Обожаваше тракането на палката по желязото, което отекваше с усещане за власт и контрол. Единственото, което му доставяше повече наслада, беше тъпият звук, който палката издаваше, когато размазваше кокалчетата на пръстите на някой затворник, достатъчно глупав, че да се хване за решетките, докато той обхожда крилото. Повечето от тях бяха достатъчно разумни, за да опазят пръстите си, но от време на време се появяваше някой нов — шаран — незапознат с неговия навик. В такива случай той се постараваше новобранецът да бъде принуден цяла седмица да се храни само с една ръка.

Галоуей ненавиждаше затворниците. Някои от другите пазачи бяха склонни да се сприятеляват с тях, нещо подобно на Стокхолмския синдром, който понякога се развива между похитители и техните заложници. Галоуей се отнасяше към заблудените си колеги като „педерския патрул“. Той никога не би паднал сам в капана. Възползваше се от всяка възможност, която случаят му предоставяше, да поизмъчва онези, които му бяха поверени за пазене. Само така всеки щеше да си знае мястото и разделението щеше да е ясно.

Той стигна до края на коридора.

— Трети блок, отвори! — провикна се.

Електрическата брава избръмча и стоманените врати се отвориха с изскърцване.

— Всички се стройте на линията, задници!

Облечените в оранжеви дрехи мъже излязоха от дупките си, като поставиха пръстите на краката си върху очертаната успоредно на коридора линия.

— Добре, педали! Време е за кльопачка! Знаете реда. Дръжте ръцете си така, че да ги виждам. Ако не ме ядосвате, може да ви оставя да преживеете и този нещастен за вас ден!

Той се обърна и мина през голямата метална врата в дъното на коридора, заслушан в стъпките на затворниците, които тръгнаха в колона зад него. Вътрешно се усмихна. Още един ден и още един шанс да стъжни живота на някого.

Хенри Уомак беше прекарал зад решетките по-голямата част от живота си и без съмнение беше обречен да остане там до края на дните си. Беше израснал в Дорчестър, син на сърдит безработен докер. „Шибаните негра ми откраднаха работата — казваше баща му между сутрешните бири. — Шибаните негра ми откраднаха живота.“

Когато в края на седемдесетте години и в неговия квартал започнаха да откарват децата на училище по расов признак, Хенри беше на седем. Беше малолетен и когато за първи път нападна чернокож връстник с бейзболна бухалка, му се размина присъдата. След като две години по-късно отново преби човек, го пратиха за шест месеца в изправително училище. И то само защото беше разбил зъбите на жертвата си в тухлена стена. Пострадалото момче лежа три седмици в болница. Когато Хенри стана на осемнайсет, за него убийството беше се превърнало по-скоро в професионално призвание, а не в престъпление, но именно заради ужасните подробности около това убийство той имаше гарантиран пожизнен престой в „Билерика“.

Беше набелязал жертвата си, докато се разхождаше из доковете на Южен Бостън, в момент, в който бурята вече набираше сила в объркания му мозък. Жертвата беше чернокож с избеляло и изтъркано яке на докер. Тъкмо си тръгваше от работа и вървеше към колата си, за да се прибере вкъщи при семейството си. Колата си я биваше — пикап „Форд“. Не нов, но не и много стар.

Колкото и малко здрав разум да имаше в този миг Хенри, той го напусна през онази вечер. Шибани негра като този карат нови коли, докато баща му седи вкъщи, налива се с бира и кашля? Хенри не можеше да се примири с това.

Мъжът изобщо не видя как Хенри се приближи до него. Не че би могъл да се защити и ако го беше видял. Той беше побеснял и можеше да бъде спрян само с куршум в главата.

Първия път замахна с тръбата и удари с всичка сила мъжа в корема. Следващите три удара бяха по главата на жертвата. В това имаше някаква несъзнателна милост. Съдебният лекар после каза, че убитият най-вероятно е бил в безсъзнание, когато Хенри е взел от него ръчната кука, каквито ползват повечето докери, и го е ударил с куката в лицето. Куката уцелила жертвата под брадичката и влязла навътре до под езика.

После Хенри твърдеше, че не помнел как закачил дръжката на куката за веригата в задната част на пикапа на жертвата. Нито че включил двигателя и карал трийсет метра, за което време челюстта на убития се откачила от лицето му. Това обаче нямаше значение. Майната му на миналото, той не съжаляваше за нищо. Дори членовете на семейството му не му съчувстваха, когато го пратиха на топло до живот. Те бяха вече прекалено уморени и уплашени да изпитват каквито и да е чувства към него.

И така, в сряда сутринта, воден от очакването на тръпката и прилива на адреналин, Хенри се доближи до Самюъл Джеферсън на опашката за ядене. Движеха се един към друг и Хенри извади незабелязано острието от джоба си. Беше направено от стоманен прът, откраднат от работилницата по металообработване. Металът беше оформен като петнайсетсантиметров нож. Не беше много ефективно като оръжие за убиване, като например остро парче счупено стъкло. Стъклото можеше да бъде забито в жертвата и да се счупи вътре в тялото му, където да продължи да нанася поражения дори и след като нападателят избяга. Но стоманата щеше да свърши добра работа за днешната задача. Джеферсън му го беше дал предната вечер заедно с петдесет долара.

Когато Хенри наближи, Джеферсън му кимна.

Хенри вдигна острието и го заби в корема на едрия чернокож.

* * *

Боец. Така определяше себе си Самюел Джеферсън. А един боец не подлага на съмнение заповедите. Братството се беше обединило около плана и на него му бяха платили добре, за да изпълни тази задача. Той беше едър мъж с огромен корем. Ако беше някой по-дребен, щеше да има реален риск за живота му.

Той видя насочения към него удар и инстинктивно вдигна ръка, за да го блокира, после се отпусна, когато ръката на белия селяндур мина през вялата му защита, и усети как стоманата се заби в опънатата кожа на корема му.

Джеферсън изрева от болка и започна да маха с ръце, като уцели Уомак по ухото. Изпита задоволство, когато видя как на лицето на онзи се изписа болка. Така му се пада, каза си. Заповеди или не, този трябваше да изпрати ясно послание на всички в затвора, които си мислеха, че Джеферсън е слаб. Слабостта беше единственият истински грях зад решетките. Всичко друго можеше да бъде простено, но слабостта беше болест, от която се умираше и всеки, у когото заподозряха слабост, бързо биваше бракуван.

Дори си помисли да му нанесе още един удар, но видя пазачите да се приближават. Беше изпратил посланието си. Сега беше по-добре да покрие раната си и да остави куките да се оправят с бъркотията. Тази част от задачата беше изпълнена.

* * *

Джо Галоуей беше само на няколко крачки зад Уомак и го наблюдаваше внимателно. Когато доближиха Джеферсън, Уомак извади острие, надзирателят го видя и забърза напред. Не много, само колкото да проконтролира ситуацията, преди да е станало много късно. Обожаваше, когато затворниците се нападаха един друг, особено когато той беше там да потуши размириците и да види сметката на някого от тях.

Изведнъж ръката на Уомак се изстреля и той удари Джеферсън в корема. Докато едрият чернокож се свличаше на земята, той фрасна Уомак с такъв удар, че Галоуей се засмя. Трябваше да му се признае на Джеферсън, беше като мечок.

За съжаление с това забавлението свърши. Наблизо се намираха прекалено много членове на педерския патрул и те можеха да се намесят и да попречат на плана.

Той направи три бързи крачки към двамата мъже. Джеферсън беше на земята, а Уомак, макар и зашеметен, стоеше надвесен над него, готов да нанесе пореден удар със самоделния нож.

Галоуей се насочи към Уомак, замахна с палката и го удари в ръката с ножа. Ударът беше силен и ръката на Уомак увисна неподвижно, а острието излетя на пода.

— Счупи ми ръката, бе! — извика той. Падна на земята, а ръката му продължаваше да виси неподвижно. Опипа бицепса със здравата си ръка. — Счупи ми проклетата ръка!

— Голяма трагедия! — отвърна Галоуей. Той застана от другата страна на Уомак, който беше приклекнал на пода, и го удари с палката по другата ръка.

Уомак отново изрева, този път викът му отекна в стените като вой на умиращо животно.

— Не, моля те! — извика той, проснат на пода, загледан в ръцете си, които висяха като наденици. — Не мога да си движа ръцете!

Точно тогава прозвуча аларменият сигнал.

— Тревога! — извика един от другите пазачи и специално екипирана група за борба с безредиците се появи, всичките с наколенки, налакътници и защитни кори, подобно на гладиатори готови за схватка. От тях, разбира се, нямаше нужда. Пикът на насилието беше преминал и затворниците се редяха в колони на път обратно за килиите, заситени единствено с насилие, но не и с овесената каша, която щяха да получат за закуска.

— Ще ни трябват две носилки тук — каза Галоуей на единия от гладиаторите. Мъжът кимна и се обади по радиостанцията си.

Галоуей коленичи между двамата пострадали. От корема на Джеферсън течеше обилно кръв и се събираше на локва под него. Уомак продължаваше безпомощно да гледа осакатените си ръце и дишаше дълбоко. Той ги огледа.

— Е, господа, изглежда ще ви пратят в лазарета. Радвайте се на курорта, педалчета мои, защото ви гарантирам, че следващото ви място ще е в дупката. И ще останете там, докато не забравите как се казвате.

* * *

Винсенте Салазар беше сам в лазарета, когато прозвуча сигналът за безредици. Той въздъхна и отиде до един от шкафовете, за да приготви медикаменти за евентуалните травми. Погледна часовника и по челото му изби пот. Беше само осем часът и доктор Роланд със сигурност едва започваше втория си сет седмична игра на скуош. Всяка сряда Салазар идваше рано в лазарета, за да се грижи за пациентите, докато доктор Роланд почиваше от стреса и напрежението на работата си. Колкото и необичайно да беше, медицинският персонал беше спокоен, когато дежуреше Салазар. Ако се наложеше, салвадорецът щеше да накара пазачите да се обадят на Роланд, който щеше да пристигне до петнайсет минути. До тогава Салазар беше способен и сам да удържи фронта.

Вратата на лазарета се отвори и вътре вкараха на носилки двама мъже. Единият беше придружаван от член на групата за борба с безредиците, а другият — от полицай Галоуей. Салазар познаваше достатъчно добре Галоуей и беше наясно с неговата психопатологична жестокост. Той беше не по-малко опасен от затворниците.

Салазар отиде до мивката и си изми ръцете. Взе кърпа и се насочи към двамата пациенти.

— Какво се случи? — попита.

— Този тук — отвърна Галоуей и посочи към белия, който лежеше на носилката, която той докара. — Наръга ето този.

Салазар изгледа двамата мъже. Изглежда, прободната рана на по-едрия мъж се нуждаеше от по-спешна помощ. Пациентът обаче беше стабилен и нямаше опасност за живота му. Другият като че изпитваше по-силни болки.

— А с него какво е станало? — попита Салазар и посочи Уомак.

— Трябваше да го укротя — отвърна Галоуей. — Имаше нож. Счупих му ръцете.

— И двете ли?

Надзирателят изгледа предизвикателно Салазар, без да отговори. Салвадорецът беше достатъчно умен да не пита повече.

— Добре. Закарай го ето там. — Салазар посочи една кушетка в другия край на стаята. — Първо ще спра кървенето от прободната рана, после ще го погледна.

Закара пострадалия с раната до другия край на помещението. Извади ножица и сряза оранжевата риза на мъжа. Нагласи лампата отгоре към раната, сложи си ръкавици и взе марли да почисти кръвта. Беше се концентрирал върху пациента, когато долови някакво движение наблизо.

— По дяволите! Не! Махай се! — изкрещя другият пациент.

Салазар бързо отиде там и погледна зад завесата.

— Какво става тук? — попита.

— Приковавам го с белезници към леглото — отвърна Галоуей.

— Майната ти! Боли! — викаше затворникът.

Салазар, с кръвта на Джеферсън по ръкавиците, се наведе да погледне ръцете на пострадалия. По местата, където беше ударен, имаше пурпурни кръвонасядания. Нямаше признаци за изкълчвания, но предвид силната болка най-вероятно раменните кости бяха счупени.

— Прикови му глезените — каза Салазар.

— Гледай си работата — отговори Галоуей.

— Полицай — опита се да го убеди Салазар. — Според теб ще може ли да отиде той далеч?

Галоуей първо реагира гневно. После се усмихна налудничаво.

— Добре — каза. — Щом го искаш, твой е. — Сложи вериги на глезените на пациента и го прикова към долната част на носилката. После погледна към другия пазач, който стоеше до вратата на лазарета. — Хайде, Дан, да отидем да пием кафе. — А на Салазар каза: — Сега оставаш сам, задник.

Пазачите напуснаха лазарета и Салазар чу как вратата се заключи след тях. Беше доволен, че Галоуей си е тръгнал. Човек не можеше да предугади на какво е способен този луд с пациентите. Салазар погледна към мъжа на носилката.

— Трябва да спра кървенето на мъжа, когото си наръгал — каза. — После ще се върна и ще погледна ръцете ти.

Уомак кимна.

— Благодаря.

Салазар се върна при първия си пациент и продължи да почиства раната. Натисна с пръсти корема и разтвори раната.

— Малко ще заболи — каза. — Бих ти сложил болкоуспокояващи, но не ми дават ключа от шкафа.

Джеферсън изръмжа от болка и стисна зъби. Салазар се наведе да огледа по-добре, с пръсти опипа плътта на ярката светлина.

— Дълбока е — отбеляза. — Но не са засегнати вътрешните органи. — Махна ръцете си и Джеферсън леко се отпусна. — Когато се върнат лекарите, вероятно ще ти направят изследвания, но ще се оправиш.

Раненият му се усмихна.

— Благодаря, док. Значи имам късмет, а?

Салазар свали изцапаните с кръв ръкавици и ги хвърли в коша. Потупа Джеферсън по рамото.

— Сега трябва да погледна другия.

Той се обърна, за да отиде при другия пациент, но се спря рязко. Пациентът стоеше право пред него, беше въодушевен и се усмихваше, стиснал в ръката алуминиева тръба, която беше извадил от носилката. Самата носилка продължаваше да е прикована към глезена му и да се влачи след него.

— Здрасти, Док. Не е необходимо. Чувствам се много по-добре.

Мъжът замахна и тръбата се стовари в главата на Салазар.

* * *

— А сега какво следва, шефе?

Лиса Кранц беше в добро настроение въпреки факта, че разследването по случая на Салазар не вървеше гладко. Козловски беше прекарал нощта отново при нея и този път дори успяха да поспят няколко часа… след това.

Тя обожаваше неговата простота. Неговата искреност и честност. Обожаваше как той я кара да се чувства защитена. Обожаваше тялото му, което, съдейки по реакцията, беше взаимно. Разликата във възрастта изобщо не я притесняваше. Дори не се беше замисляла за това. В интерес на истината, тя самата се чувстваше доста изтощена и уморена за годините си. Буйните младежки години си казваха своето, макар и външно да не личеше.

— Искам да се срещнеш със свидетелката — отвърна Фин. — Как се казваше тя?

— Мария Санчес ли?

— Същата. Живее в Уест Роксбъри. Според нея, когато Стийл е била нападната, Салазар си е бил вкъщи и е помагал да изродят нейното бебе. Тя казва, че била твърде уплашена да се яви доброволно в полицията, защото пребивавала нелегално в страната. Но в крайна сметка се е омъжила за американец, така че вече няма този проблем. Разбира се, ще се опитат да я объркат и да отхвърлят показанията й, но въпреки това ще трябва да я накараме да ги изложи писмено и да се подпише под тях. Така ще имаме решение на този проблем.

— Днес ще го направя.

— Добре. — Фин прегледа графика си. — Днес ще проведем телефонен разговор с Били Смит. Той е получил вчера всичките материали за пръстовите отпечатъци, така че днес се надявам да ни даде предварителен анализ.

Тя го погледна в лицето. Под очите му имаше тъмни кръгове.

— Кога за последно си спал?

— От сън спомени няма.

— Кога за последно си говорил с жената-чудо във Вашингтон?

Той я изгледа недоволно.

— Ако обичаш да не се бъркаш в чужди работи.

— Искам само да кажа, че се тревожа. Влагаш цялото си сърце в това дело и не мога да разбера защо. Губиш перспектива върху нещата, а това е опасно. Да допуснем, че Салазар е невинен…

— Невинен е.

— Добре де. Да допуснем, че са му се случили много гадни неща, но вината не е твоя.

— А Добсън? Предполагам и за него вината не е моя.

— Адски си прав, не е. — Лиса го изгледа строго. — Добсън беше възрастен човек и сам взимаше решения. Също както и ти. Можеш да се самобичуваш за това убийство колкото искаш, но ти нямаш абсолютно никаква вина. Трябва да погледнеш ситуацията реално. Салазар е твой клиент, не твоето семейство.

— Моите клиенти са моето семейство.

— Това е адски жалко и патетично, шефе.

— Извинете, познаваме ли се? — Той протегна ръка за поздрав. — Скот Фин, адвокат. Изкарвам си хляба с патос.

Тя поклати глава.

— Можеш да си печелиш парите, където искаш. Но това не означава, че трябва да живееш така.

С тази нагласа от теб ще излезе посредствен адвокат.

— Това са глупости и ти го знаеш.

Той отдръпна ръката си и се обърна с гръб. Когато отново се обърна към нея, тя видя решителността в очите му.

— Винсенте Салазар е мой клиент. Той е невинен и не по негово желание е трябвало да изтърпи петнайсет години в затвора. Няма да го оставя да умре там.

* * *

Салазар видя как алуминиевият прът проблесна в ръката на Уомак и после се устреми към него. Нямаше време да се спаси, но успя да отклони удара. Металният прът го уцели отстрани на главата и разцепи кожата му, рукна кръв, но ударът не беше достатъчно силен, за да изпадне в несвяст.

Той се олюля назад и падна върху Джеферсън, който изохка от болка. Салазар погледна нагоре и видя, че Уомак върви към него, оголил жълтите си зъби в израз на извратено удоволствие. За миг реши, че Уомак иска да доубие Джеферсън и той самият е само пречка по пътя към целта му, но маниакът гледаше право към Салазар.

— Времето ти изтече, шибан латинос — просъска Уомак и отново замахна.

Салазар избегна напълно втория удар. Алуминият издрънча в металните части на носилката на Джеферсън. Замахът, съчетан с недостатъчната маневреност на Уомак, понеже трябваше да влачи прикованата към глезена му носилка, оголиха защитата на маниака и Салазар се възползва от възможността. Той понечи да удари с ръка Уомак по врата, но се случи нещо неочаквано. Ръката му не помръдна. Той се обърна и видя, че Джеферсън го държеше здраво за ръкава.

— Не си го и помисляй, копеле — каза Джеферсън, после нареди на Уомак: — Довърши го по-бързо, глупав селяндур!

Салазар беше в капан. Видя, че Уомак се е окопитил и се готви да нанесе финалния си удар.

Салазар реагира инстинктивно. Извъртя другата си ръка и удари с лакът Джеферсън в корема, право в откритата рана. Здравенякът изрева, пусна го и се преви на две.

Уомак продължи да върви към него. Салазар изрита с всичка сила носилката, към която беше прикован кракът на маниака. Носилката, която беше на колелца, рязко тръгна в другата посока и с нея и кракът на Уомак, който полетя напред и заби лице в плочките на пода.

Салазар усети как Джеферсън се опитва отново да го сграбчи и отново удари с лакът. Уомак понечи да се изправи на крака. С ръка се хвана за носилката и се надигна, подпрял лакът в коляното.

Салазар вдигна крак и стовари петата си с цялата си тежест върху предмишницата на убиеца. Улучи го в най-слабата точка — точно в средата на подпряната в коляното лъчева кост — и буквално я пречупи на две. Счупените краища на костта пробиха плътта.

Уомак нададе кратък пронизителен писък, тъй като получи шок от болката и падна в безсъзнание на пода.

Сърцето на Салазар биеше като лудо. Той отново вдигна крак и го стовари в главата на маниака.

— Какво, по дяволите, става тук? — извика някой.

Той вдигна очи към вратата и видя единия от пазачите от групата за борба с безредиците. Зад него стоеше Галоуей.

— Да, кво стана? — добави Галоуей.

Салазар застана приведен над носилката на Уомак. Гадеше му се.

— Те ме нападнаха — отвърна.

— Какво? — попита вторият пазач. — Как?

— Ръцете му не бяха счупени. — Устата на Салазар беше пресъхнала и гласът му беше дрезгав.

Пазачът се приближи и огледа сцената на пода.

— Е, сега, изглежда, едната му ръка е счупена.

Салазар също погледна, после погледна към Галоуей, който не знаеше как да реагира.

— Нали каза, че си му счупил ръцете?

Надзирателят го погледна и посегна към палката.

— Мислех, че съм ги счупил. Ти си шибаният доктор тук, нали? Трябваше да провериш.

— Каза, че си му счупил ръцете.

— Майната ти, затворник.

Салазар се взе в ръце, после се наведе и хвана Уомак под мишници.

— Помогнете ми да го пренеса — каза.

— Какво ще правиш? — попита другият пазач.

— Ако не се погрижа веднага за ръката му, може да я изгуби. После ще трябва да проверя коремната рана на онзи там. Доктор Роланд ще дойде до няколко минути.

— Те се опитаха да те убият — каза пазачът. — Наистина ли ти пука за тях?

— Аз съм лекар. Това ми е работата. А сега ми помогнете.

Към следващата част или към съдържанието

Дейвид Хосп Невинност (23)

Метаданни

Данни

Невинност

Информация

История

Сваляне / Връзки

Двайсет и втора глава

Дейвид Хосп
Невинност (23)