Дейвид Хосп
Невинност (40)

Трийсет и девета глава

Неделя

23 декември 2007 година

Козловски седеше до леглото на Лиса. Пластичните хирурзи бяха сътворили магията си върху нея предната вечер и тя още беше под въздействието на упойката. Лицето й беше бинтовано, но лекарите и сестрите му казаха, че операцията е преминала добре.

Всяка частица от тялото го болеше. Беше прекарал тежка нощ в полицейското управление. Беше изразходвал и последната капка адреналин преди няколко часа. На челото си имаше дълъг белег, както и няколко други по-малки порязвания и синини от схватката с Карлос. Лекарите се бяха опитали да обработят всичките му рани, но той ги изгони. Чувстваше се слаб и уморен, тялото му плачеше за сън, но той отказваше да се предаде. Не можеше да си позволи да почива, преди да се увери, че Лиса е добре.

Тя се събуди към девет часа. Най-напред намести главата си върху възглавницата, когато ефектът на обезболяващите започна да отшумява. После раздвижи пръсти, сякаш търсеше нещо.

Той пъхна дланта си в нейната и тя отвори очи. Погледна го изпод бинтовете и превръзките на лицето си. Заради упойката и заради болката от операцията едва говореше.

— Доста скапано изглеждаш — каза тя.

Той й се усмихна.

— Така е.

— А оня как изглежда?

— Мъртъв. Всички са мъртви.

Тя извърна глава, загледана в пространството. Когато отново се обърна, той забеляза, че страхът почти е изчезнал от очите й.

— Как я караш? — попита го тя.

— Добре — отвърна той. — Само като те гледам, и ми става добре.

— Радвам се. А аз как съм?

Той леко стисна дланта й.

— Красива си.

Тя се опита да се усмихне и трепна от болка.

— Наистина ли? Чувствам се направо скапана. — Клепачите й потрепнаха леко, докато се мъчеше да пребори последната доза обезболяващи.

— Казаха, че по-добре не можело и да бъде. След няколко дни ще те изпишат и ще можеш да се прибереш вкъщи.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Ще дойдеш ли да ме вземеш? — попита го тя.

Той отново стисна дланта й.

— Ако ми позволиш.

— Благодаря ти. — Очите й се затвориха и беше ясно, че тя губеше битката с обезболяващите. — Ти си… — Дишането й стана по-дълбоко и по-равномерно. — Извинявай — добави тя с едва доловим шепот. — Много съм уморена.

— Няма нищо — отвърна той. — Всичко е наред. Поспи си. Аз ще бъда тук, когато се събудиш. — Тя издиша продължително и тялото й се отпусна напълно. — Винаги ще бъда тук — добави тихо той.

Козловски се облегна назад в стола и я наблюдава още няколко минути. После затвори очи и заспа само за броени секунди.

* * *

Фин седеше в кабинета си в ранния следобед. Беше изморен психически и физически. Бяха го задържали в полицейското управление до сутринта, карайки го да отговаря на едни и същи въпроси. Накрая го освободиха, след като се убедиха, че едва ли ще промени нещо в показанията си.

Тъй като нощта беше минала и нямаше време да спи, от полицията отиде направо в офиса си. Трябваше да свърши огромна работа, за да се подготви за изслушването по делото на Салазар, насрочено за следващия ден.

Преди да се яви пред съда, той искаше да състави защита, в която да обясни подробно какво точно се беше случило — и преди петнайсет години, и през последните две седмици — за да може съдията да влезе в съдебната зала психически подготвен да постанови освобождаването на Салазар от затвора. За тази цел Фин трябваше да събере всичките парчета от мозайката: писмените декларации — показания на Стийл и Форние; заключението на Смити, според което пръстовите отпечатъци, приложени като доказателства по делото, най-вероятно са били подправени; както и стенограма на аудиозаписа от признанието на Макинтайър. Ако съумееше да представи всичко това правилно, щеше да е достатъчно, за да гарантира на клиента си свобода.

Докато препрочиташе отново защитата, Фин беше уверен, че ще успее. Още час работа и може би дори щеше да приключи, и да му остане време да види Линда Флахърти, преди тя да замине за Вашингтон. Предната нощ беше доста объркана. Напрежението между двамата беше непоносимо. Колкото и големи разногласия да имаха те и да се влудяваха един друг, между тях съществуваше привличане, на което не можеха да устоят. Той знаеше, че ако само намери начин да остане насаме с нея, дори и за кратко, ще може да постави нещата отново във верния им ход. Може би нямаше да успее да разреши всичките им проблеми, но на първо време щеше да е достатъчно. След това… е, след това щяха да карат бавно и полека, стъпка след стъпка.

Телефонът иззвъня и прекъсна романтичните му размисли. Той вдигна слушалката.

— Фин на телефона.

— Фин, здравей. Тони Хоровиц от „Айдентек“ е.

Фин се усмихна. Това беше последното парче от мозайката.

— Благодаря ти за обаждането, Тони. Тъкмо си седях в офиса, подготвях писмената защита пред съда и си мислех, че остава една въпросителна — резултатът от твоя анализ. На този етап не съм много убеден дали е абсолютно необходим, но мисля да използвам всичките си козове. Приключи ли с теста?

— Да. — В гласа на Хоровиц се почувства странно колебание, но Фин беше твърде уморен, за да си го обясни.

— Отлично. Значи сме готови с всичко. Изпрати ми го да го погледна.

— Щях да ти се обадя и по-рано — каза Антъни. — Но изчаквах. Знам колко усилия си вложил в случая.

Сърцето на адвоката едва не спря.

— За какво говориш, Антъни? Изпрати ми резултатите.

— Съжалявам, но имаме позитивно съвпадение.

— Позитивно съвпадение на какво?

— А ти на какво мислиш? На твоя човек — Салазар. ДНК изпод ноктите на жената, взето отпреди петнайсет години, съвпада с ДНК-пробата, взета от клиента ти.

На Фин му се зави свят.

— Не може да бъде.

— Знам, че не това очакваше да чуеш, но повярвай ми, истина е.

— Не, ти не разбираш. Ченгетата вече признаха, че са го натопили. Той не е извършил престъплението.

След известна пауза Антъни отвърна:

— Не знам какво да кажа. Науката не лъже, а според науката човекът, когото полицай Стийл е одраскала преди петнайсет години в онази алея, е Винсенте Салазар.