Дейвид Хосп
Невинност (37)

Трийсет и шеста глава

Събота

22 декември 2007 година

— Колко-о? — попита Линда Флахърти.

— Вече ми зададе този въпрос няколко пъти — отвърна Фин.

— Отново те питам. Колко?

— Мисля, че пет.

— Мислиш, че пет. Аз съм направо за психиатър.

Флахърти, Фин и Козловски се бяха скупчили в задната част на един обикновен микробус на улицата, на която се намираше „Сейнт Джуд“, малко по-нагоре от църквата. Макс Селдън, шефът на местния отдел на Министерството на вътрешната сигурност в Бостън, седеше на предната седалка и зареждаше едрокалибрена пушка-помпа. Два подобни микробуса бяха паркирани стратегически в различни улици, достатъчно близо до църквата, за да може от тях да се извърши светкавичен щурм, но достатъчно далеч, за да не ги забележат.

Става дума за петима от хората на Карлос — намеси се Козловски. — Но ще има и още четирима или петима типове като тези от „Ал Кайда“ и още петима или шестима южноамериканци. Южноамериканците няма да са проблем, но за момчетата на Осама не съм сигурен.

Тя се намръщи:

— Не знаем със сигурност, че са от „Ал Кайда“. Изобщо не знаехме, че ще са там. И вие казахте, че не са въоръжени.

— Така ни каза Мак.

— Преди да си пръсне мозъка ли?

— Да, горе-долу тогава.

Тя потърка длани.

— Не, аз не съм добре, трябва да се прегледам. Ти как мислиш, Макс? — попита мъжа на предната седалка. — Винаги можеш да се откажеш.

Селдън зареди поредния патрон в пушката.

— Какво? И да пропусна купона? Не, не мисля.

— М-м-да. — Флахърти се обърна към Фин: — Значи сте сигурни, че само петима от тях носят оръжие, така ли?

— Ама ти пак ни питаш.

— По-леко с нея — посъветва го Козловски. — Това е част от работата й.

— Да ме дразните, е част от работата ми?

— Ами не знам. Вие двамата още ли сте заедно?

Слушай — остро реагира Флахърти, — от три години следим ВДС. Тези задници не се шегуват. Имаме информация, че половината от активните терористични клетки в САЩ са използвали услугите им, за да проникнат в страната. А ти ми звъниш в един през нощта и ми даваш осемнайсет часа да организирам операция като тази в събота, три дни преди Коледа. Ето ме, тук съм, но с мен, Селдън и двата екипа от ФБР в другите микробуси ще бъдем общо шестима, а това означава, че сме доста под нужния брой хора за подобен щурм. Така че, извини ме, ако повтарям въпросите си.

— Не можеш ли да повикаш още агенти? — попита Фин.

— Не и толкова бързо. Особено след като информацията, по която ще действаме, е от корумпирано ченге, което се самоуби снощи, от един адвокат, който цели да пусне на свобода осъден за покушение срещу полицай и бивш детектив, който изглежда си е наумил да ядоса всички до един полицаи в Ню Инглънд. Ако шефът ми разбере, че съм подела акция като тази, ще ми скъса задника. В интерес на истината Селдън и останалите четирима в микробусите се съгласиха да участват доброволно, правейки ми лична услуга.

Фин не престана да я гледа в очите, докато тя говореше. Линда още имаше способността да го хипнотизира. Той почувства вълнение само от присъствието й. Фактът, че тя също имаше способността да го ядосва, само я правеше още по-чаровна и атрактивна.

— Значи разполагаме със седем човека — заключи Козловски.

Тя го погледна скептично.

— Какво?

— Аз идвам с вас.

— Осем — обади се Фин.

Флахърти вдигна очи към тавана.

— Коз, ти вече не си ченге. А ти, Фин… за бога, та ти никога не си бил ченге. Някога си бил престъпник, но какво от това.

— Това беше в младостта ми — подчерта той.

— Страхотно, от това не ми става по-добре. Не, вие двамата ще останете тук. Операцията трябва да бъде проведена изцяло от служители на реда, което означава, че вие двамата няма да участвате.

— Аз идвам с вас — повтори детективът. — Не можеш да ме спреш.

Тя се намръщи.

— Не мога ли? — Линда се обърна към Селдън: — Дай ми радиостанцията си. — Той й подаде портативния уред. — Бландис, Гросман, на място ли сте? — Радиостанцията изпука и се чу два пъти „Тъй вярно“.

— Добре, стойте на позиция. Може да отменим акцията. — Тя погледна към Козловски. — Ти решаваш, Коз. Или оставаш тук, или изтеглям хората си още сега. Е, какво избираш?

Козловски я изгледа гневно. После наведе глава и се изплю върху металния под на микробуса.

— Ти си шефът, шефе — отвърна. — Господи, колко се е променил светът.

— Добре го каза — добави Фин.

Тя взе радиостанцията отново:

— Добре, продължаваме. Бъдете в готовност.

В този момент два товарни микробуса завиха по улицата.

— Стойте тихо — нареди тя.

Микробусите влязоха в паркинга пред църквата, завиха зад нея към гаража при ректорията и се скриха от погледа им.

— Това е — каза Флахърти. — Екип две, подхождате отзад, екип три, вие — от страничния път. Със Селдън ще влезем отпред и ще заобиколим църквата. Всички да си сложат бронежилетките и служебните якета. Не искам да се изпозастреляме там.

Екипите потвърдиха, че са разбрали заповедите й, и радиоефирът замлъкна, Флахърти погледна към Селдън, който вече си беше сложил кевларената бронежилетка и сега си обличаше яркооранжево яке с надпис „ФБР“. Държеше в готовност пушката. Кимна й и отвори вратата. Флахърти също слезе и погледна към Фин и Козловски.

— Сериозно ви казвам. Вие двамата не мърдайте от колата, или ще наредя да ви арестуват, когато свърши операцията. Ясна ли съм?

Козловски замълча.

— Пази се — каза й Фин.

Тя затръшна вратата и тичешком пресече улицата на път за църквата.

* * *

Флахърти се движеше безшумно. Църквата беше разположена в имот, който отпред граничеше със склад и по границата на двата имота беше опъната бодлива тел. В миналото, вероятно в опита си да променят индустриалния облик на квартала, общинските власти бяха засадили дървета покрай бодливата ограда, както и храсти по предната граница на имота. В резултат на това църквата беше почти скрита и не се виждаше от улицата.

Това затрудняваше подхода, но по информацията, която имаха, по-голямата част от дейността се извършваше в задната част на имота и сградата. Винаги имаше опасност някой пазач да ги види отпред, но трябваше да рискуват. Флахърти и Селдън предпазливо се шмугнаха в храстите.

Хубаво беше да се види с Фин.

Мисълта се загнезди в главата й, нежелана и неканена. Сега беше време да се фокусира върху предстоящата задача; оцеляването й и оцеляването на подчинените й зависеха от нея. Сега не беше подходящ момент да мисли за личния си живот.

Но беше хубаво да го види. Не можеше да не си го признае. Не си беше давала сметка колко много й е липсвал той, докато не се озова до него отново. И сега всичките онези чувства, които беше потискала месеци наред, изплуваха на повърхността. Това я накара да се усъмни в решението си да се премести във Вашингтон. В края на краищата животът не беше само професията и работата.

— Готова ли си? — прошепна Селдън.

Тя се отърси от мислите за Фин.

— Да го направим — каза. — Отляво. През площадката.

И те тръгнаха приведени под прикритието на храстите.

Беше пълнолуние и лунните лъчи осветяваха в яркосиньо бялото пространство между тях и фасадата на църквата. Щом тръгнаха към постройките, нямаше начин да не се изложат на показ поне за секунда-две.

Флахърти и Селдън застанаха срещу фасадата на църквата, кимнаха си един на друг и завиха надясно, движейки се бързо към ъгъла на сградата. С извадени оръжия, готови да открият стрелба, те трескаво оглеждаха пространството пред себе си за някакви признаци, че са били забелязани. Мястото изглеждаше изоставено и само след няколко секунди бяха погълнати от сянката на църквата, продължавайки напред през снега, докато стигнаха стената на църквата, Флахърти направи знак на Селдън и двамата затичаха покрай страничната стена, там, където се свързваха трите сгради. Все още не бяха забелязали жива душа, но това не беше нормално. Не, не беше нормално и беше много тревожно. Но те нямаха избор, жребият беше хвърлен.

Скрита зад ъгъла на църквата, Флахърти кимна на Селдън и двамата пресякоха на бегом пътеката, която разделяше църквата от ректорията. Оттам бързо заобиколиха малката къща и се насочиха към гаража под тях.

* * *

— Нали не мислиш да стоиш тук? — попита Фин.

— Не — отвърна Козловски, провери дали е зареден пистолетът му и го пъхна обратно в кобура.

— Така си и мислех. — Адвокатът извади револвера, който му беше дал детективът, и го огледа. От години не беше стрелял.

— Ти можеш да останеш тук — каза Козловски. — Аз съм голямо момче.

— Не, ще дойда — отвърна той. — И не за теб се притеснявам.

— За Флахърти ли?

— Не бе, за Селдън. Симпатичен е.

Козловски се засмя.

— Не видях да има халка на пръста — отвърна. — Сигурен съм, че двамата ще бъдете много щастливи заедно:

Той отвори вратата на микробуса и излезе в тъмната нощ. Фин си пое дъх и го последва.

Козловски вървеше по следите, които Флахърти и Селдън бяха оставили в снега. Движеше се безшумно и силно приведен, точно както и те преди него. Зад него Фин изруга тихо, след като се спъна в един камък в двора на църквата. Когато стигна до фасадата на църквата, детективът коленичи до страничната стена, изчаквайки адвокатът да го настигне. Накрая Фин застана до него, като удари рамото си в една дъска и тихо изпъшка.

— Ръката боли ли те още? — попита го Козловски.

— Само когато съм буден — отвърна Фин. — Добре е. На фона на страха и обезболяващите почти не я чувствам.

— Ти стой тук — каза Козловски.

— Какво? Защо?

— Това е полицейска работа, Фин. Ти не си ченге.

— Нито ти.

— Напротив, съм. Винаги съм бил и винаги ще си остана такъв.

Той го погледна красноречиво.

— Значи искаш да те чакам тук?

— Искаш да вършиш нещо полезно ли? Дръж под око църквата и гледай някой да не ни направи засада. Не искам, като приключа вътре и си помисля, че всичко е свършило, да ми прострелят задника оттам.

Фин издиша продължително, гледайки как излиза пара от устата му.

— Добре — отвърна. — Но щом се уверя, че в църквата е чисто, ще дойда при теб да ти помогна.

— Става. Ще те чакам. Само внимавай. Ако те убият, ще трябва да си търся нов офис. А не обичам промените.

— Ах, колко си великодушен!

Фин се отдели от него и си проправи път обратно до фасадата на църквата. В казаното от Козловски имаше истина. Фин не беше ченге и никога не беше работил като такъв. Това си беше полицейска операция и той нямаше необходимата подготовка и обучение. Знаеше, че не би могъл да помогне с много на щурмуващите и дори щеше само да им се пречка. И все пак не му хареса, че приятелят му го изтъкна, още по-малко му харесваше, че няма да може да пази и бди за Линда.

Фин бутна предната врата към църквата и за негова изненада тя се отвори с тихо скърцане. Стиснал револвера на Козловски, той промуши ръка през процепа и насочи оръжието в мрака. Нямаше голям смисъл, защото не виждаше нищо. Но някак му помогна да се почувства по-добре, оставил се револверът да го води.

Промъкна се в църквата и вратата се затвори зад него. Озова се в пълна тъмнина, опипвайки с ръце пространството около себе си, сякаш плуваше. Зрението му постепенно се адаптира към мрака и той успя да различи някои силуети и дори детайли от интериора. Пред него имаше завеса, която отделяше входното помещение от основната зала на църквата. Тя беше спусната плътно и блокираше всякаква светлина, идваща от прозорците. Вдясно видя стълбище, водещо към балкона в дъното на сградата.

Когато се обърна наляво, забеляза с периферното си зрение висока фигура, застанала в другия край на стената, с вдигната ръка, насочила пистолет право в главата му. Фин извика и залегна на земята, претърколи се на дясната си страна и се изправи на едно коляно, насочил инстинктивно револвера към непознатия.

— Не мърдай! — извика той. — Хвърли оръжието!

Мъжът не помръдна и продължи да се цели във Фин.

Той изчака секунда-две и стреля два пъти. Доволен беше, че мерникът му още си го бива. Дори в тъмнината и след всичките тези години двата куршума попаднаха директно в гърдите на мъжа. Мъжът се поклати два пъти напред-назад и цялата църква се изпълни със силен тътен. Накрая мъжът падна на пода и се разцепи на три големи части.

Объркан, Фин стана и предпазливо се приближи срещу застреляния. Коленичил, той различи лицето, изсечено от камък, с отворени очи и израз на надежда и съчувствие. Около раменете му имаше гранитно наметало, а на гърдите — надпис „СЕЙНТ ДЖУД ТАДЕУС: ТОЙ ЩЕ ИЗРАЗИ НАЙ-ГОЛЯМО ЖЕЛАНИЕ ДА ПОМОГНЕ“. Адвокатът се вгледа по-внимателно в статуята и видя, че ръката й беше вдигната, за да раздава благословия на онези, които идваха в църквата, за да се поклонят пред нея.

Коленичил над счупената статуя на светеца-патрон и покровител на загубените каузи, Фин се наруга тихо:

— Мамка му. Това не е добър знак.

Само след секунди откъм ректорията зад църквата се разнесе адска канонада от изстрели.