Дейвид Хосп
Невинност (25)

Двайсет и четвърта глава

— Сигурен ли си, че така искаш да решиш проблема?

Фин погледна ядосано Козловски, докато двамата пътуваха от Чарлстън за центъра на Бостън.

— Сигурен съм — отвърна той. — Фронтална атака. Ще разклатим дървото и ще видим какво ще падне от него.

— Ченгетата обикновено не се клатят. Особено ако не приложиш доста голяма сила. А ние нямаме такава сила.

— Ако искаш, ще спра тук и можеш да слезеш.

— Добър начин да те пратя на самоубийство. Да отидеш в полицейското управление и да започнеш да отправяш обвинения. Мислиш, че Мади Стийл ни посрещна хладно ли? Нейното ще е детска игра в сравнение с реакцията, която ще има при сегашното ти посещение.

— Нямаме избор. Те се опитаха да го убият.

— Кой се опита да го убие?

— Ето това е големият въпрос.

— А ти се държиш така, сякаш знаеш отговора. Може пък да не е това големият въпрос. Може големият въпрос да е защо дори нашият експерт-дактилоскоп потвърждава, че отпечатъците на Салазар са върху пистолета. Явно не желаеш да приемеш възможността, че този човек наистина е извършил престъплението, за което е осъден.

Фин поклати глава.

— След разговора ми със Смити направих собствено проучване. Той каза, че в идентифицирането на пръстови отпечатъци няма твърдо установени стандарти. Излиза, че досега доста сме подценявали този факт. В Англия от експертите се изисква да открият поне шестнайсет точки на съвпадение, за да заключат, че отпечатъците съвпадат. Тук, в Щатите, някои заключения за съвпадение се правят само с шест точки. Освен това няма стандарт, според който да има „достатъчно“ сходство, за да се обявят два отпечатъка за идентични. От така наречените вещи лица не се изисква да преминават тестове или изпити, за да се удостовери, че си разбират от работата. Много от тях дори никога не са преминавали формално обучение, освен това по време на първите шест месеца от службата им. Струва ми се, че тук по-скоро става въпрос за субективно мнение, отколкото за наука.

Козловски сви рамене.

— Да допуснем, че е вярно. И какво от това?

— Какво от това ли?

— Да, какво от това?

Адвокатът стисна зъби и замълча около минута.

— Даваш ли си сметка, че никога не са били правени научни изследвания, които да установят колко точно е прецизно идентифицирането на пръстови отпечатъци? Никакви изследвания. Никакви тестове. Нищо, което дори да наподобява наука. Всеки път, когато някой предложи подобно нещо, полицейската общност се надига, за да се бори със зъби и нокти срещу предложението. И знаеш ли защо?

— Сигурно защото на данъкоплатеца ще му излезе доста скъпо да се изследва метод на идентификация, който е доказал своята надеждност в продължение на сто години.

— Не, защото те знаят, че всяко едно изследване за проверка на точността на пръстовите отпечатъци като веществени доказателства ще покажат колко несигурна наука е това. И тогава какво ще правиш с всички онези хора, осъдени само на основание съвпадение на отпечатъци?

— Пак ти казвам, дори да допуснем, че всичко, което твърдиш, е вярно — а аз предполагам, че това са по-скоро прочувствени либерални брътвежи — и какво от това? Смити е казал, че има съвпадение на деветнайсет точки от отпечатъците. А той е на наша страна. Дори и понякога хората да подправят доказателствата, в нашия случай не е така.

— Ще видим — промърмори Фин.

— Ти имаш съвпадение на отпечатъци, потвърдено от собствения ти експерт. Имаш разпознаване от свидетел, уличаващо осъдения. И въпреки това продължаваш да си въобразяваш, че този човек не е виновен. Скапана работа.

— Страхотно. Сега със свидетелското разпознаване ли ми излизаш? Всъщност има проведени проучвания и за точността на свидетелските разпознавания. И знаеш ли какво са открили? Открили са, че хората много често бъркат. Дори и да огледат добре и отблизо някого, хората, които твърдят, че са разпознали извършител, често грешат. Дали има значение? Не. Слагаш пострадалия или свидетеля в съдебната зала и го караш да посочи обвиняемия и да каже: „Това е той, това е човекът.“ И съдебните заседатели винаги се връзват.

— Разбирам накъде биеш, но каква е алтернативата? Ако махнеш пръстовите отпечатъци и разпознаването от свидетел, как тогава ще можеш да осъдиш престъпник? Как ще осъществиш превенция на престъпността и ще накажеш престъплението?

— Чувал ли си израза, че е по-добре десет виновни да се измъкнат от закона, отколкото един невинен да бъде пратен в затвора? Това е един от фундаменталните принципи, на които се основава нашата система. Точно затова се изисква вината на някого да бъде доказана безспорно, за да бъде осъден.

— Добре. Оставяш десет виновни на свобода, за да защитиш един невинен. А какво става, когато сто виновни негодници остават на свобода, за да може един невинен да не влезе в затвора? А хиляда? Или десет хиляди? Колко убийци, изнасилвани и педофили си готов да пуснеш на улицата, за да спасиш този невинен човек?

— Тук вече преиграваш.

— Не, ти преиграваш. Искаш да премахнеш основните средства, които ни позволяват да залавяме престъпниците.

Фин спря на паркинга от другата страна на улицата, срещу сградата на полицейско управление Б-2, където се намираше отделът по пръстови отпечатъци. Паркира и изключи двигателя.

— Не знам — продължи, докато разкопчаваше колана си. — Това, което със сигурност знам, е, че някой се опита да убие клиента ни тази сутрин. Знам също, че последният адвокат, който го представляваше, беше насечен на парчета с мачете. По което съдя, че тук има нещо много гнило и всичко се свежда до пръстовите отпечатъци. Искам да знам дали си на моя страна.

— На твоя страна съм. Но искам да знаеш също така, че нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.

Фин отвори вратата и в купето нахлу студен въздух.

— Повярвай ми — рече. — Никой не го знае по-добре от мен.

* * *

Лиса Кранц стоеше на вратата на малка спретната къщичка в Западен Роксбъри, в която живееше Хуанита Собол — с моминска фамилия Санчес. По всички признаци това беше солиден квартал на средната класа, чиито обитатели караха миниванове и правеха барбекю на двора през лятото. Тя натисна звънеца и докато чакаше, си погледна часовника. Трябваше първо да се обади по телефона, за да е сигурна, че госпожа Собол си е вкъщи. Щеше много да се ядоса, ако се беше разкарвала напразно. Но беше сигурна, че жената си е у дома — според бележките на Добсън тя беше домакиня, която се грижеше за къщата и децата, а и миниванът „Додж“ беше издайнически паркиран на автомобилната алея пред къщата. Според записките на Добсън също така преди петнайсет години, когато Собол още е била с фамилия Санчес, е била нелегална имигрантка и е живеела на няколко пресечки от апартамента на Винсенте Салазар и семейството му. По времето, когато простреляли Мади Стийл, тя раждала и според казаното от нея пред Добсън Салазар й помагал с израждането на бебето. По време на процеса срещу Салазар тя не искала да се яви пред съда от страх да не я депортират, но сега, след като беше омъжена за американски гражданин, се беше съгласила да разкаже историята си.

Така беше написал Добсън в записките си, но задачата на Лиса беше да накара жената да подпише писмени показания. Погледна отново часовника си и звънна втори път. Накрая вратата се отключи и леко се отвори. Лиса видя в процепа жена на около четирийсет, с права черна коса и уплашен поглед.

— Да? — попита жената със силен акцент.

— Здравейте, казвам се Лиса Кранц и търся Хуанита Собол.

Любезният й тон не прогони притеснението на жената.

— Аз съм Хуанита.

— Страхотно. Аз работя с адвоката, който представлява Винсенте Салазар, и искам, ако може да преговорим вашите показания, да ги напишете на хартия и да ги подпишете. Мога ли да вляза?

— Имате грешка — пророни Хуанита.

— Грешка?

— Да. Съжалявам, не мога да ви помогна.

Лиса се слиса от чутото.

— Не разбирам. Как може да има грешка?

— Така. Аз сгреших.

— За кое?

— Не съм сигурна дали бях с господин Салазар. Не мога да ви помогна.

Лиса извади копие от писмените показания, които беше написала по записките на Добсън.

— Но вие сте разговаряла с Марк Добсън. Не му ли казахте, че Винсенте Салазар е бил с вас по времето, когато са простреляли полицайката? — Тя помаха с листа хартия пред лицето на жената.

— Съжалявам — отвърна Хуанита и понечи да затвори вратата, но Лиса сложи крака си.

— Вече не могат да ви депортират. Сега сте американска гражданка.

Другата жена поклати глава:

— Не съм сигурна дали беше същата вечер.

Лиса скръсти ръце на гърдите.

— Кога е рожденият ден на сина ви?

— Моля?

— Сигурна съм, че знаете кога е роден синът ви, нали така? А Винсенте Салазар е бил с вас, за да изроди сина ви. Необходимо ни е само датите да съвпадат.

— Моля ви, вървете си — уплашено рече жената.

— Не.

— Ще извикам полиция.

— Защо не искате да говорите с мен?

— Имам семейство. Имам съпруг и деца.

Лиса отстъпи назад и погледна внимателно жената.

— Някой да не ви е заплашвал? Някой ви каза да промените показанията си?

— Имам семейство — повтори Хуанита.

— Знам. В това число и син, който Винсенте Салазар е изродил.

Тя поклати глава.

— Съжалявам. Ако не си тръгнете, ще повикам полиция.

Жената затвори вратата и Лиса остана сама на стъпалата пред вратата на малката къща.

— По дяволите! — изруга и блъсна по вратата. — Винсенте Салазар също има семейство!

Тя изчака още една минута, за да види дали думите й ще трогнат Хуанита Собол и ще я накарат да размисли, но вратата си остана затворена. Накрая взе чантата си и се върна при колата.

* * *

Б-2 представляваше стара бетонна конструкция от петдесетте години, с постмодернистична студена архитектура от онзи период. Колкото и да бяха студени декемврийските ветрове в Бостън, Фин усети истинския студ едва когато застана пред полицейското управление.

— Очарователно — отбеляза.

— Да — отвърна Козловски. — Вътре е по-лошо.

След като влязоха, детективът се насочи към приемната. Мъжът зад бюрото беше шишко на петдесетина години, с огромни челюсти и двойна брадичка.

— Коз — поздрави го мъжът добросърдечно. — Не ти позволиха да се върнеш на работа в полицията, нали?

— Нямаш този късмет, сержант — отвърна той. — Предполагам, че искат да дадат на лошите аванс.

— Радвам се да те видя. Как върви при теб? — Мъжът протегна отпуснатата си ръка.

— Добре. Как вървят нещата тук?

Сержантът сви рамене.

— Друго време, същата тъпотия. Нищо не се променя — продължаваме да се борим с прилива. Какво те води насам?

Козловски кимна към Фин.

— Това е Фин, колегата, с когото работим заедно. Трябва да говорим с Еди Форние от отдела за пръстови отпечатъци.

Лицето на сержанта стана мрачно.

— За какво?

— Нищо сериозно. Само един стар случай. Трябва да разберем малко подробности.

Сержантът остана намръщен.

— Добре — отвърна скептично и погледна към един списък зад бюрото. — Той си е в стаята. Дойде преди около час.

Козловски погледна часовника си.

— Почти обяд е. Сега да не би да давате нощни дежурства?

Сержантът поклати глава.

— Не, Форние си е бил винаги такъв.

Фин остана с впечатлението, че сержантът щеше да добави още нещо, ако беше насаме с Козловски. Адвокатът си отбеляза мислено да накара Козловски да разбере повече по-късно.

— Знаеш къде се намира отделът, нали? — попита го Фин.

— Да — отвърна Козловски. Той отново стисна ръката на сержанта и тръгна към врата в дъното на фоайето.

Фин мълчаливо го последва по стълбите и оттам по един коридор, който ги отведе до стоманена врата. Щом Козловски отвори вратата, отвътре ги връхлетя топла миризма на разложено.

— Каква е тая воня?

— Плесен — отвърна Козловски. — И димни пари от ауспуси на коли. Гаражът се намира до дактилоскопската лаборатория и те трябва да държат вратата отворена, за да влиза въздух.

Слязоха по бетонни стълби, после минаха по друг коридор и стигнаха до черна врата с бял надпис, който гласеше „ЛАБОРАТОРИЯ ПО ДАКТИЛОСКОПИЯ“. Козловски отвори вратата и двамата влязоха вътре.

На Фин му трябваше време, за да се адаптира зрението му. Жълтите флуоресцентни пулсиращи светлини придаваха на малкото помещение странна атмосфера и беше трудно човек да се фокусира. Нямаше прозорци, а остарялата вентилация вкарваше застоял въздух, от който му се догади. Той се запита какви прегрешения трябва да извърши един полицай, за да го пратят в тая тъмница.

Млада жена, седнала на бюро до вратата, се беше навела с лупа над купчина листове с пръстови отпечатъци. Тя вдигна глава към посетителите.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита.

Жената беше облечена в сив костюм, като сакото беше метнато на облегалката на стола, а тя беше по бяла памучна риза, която на луминесцентната светлина изглеждаше жълта.

— Търсим Форние — отвърна Козловски.

— В дъното — посочи жената и се върна към заниманието си.

На Фин му напомни на робот-автомат от някой Оруелов кошмар.

— Благодаря — каза той.

Тя не му обърна внимание.

Помещението беше разделено на четири зони с големи сиви паравани. Фин забеляза, че параваните бяха на петна и прокъсани. Докато вървяха към дъното, той видя наполовина изяден сандвич с кюфте върху едно от бюрата. Над него летяха две мухи.

Озоваха се в дъното на помещението, където дребен мъж седеше, вдигнал краката на бюрото, зареял празен поглед в тавана. В скута си държеше кутия кока-кола.

— Форние? — попита Козловски.

Мъжът реагира след секунда-две:

— Кой иска да знае?

— Полицай Форние, имаме няколко въпроса към вас относно един стар случай, по който сте работили — отвърна Фин.

Мъжът свали краката си от бюрото. Затвори очи и потри носа си, после разтърка очите си, сякаш искаше да се фокусира.

— Защо? — попита.

Козловски показа картата си на бивш полицейски детектив.

— Просто рутинна проверка — отвърна, сякаш още беше полицай.

Форние скръсти ръце.

— Добре. Питайте.

— Спомняте ли си случая на Винсенте Салазар? — попита Фин.

Форние застина.

— Не.

— Вие сте дали заключение, на основание на което е осъден и изпратен в затвора — каза адвокатът.

— С моите заключения съм пратил доста отрепки в затвора — заяви Форние. — Не мога да помня всеки от тях поотделно. — Очите му бяха зачервени, а роговиците — болнаво жълто-сиви.

— Имаме причина да вярваме, че заключението, което сте дали специално по този случай, е погрешно — каза Фин с уверен тон. — Ще разговаряте ли с нас или предпочитате да ви призоват от съда и да го направите под клетва?

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Аз съм адвокат на господин Салазар и мога да ви уверя, че така или иначе ще трябва да проведем този разговор.

Форние омекна:

— Беше много отдавна. Какво, по дяволите, искате да знаете?

Фин го изгледа ядосано.

— Нали казахте, че не си спомняте случая. А сега се сетихте, че било много отдавна.

— Майната ти. Той простреля ченге. Имам поне двайсет случая седмично, но си спомням за онези, при които престъпниците стрелят по ченгета.

— Значи ще ни разкажете за отпечатъците? — В тона на адвоката прозвуча заплаха, макар и да не беше подкрепена с нищо.

Форние изгледа изпитателно Фин, накрая каза:

— Глейте си работата. Нямате нищо. Познавам по очите ви. Просто си свърших работата.

— Това, което имам — уточни адвокатът, — са резултати от ДНК анализ, които показват, че Салазар не го е направил. Той е невинен. Ако се съгласите да говорите с нас, може и да ви се размине краят на кариерата ви.

— Глупости. Ако имахте ДНК анализи в подкрепа на вашата теза, нямаше да си губите времето тук. Освен това, дори и да имахте анализите, мислите ли, че щяхте да ме сплашите? Проверете отпечатъците сами. Те съвпадат, така че се разкарайте от тук. А и ченгето, което той простреля, го разпозна, нали така?

— Да не би да твърдите, че сте разбрали за разпознаването, преди да сте сравнили отпечатъците? — притисна го Фин.

— Казвам само, че разговорът ми с вас приключи. — Мъжът стана и понечи да заобиколи бюрото и да излезе навън. Козловски бързо застана пред него и му препречи пътя. Разликата в размерите на двата беше комично голяма, но Форние не отстъпи.

— По-полека, здравеняко — каза. — Намираш се в полицейски участък, а думата „в оставка“ е изписана с големи букви в твоето удостоверение. Ако искаш да си имаш големи неприятности, можеш да продължиш да стоиш тук.

Козловски се наведе към него и го погледна в очите. После затвори очи и подуши с носа си.

— Намирисва ми на страх — каза и отново отвори очи.

Форние го бутна в гърдите. Козловски обаче не помръдна и той отстъпи назад към бюрото си.

— Копеле такова — каза дребосъкът. — Ако имаш някакви проблеми, оплачи се на горния етаж. Казах вече, разговорът приключи. А сега се отдръпни и ме пусни да мина или се кълна, че ще се обадя на дежурния сержант и той ще повика за секунди специалния отряд.

Козловски отстъпи и Форние се промуши между него и стената.

— Това не е краят — каза Фин. — Очаквайте призовка и доста повече въпроси.

— Майната ви. — Форние мина покрай него и тръгна към изхода. — Нямате нищо и го знаете. Вашето момче е там, където му е мястото и там ще си остане.

* * *

Фин и Козловски вървяха към паркинга. Небето беше станало сиво, докато те се намираха в мазето без прозорци. А настроението им беше в унисон с буреносните облаци.

— Хубав блъф — каза Козловски. Следващия път, когато решиш да поиграеш покер, ме извикай. Спечелените пари ще ми дойдат добре.

— Ти си специалист по блъфиране. „Намирисва ми на страх!“ Как само го измисли.

— Той ме разбра.

— Какво, да не си полицейско куче?

Детективът се спря.

— Ти не го ли подуши?

— Кое? Страха ли?

— Не, смелостта му. Право от бутилката.

— Алкохол? Сериозно ли говориш?

— Абсолютно. Затова се наведох толкова близо до него. Миризмата извираше направо от порите му, от дъха му. Отдавна е в това състояние по мое мнение. И съм готов да се обзаложа, че в кутията в краката му колата беше смесена с алкохол. Викат му „ирландска сода“.

— Това е доста обидно — отвърна Фин, защитавайки предците си. — Форние е френска фамилия. Защо вечно трябва да нападаш моя народ?

— Добре де, както и да го наречеш, той вече се беше отрязал до козирката.

Докато двамата продължаваха да вървят към колата, чуха някой да вика:

— Козловски! Коз! Почакай!

Беше мъж на петдесетина години, очевидно във форма, който тичаше от участъка към тях.

— Изглежда ми познат — каза Фин.

— Беше ми шеф навремето — отвърна приятелят му. — Капитан Уайдъл. Навярно си имал работа с него по време на разследването на убийството на Натали Колдуел. Когато си мислехме, че си най-вероятният заподозрян.

— Страхотно. Денят става все по-хубав.

Уайдъл ги настигна бързо и въпреки че беше спринтирал, дори не се задъхваше.

— Козловски, трябва да говорим — каза той.

— Как вървят нещата, капитане? — попита го Козловски. — Отдавна не сме се виждали. Помниш ли Скот Фин?

Мъжът изгледа адвоката. Трябваше му малко време да се сети, което веднага пролича по физиономията му.

— А, вие написахте споразумението на Малкия Джак преди няколко години, нали? — Той не подаде ръка за поздрав, нито се извини. Вместо това се обърна отново към Козловски: — Виждам, че сега се движиш само с най-уважаваните граждани, а, Коз?

— Хей, не забравяй, че ме оправдаха — обади се Фин.

Уайдъл не му обърна внимание.

— В отдела се говори, че се опитвате да откупите свободата на онова лайно, дето простреля Мади Стийл. Вярно ли е?

— Не — отвърна Козловски. — Не се опитвам да откупувам нищо. Просто искаме да се уверим дали човекът, пратен в затвора, е същият, който е натиснал спусъка. Ако е той, тогава остава в затвора и аз ще направя всичко възможно да е така. Ако ли не…

— Нали знаеш как не понасяме такива глупости ние, които се борим на фронтовата линия с престъпността? — Уайдъл заканително насочи пръст към детектива.

Козловски се намръщи.

— Никога не съм те причислявал към онези, които са на фронтовата линия, капитане. Доколкото си спомням, ти прекарваше повече време в тила.

Уайдъл скръсти ръце на гърдите си.

— Добре, Коз. Можеш да се правиш на артист колкото си искаш, но аз говоря за твоите бивши колеги, които излизат на улицата и рискуват живота си всеки ден. И не щеш ли появява се някаква група изнежени задници-либерали и се опитва да освободи негодник, който е вкарал в инвалидна количка един от нашите. Как ти се струва това?

— Извинете ми, капитане — намеси се Фин. — За ваше сведение определението „изнежен задник-либерал“ страшно много ми допада и аз се причислявам към него.

Уайдъл не му обърна внимание.

— Не е добре, Коз. Изобщо не е добре и не е правилно, и ти го знаеш.

— В този случай има много неправилни неща — отвърна бившият му подчинен. — В това съм абсолютно сигурен.

Полицейският капитан се вторачи гневно в него.

— Когато беше в полицията, с теб не се понасяхме. Няма да те лъжа, че ми липсваш и че ми е жал, загдето си напуснал отдела…

— Загдето ме принуди да напусна отдела — поправи го Козловски.

— Та, както казах, ти беше голям трън в петата и затова не те харесвах. Но поне имай уважение към професията и към твоите колеги-полицаи. Не допусках, че си способен на такова предателство.

— Доста дръзко обвинение, изречено от човек, който е доста по-вещ в предателството.

Уайдъл извърна за малко глава и когато отново го погледна, очите му бяха изпълнени с омраза.

— Работата на частния детектив може да е доста трудна. Но при теб беше по-лесно заради връзките ти в полицията. Давал съм ти достъп до доста документи и информация, които не бих дал на други частни детективи. Но всичко свърши, да знаеш. Не си прави труда повече да звъниш на когото и да било в тази сграда. Гарантирам ти, че никой няма да ти вдигне. И на твое място щях доста да внимавам и да се старая да правя всичко по закон. Доближиш ли чертата и ти обещавам, че ще загазиш много сериозно, разбра ли ме?

Козловски мълчаливо отвърна на погледа му. Уайдъл се обърна и тръгна към управлението.

Фин и Козловски стигнаха до колата. Застанаха до вратите и се спогледаха.

— Либерал, борец за права и свободи? — попита Козловски. — Сериозно ли?

Фин сви рамене.

— Повече или по-малко.

— И какво точно означава това?

Фин се замисли и отключи вратите.

— В общи линии, консерватор, който обича секса и наркотиците.

Козловски поклати глава и се напъха вътре.

— Хм, никога не бих и помислил.