с колебанието си дали да сподели версиите си с Коз, когато чу зад себе женски глас:

— Коз, доста време мина.

Фин долови нотка гняв в тона. Обърна се и се изненада от видяното. Очакваше да види съсипана от живота жена. Вместо това пред него седеше жена с твърд и стоманен поглед. Седеше с изправена снага в инвалидна количка с ниска облегалка. Колелата на количката бяха леко огънати в горната част, за да осигурят по-голяма стабилност. Той беше свикнал да вижда в подобни колички само сериозни състезатели от параолимпийски игри и тя напълно се вписваше. Беше на около трийсет и пет години, с дълго и слабо тяло и широки рамене. Облечена беше в копринена блуза, с прилепнали по ръцете ръкави, които показваха изваяни мускули. Беше с дълга кестенява коса, на лицето й нямаше никакъв грим.

— Мади, радвам се да те видя — каза Козловски. — Добре изглеждаш.

— Благодаря. Ти си остарял.

— Явно очите ти не те лъжат.

Тя нищо не каза.

— Това е Скот Фин. — Козловски посочи към Фин. — Той е адвокатът, с когото работим заедно. За когото ти говорих.

Адвокатът пристъпи напред и подаде ръка:

— Приятно ми е да се запознаем.

Тя го изгледа недоверчиво.

— И на мен — отвърна и се здрависа с него, като стисна ръката му силно, така че Фин леко подскочи. После отново се обърна към Козловски: — Петнайсет години. Явно е нещо доста важно. За какво искаш да говорим?

— Може ли да седнем някъде на по-спокойно място? — попита Козловски.

— Разбира се. — Тя завъртя количката и потегли с темпо на бегач през фоайето и оттам към дългия коридор на първия етаж. Двамата трябваше да подтичват, за да не изостанат.

— Доста сте бърза с това нещо — каза Фин, като се опита да разчупи леда. Но веднага щом произнесе думите, си даде сметка, че ще бъдат разбрани погрешно.

Тя го погледна през рамо и попита Козловски:

— Откъде го намери този?

Той не отговори.

Стийл зави по коридора и едва не прегази един млад полицай, който само инстинктивно се отдръпна настрани, без да каже нещо. Навярно подобно нещо често се случваше тук. След още петнайсетина метра Стийл рязко удари спирачки пред една врата с табела „КООРДИНАТОР НА СЛУЖБА ЗА РАБОТА С ПОСТРАДАЛИ“. Отстрани на вратата имаше друга табела — „СЕРЖАНТ МАДЛИЙН СТИЙЛ“.

— Ето тук — каза тя, отвори вратата и влезе първа.

Фин беше впечатлен. Кабинетите в общинските служби не бяха известни с големите си размери или обзавеждането си, но влизането в кабинета на Стийл беше като да влезеш в преддверието на кабинета на семейния лекар. Подът беше покрит с голям персийски килим, а в центъра на помещението беше поставено лакирано дървено бюро. Пред бюрото имаше два удобни стола, а до стената в другия край беше разположено канапе. Но зад бюрото нямаше стол и това го обърка, докато не видя как тя спря количката си зад бюрото и си даде сметка, че не се нуждае от стол.

— Много хубав кабинет — коментира Козловски.

— Да, благодаря. Какво искате?

— Не, наистина — каза детективът. — Много е хубав.

Тя се облегна на бюрото.

— Добре. За кабинета ли ще говорим? Специално го проектираха за мен. Голям е, защото ми трябва място да маневрирам. Трябваше да избият стената между два кабинета, за да създадат един голям. За бога, та те създадоха длъжността специално за мен. Услугите за пострадали преди това се извършваха от частни компании. Но след като отказах да напусна полицията, трябваше да ми намерят място. Беше нещо като благодарност, че ме бяха простреляли. Не ме разбирайте погрешно. Тук съм полезна и на себе си, и на полицията. Разбирам поне малко какво преживяват жертвите на престъпления, през какво им се налага да минат. Мога да ги накарам да говорят с мен. Провели сме десетки арести благодарение на това, което други хора са ми споделили — операции, които нямаше да са възможни без мен. Така че, да, кабинетът е хубав и голям, но аз съм си го заслужила. Свършихме ли с любезностите?

Козловски се обърна към Фин:

— Твой ред е.

Адвокатът седна в единия от столовете пред бюрото. Козловски остана прав, готов да си тръгне бързо от кабинета, ако се наложи.

— Може да е малко неловко — започна Фин и се покашля. — Аз представлявам Винсенте Салазар.

На лицето на Стийл се изписа изненада и отвращение и той разбра, че срещата не върви добре. Но тя изглежда беше прекалено слисана, за да го прекъсне, и реши да продължи:

— Смятаме, че е възможно той да не е виновен за това, което се е случило с вас. В момента се провеждат анализи на ДНК и смятаме, че тези анализи ще докажат, че господин Салазар не е човекът, който ви е нападнал.

Шокът не беше напуснал лицето на Стийл, но Фин трябваше да й признае, че успя да запази самообладание. Впечатляващо.

— И? — попита тя.

— И понеже ДНК пробите са стари и тъй като те биха могли да са се разложили или да са се замърсили, дори и анализите да покажат, че ДНК не е на господин Салазар, съдията пак може да не го оневини, освен ако не дадем основателни обяснения за останалите доказателства. Като например вашите показания. Затова исках да ви попитам дали сте били напълно сигурна, като сте посочили господин Салазар за вашия нападател.

— Разпознаването ли?

— Да. Бихте ли ми казали как точно стана?

— Вие шегувате ли се? — Тя погледна към Козловски. — Той се шегува, нали?

Фин се намести в стола си.

— Не, не се шегувам. Невинен човек ще изгние в затвора. Искам да си спомните добре. Сигурна ли сте, че Винсенте Салазар е човекът, който ви е нападнал? Има ли вероятност да сте се объркали?

Тя седеше така, сякаш не беше чула думите му. И продължаваше да гледа вторачено Козловски. Погледите им се срещнаха.

— Ти ли стоиш зад това? Подлец!

— Не.

— Глупости. Като че не ти е достатъчно другото — сега идваш при мен след петнайсет години и ми хвърляш това в лицето? Задник. Абсолютен садомазохистичен задник.

— Важно е — отвърна той. — Казах ти.

— Отпечатъците му бяха върху пистолета!

— Госпожо Стийл, не ви питам за отпечатъците — каза Фин. — Питам ви какво си спомняте.

Тя се обърна отново към адвоката:

— Искаш да знаеш какво си спомням ли, хлъзгав кучи син? Спомням си как клиентът ти ме нападна. Спомням си как се опита да ме изнасили. Спомням си как стреля по мен. Спомням си как лежах в канавката и чаках да умра. Но знаеш ли какво си спомням най-добре? А, знаеш ли?! Спомням си какво е да можеш да ходиш. Спомням си какво беше, когато имах крака вместо тази скапана количка. Спомням си какво беше, когато можех да отида в тоалетната, без да се налага да се набирам с ръце над тоалетната чиния. Това си го спомням много добре. Ясно ли ти е?

— Да, но…

— Не, никакви „но“. Никакви шибани „но“. Казах ти какво си спомням. Сега искам и ти добре да запомниш едно нещо. — Тя буквално изплю думите в лицето му. — Искам да запомниш, че ако още веднъж дойдеш тук, кълна се в Господ, ще те пратя в количка точно като тази до края на живота ти. Тогава ще можем да си говорим какво си спомняме двамата. А сега се разкарай от кабинета ми. — Тя погледна към Козловски: — И двамата се разкарайте.

* * *

— Можеше да мине и по-добре — каза Фин, след като потегли от полицейския паркинг пред Шрьодер Плаза.

— Предупредих те — отвърна Козловски. — Ти какво очакваше? Ние искахме от нея да ни помогне да пуснем на свобода човека, който я е вкарал в онази количка до края на живота й.

— С тази разлика, че не го е направил.

— Добре, да допуснем, че е така. Това не променя факта, че тя вярва, че той го е направил. Наистина ли очакваше, че ще водим съвсем дружеска и непринудена беседа?

— Не, но не очаквах и да прояви такава враждебност към теб още преди да й кажеш за какво сме дошли. Мислех, че сте приятели, но не, вкарахме си автогол.

— Казах ти, че бяхме приятели. Не се бяхме виждали от години.

— Добре, но така е и при много други хора. Не съм говорил и не съм се виждал с години с мои стари приятели, но не очаквам да ми изтръгнат гръкляна, когато ги потърся. По дяволите, та ти вместо да улесниш нещата, ги усложни още повече. Какво се е случило между вас?

Козловски се беше загледал през стъклото.

— След като я простреляха, тя мина през много тежък период. И аз не бях до нея, за да я подкрепя, както трябваше да постъпя.

— Мислех, че сте били само приятели.

— Бяхме само приятели. Но аз и като приятел не я подкрепих. — Той въздъхна. — Може би съм сбъркал. Може би бяхме повече от приятели, но не и по начина, който ти имаш предвид. Между нас нямаше интимни отношения, но аз бях неин учител и наставник. Аз бях този, при когото идваше с проблемите си. Познавах баща й и братята й, те също бяха ченгета. Тя непрекъснато искаше да не изостава от тях. Аз бях човекът, с когото тя споделяше най-много. Човекът, на когото се доверяваше най-много. Може би сме били повече от приятели.

Фин погледна към Козловски.

— Тогава, щом сте били толкова близки, защо не си я подкрепил, след като са я простреляли?

Едрият детектив неловко се намести в тесния автомобил и закачи ръкава си на дръжката на вратата.

— Мамка му! — изруга и се опита да освободи ръката си. — Мътните да го вземат! — Рязко издърпа ръката си и дръжката се откачи от вратата и падна в скута му. Той я взе, огледа я и я подаде на Фин: — Може да ти потрябва.

— Господи, Коз! — извика приятелят му. — Какво ти става?

— Колата ти е такава. Ако караше нещо по-голямо за хора с нормални размери, нямаше да се случи подобно нещо.

Фин се насочи покрай останките на Биг Диг, оттам през тунела „Калахан“, към летище „Логан“.

— Къде отиваме? — попита Козловски.

— В Източен Бостън.

— Не думай. И защо?

— Докато те нямаше сутринта, аз направих някои справки. Братът на Салазар, Мигел, идва два пъти седмично в една безплатна клиника в района. Искам да говоря с него.

— Безплатна клиника ли? Нали беше прочут доктор?

— Такъв е — отвърна Фин. — Работи като хирург в „Мас Дженеръл“. Една от най-престижните позиции в цялата страна.

— Тогава защо, по дяволите, ще си губи времето в безплатна клиника?

— Откъде да знам? А и какво значение има? Други планове ли имаш за днес?

— Не.

— Добре. — Адвокатът сложи дръжката върху таблото отпред. — Ще ми кажеш ли какво е станало между теб и Стийл? Защо не си бил до нея като приятел, когато са я простреляли?

Козловски продължи да гледа през стъклото, докато излязоха от тунела и пред тях се разпростря Източен Бостън.

— Не — отвърна той. — Това е само между мен и нея.

По тона му беше пределно ясно, че разговорът е приключен.

— Добре — каза Фин. — Ще ми кажеш, ако има нещо друго, което е важно и което смяташ да запазиш за себе си, нали?

Козловски се обърна към него. На лицето му беше изписан гняв, но Фин това не го впечатли. Самият той беше натрупал доста за последните дни.

— Ще ти кажа — отвърна приятелят му.