Дейвид Хосп
Невинност (38)

Трийсет и седма глава

Линда Флахърти се беше скрила зад храстите, които отделяха ниската постройка на хосписа от ректорията, и гледаше към автомобилната алея, която водеше към гаража. Зелените площи по периметъра на имота, способстваха също както и естественият ландшафт, църквата да не се вижда от улицата, но от нейната позиция тя имаше ясен изглед към вратите на гаража. В края на алеята се виждаше слаба светлина, а вътре в сградата се суетяха десетина души.

Успя да различи три групи. Първата представляваше най-малък интерес за нея: три чорлави жени, слаб младеж и две момичета, които едва ли бяха на повече от седем или осем години. Те вървяха покорно към дъното на гаража, пазени от един грубоват мъж на около двайсет и пет, с татуировки, въоръжен с автомат. Нямаше как да ги сбърка. Те бяха уплашени и безпомощни бежанци, току-що пристигнали в страната, която смятаха за земята на несметните богатства и възможности.

Татуировките на пазача категорично го причисляваха към втората група: ВДС. Тя видя петима от тях и всичките бяха въоръжени до зъби, държаха се арогантно и надменно. Единият от тях — по-възрастен от другите — слаб и жилав и целият покрит с татуировки — даваше заповеди, а другите четирима изпълняваха безпрекословно, без да задават въпроси.

Третата група предизвика най-силен интерес у нея. Бяха четирима души, всичките мъже, но видимо поне не бяха въоръжени. Всички имаха тъмна смугла кожа и гъсти бради. Най-високият от тях изглежда им беше водач. Той говореше със силен близкоизточен акцент с командира от ВДС като равен. Членовете на бандата не ги пазеха, както пазеха бежанците. Макар и хората от ВДС да се отнасяха с уважение към тях, като с бизнес партньори, имаше някакво напрежение между двете групи.

Тя хвърли поглед към Селдън, който се беше скрил до нея зад храстите, и кимна. Това беше техният шанс. На това се бяха надявали. Другите четирима федерални агенти в момента вероятно се бяха разпръснали покрай имота и те не можеха да ги видят. Бяха взели на мушка мишените си, но по-важното беше, че на тяхна страна беше елементът на изненадата. Съдейки по поведението на разхождащите се наоколо бандити, те не подозираха за готвения срещу тях щурм. И ако в тази ситуация не настъпеше промяна, успехът на операцията беше гарантиран.

Тя даде знак на Селдън с вдигнат юмрук. След секунди всичко щеше да е свършило.

В този момент чу изстрели. Те отекнаха с отчетлива яснота откъм църквата. Линда трепна и пулсът й се ускори, докато гледаше как бандитите от гаража рязко се активизираха, свалиха оръжията от рамо и влязоха в гаража за прикритие.

Предимството на изненадата беше изгубено и това, което можеше да бъде лека и безшумна акция за задържане, се превръщаше в тежка обсада. Тя изруга тихо. После се изправи иззад храстите, вдигна пистолет към мъжете, които тичаха към гаража, и силно и ясно извика:

— Федерална полиция! Хвърлете оръжието!

* * *

Козловски се движеше покрай стената на ректорията, когато чу първите два изстрела. Погледна назад към църквата, която се извисяваше над другите две постройки.

Фин!

Всъщност Козловски не беше много загрижен за липсата на полицейска подготовка и опит у адвоката, Фин беше умен и хладнокръвен и веднъж го беше виждал как реагира под напрежение. Неговата помощ щеше да е добре дошла при всяка една престрелка. Но не и в тази. В тази Козловски имаше само една цел — да убие Карлос. Не можеше да се върне при Лиса и да й каже, че мъжът, виновен за нейната тежка участ, е още жив. И ако убийството на Карлос изискваше от него да жертва живота си… е, той винаги го беше жертвал.

Фин обаче нямаше да го разбере. А дори и да го разбереше, Козловски не искаше да го замесва. Това щеше да е неговата, на детектива, жертва, а не на Фин. Точно затова го беше изпратил на безопасно, при църквата.

Когато чу гърмежите обаче, на Козловски му призля. Преследвайки личната си вендета, беше изпратил Фин направо в капана на врага. Направи две крачки назад, обратно към църквата и насочи погледа си към гаража в ниското, обзет от нерешителност. Преди да е имал възможност да премисли, той чу гласа на Флахърти: „Федерална полиция! Хвърлете оръжието!“ За броени секунди там се разрази истинска канонада.

* * *

Флахърти скочи и се отмести само секунда-две, преди куршумите да започнат да се забиват в храстите пред нея. Тя залегна и се притисна в снега. Искаше й се да беше избрала място с по-добро прикритие, но сега не можеше да промени нищо.

Освен това Линда беше уверена, че щурмът ще трае кратко. Двата първоначални изстрела бяха привлекли вниманието на онези на автомобилната алея и гаража към църквата, но след като тя извика, бандитите се насочиха към хосписа. Така автомобилната алея остана празна и тя знаеше, че останалите федерални агенти няма да се поколебаят да използват този път за подход.

Надникна през храстите към алеята и въздъхна облекчено, когато видя, че правилно е предположила. Трима от хората й бързо тичаха по алеята, приближавайки откъм тила бандитите от ВДС. Те дори не обявиха присъствието си официално, само се прицелиха и простреляха без предупреждение двама от членовете на бандата.

Оставаха трима. Флахърти се възползва от паузата в стрелбата, изправи се и направи знака на Селдън да я последва. Щом арабите не бяха въоръжени — а и тя не виждаше как ВДС ще се съгласят да въоръжат шайка терористи от „Ал Кайда“, колкото и пари да им бяха платили те — Линда и нейният екип имаха тактическо предимство и съотношение на силите две към едно.

Докато тя и Селдън слизаха от хълма към автомобилната алея, тя видя, че другите агенти вече щурмуваха. Четиримата бяха излезли от прикритието си и се опитваха да отрежат пътищата за бягство на бандитите и да блокират гаража. Там се бяха събрали повечето терористи и бандити, за да окажат яростна съпротива. Зад тях Флахърти забеляза бежанците, скупчени в един ъгъл, отчаяно търсещи прикритие. Терористите, невъоръжени, изглежда, търсеха начин да се включат в схватката, но вероятно от опит знаеха, че камъните и пръчките са крайно неефективни срещу модерното полицейско въоръжение.

Флахърти чу как Карлос, главатарят, извика нещо на испански и единият от останалите двама живи бойци на ВДС изтича от вътрешността на гаража, хвана плъзгащата се врата-люк и я затвори, Флахърти зае поза за стрелба от коляно, стреля два пъти, улучи го в гърдите и го свали на земята. Вратата застина по средата, но въпреки това блокира частично огневата линия на агентите и още повече затрудняваше обсадата.

Флахърти и Селдън се присъединиха към останалите агенти, които се бяха прикрили зад микробусите и обсипваха с куршуми вратите на гаража.

— Двама ли останаха? — провикна се тя, за да потвърди информацията си.

— Мисля, че да — отговори единият от агентите. — Няма как да знаем със сигурност.

— Добре, да се целим внимателно — каза тя. — Трябва да ги пленим живи. Труповете няма да ни кажат нищо.

— Разбрано — отвърна агентът. — Имаш ли предложение как да се целим внимателно, без да бъдем убити в същото време? Цял съм в слух.

Тя се замисли.

— Вие стойте тук и не им давайте да надигнат глави. — Погледна към Селдън: — Късметлия ли се чувстваш днес?

Той се усмихна:

— Както винаги.

— Добре тогава, идваш с мен.

* * *

Карлос говореше с високия сириец, когато проехтяха първите два изстрела. Сириецът наричаше себе си Хасан, но той знаеше, че това не беше истинското му име. Истинското име беше покрито в тайна преди повече от десет години от неговите спонсори, за да направят почти невъзможно проследяването и дори опознаването му. Не че на Карлос му пукаше за истинската самоличност на арабина. Хасан беше съгласен да плаща на ВДС за оказваните услуги, а Карлос беше поклонник на дивия капитализъм. Ако имаше някакви резерви, то те се кореняха в повишения риск, свързан с контрабандното прекарване през границата на хора като Хасан и неговите съмишленици. Контрабандните операции, с които ВДС бяха започнали да се занимават преди близо две десетилетия, бяха доста печеливши и понякога Карлос се тревожеше, че излага на опасност продължаването на тези операции. Но арабите плащаха двайсет пъти повече от един бежанец, а такава щедра оферта беше трудно да се отклони, колкото и висок да беше рискът.

Когато чу изстрелите, първата му мисъл беше, че е подценил ситуацията.

— Адентро! Адентро! — извика на хората си. Бойците му бяха добре обучени, но когато жената на хълма обяви присъствието си, те се обърнаха и откриха стрелба към нея. Фатална грешка и той го знаеше.

— Но! Ал гарахе! — заповяда им той да се върнат в гаража, но вече беше твърде късно. Двама от хората му бяха убити почти мигновено на автомобилната алея, докато от улицата нахлуха още агенти. Останаха им само трима души, а той знаеше, че фактически са изгубили битката.

— Сиера ла пуерта! — извика той на друг от бойците си. Карлос видя от вътрешността на гаража как подчиненият му се протегна да издърпа вратата, но преди да е свалил до долу вратата, центърът на гърба му избухна в червени пръски, след като един от куршумите „хай велосити“ на федералните агенти го уцели в гърдите, прониза тялото му и излезе отзад.

Карлос обмисли какви възможности има и стигна до извода, че бягството е най-добрият от тях. Обърна се към Хасан и му подаде автомата си.

— А ти с какво ще се биеш? — попита той и взе без колебание оръжието.

Карлос извади от якето си пистолет и му го показа.

— Трябва да мобилизираме колкото се може повече хора, за да отвърнем на огъня — отвърна.

Хасан кимна и тръгна към предната част на гаража.

Сега беше единственият шанс на Карлос. Ако някой от хората му го видеше, щеше да се изкуши да го последва и докато един човек можеше да се промъкне през всякакви полицейски ограждения, групата щеше да бъде обречена на неуспех.

Той стигна до дъното на гаража, до ъгъла, противоположен на този, в който бяха бежанците, скупчили се на пода като плъхове. Там, покрита с талашит, се намираше вратата до стълбището, което водеше до кухнята на ректорията.

Карлос застана с гръб към вратата и се загледа. Педро, един млад боец, който му служеше над две години, продължаваше яростно да стреля и се опитваше да задържи настъплението на противника. Той беше добър човек, обучен и предан. Възможно беше да спаси и него, но рискът беше твърде голям. Без да се замисля повече, Карлос се шмугна през входа и изчезна.

* * *

Когато чу стрелбата откъм ректорията, Фин застина. Първите му мисли бяха за Линда Флахърти. Толкова много неща не беше успял да й каже — и толкова много неща, които имаше нужда да й каже. След секунда се изправи, но не знаеше къде да върви. Хрумна му да се оттегли назад през предната външна врата на църквата, да заобиколи и да се включи в боя. Докато стоеше така, се досети, че може да има и по-пряк път: през църквата. Така щеше да й се притече на помощ по-скоро, да получи стратегическо предимство, като подходи откъм тила на противника.

Фин направи колебливо няколко крачки към тежките завеси, които отделяха входното помещение от главния неф на църквата. После тихо издърпа завесата настрани и се промъкна в неизвестното.

* * *

Козловски беше все още в плен на нерешителността, колебаейки се дали да се върне в църквата и да помогне на Фин, когато стрелбата зад ректорията спря. Беше му нужна само секунда, за да реагира. Ясно беше, че истинският бой се води някъде при гаража. В църквата бяха произведени само два бързи изстрела и каквато и схватка да имаше там, тя беше приключила, Фин или беше оцелял, или не, и Козловски не можеше да направи нищо.

Той пропълзя последните десет метра до стената на гаража и се спря в ъгъла на сградата. Мястото беше повдигнато над останалия терен, точно отстрани на гаражните врати. Видя Флахърти и хората й на автомобилния път. Изглежда, имаха числено предимство. Два трупа лежаха на асфалта и като се вгледа в тях внимателно, детективът си отбеляза, че определено не бяха на агенти. Също така никой от убитите не беше Карлос, тъй като, макар и също да имаха татуировки по себе си, върху лицата, вратовете и ръцете имаше доста празно място.

Козловски погледна надясно и забеляза, че се намира на нивото на горните прозорци на стените на гаража. Вътре като че имаше само двама въоръжени, които се сражаваха срещу агентите, но те стреляха с автоматично оръжие. Това означаваше, че да се тръгне на фронтална атака срещу гаража беше като да влезеш сам в банциг за дървени трупи. Група беззащитни хора се беше скупчила в единия ъгъл, а до едната от гаражните врати лежеше в локва кръв друг убит. Карлос не се виждаше никъде.

Козловски отново насочи вниманието си към автомобилния път и видя, че федералните агенти откриха концентриран огън по гаража — прикриващ огън — едновременно с което Флахърти и Селдън изскочиха зад един от микробусите и затичаха право към гаража.

Безнадеждно беше. Макар и прикриващият огън привидно да беше съкрушителен, един от стрелците в гаража беше добре защитен от вратата на гаража и заедно с това имаше свободна огнева линия към приближаващите агенти. Бандитът се прицели, стреля и Селдън падна на земята. Козловски видя как стрелецът се прицели във Флахърти.

Детективът реагира мигновено. Прицели се с пистолета и стреля. Стъклото на вратата на гаража се пръсна на парчета и бандитът се килна напред с ококорени от изненада очи. От гърлото му шурна кръв. Олюля се и падна на пода.

Козловски беше не по-малко изненадан. Той наблюдава смъртта на противника, сякаш беше в транс. Остана в това състояние само секунда, след което другият прозорец на гаражната врата се пръсна и покрай ухото му прелетяха куршуми. Останалият жив стрелец в гаража се целеше право в главата на детектива. Козловски залегна в снега и около него се забиха нови куршуми. Автоматичните откоси бяха оглушителни. Той си даде сметка, че рано или късно бандитът ще го улучи. После чу обаче три пистолетни изстрела и автоматът замлъкна. Тишината скоро беше заменена от викове, когато целият екип федерални агенти влезе в гаража. По всичко личеше, че ситуацията е овладяна и е под контрол.

Козловски се надигна в снега и опипа гърдите и ръцете си, за да се увери, че не е ранен. По дланите си нямаше кръв, само топящ се между пръстите му сняг. Хвърли бърз поглед към гаража и доволен, че стрелбата е спряла, се изправи на крака и изтича обратно към църквата.

* * *

Карлос излезе от страничната врата на ректорията, когато стрелбата спря. Той наруга хората си. Беше се надявал да издържат по-дълго. В бъдеще трябваше да обучава бойците си по-добре. Спря се при вратата, огледа се и се ослуша за приближаващи служители на закона. Тихо беше. Но след като схватката беше приключила, те можеха да нахлуят тук всеки момент. Не можеше да остане дълго на това място.

Той изтича по покрития коридор с изваден пистолет. Когато стигна до църквата, отново се замисли как да постъпи и изтича по стълбището, което водеше до задната врата на църквата.

В сравнение с входното помещение главната зала на църквата беше ярко осветена. Фин благодари за това на съдбата. Лунната светлина проникваше през витражите и придаваше на залата някаква свръхестествена атмосфера и сияние. Мястото щеше да изглежда напълно мирно, ако не бяха изстрелите в далечината, от които потрепваха цветните стъкла с изобразени библейски герои, които сякаш гледаха с безразличие на ставащото. Във въздуха витаеше сладникава миризма на разложено и Фин се запита дали някой гризач не беше умрял под дъските на пода.

Насочи револвера по ъглите, за да провери дали залата е празна. След като се увери, че няма никого, той бързо се придвижи към олтара, търсейки задния вход на сградата. Тъкмо го откри, когато стрелбата спря. Застана, поставил ръка върху дръжката на вратата. Възможно ли беше всичко да е свършило толкова бързо? Не беше влизал в църква повече от десет години и не беше човек, който отправя молитви, но изведнъж беше обзет от страх, че Линда Флахърти е убита, а той не е сторил нищо, за да я предпази. Обърна се и погледна към цветния витраж и към фигурата на Исус Христос в средата. „Моля те — каза си, — ще ти дам каквото поискаш, ще жертвам каквото кажеш — само я остави да живее.“ После, убеден, че е направил и малкото, което беше по силите му, за да гарантира сигурността й, той отново посегна към дръжката на вратата.