Дейвид Хосп
Невинност (33)

Трийсет и втора глава

Пред болницата Фин и Козловски се качиха в колата на адвоката. Той включи двигателя. Няколко минути търсиха миниатюрното Ем Джи, тъй като миналите по улицата снегорини го бяха затрупали със сняг.

— Къде отиваме? — попита Фин. — Да говорим с Макинтайър? Той трябва да е в основата на всичко, нали?

— Възможно е — съгласи се Козловски. — Но няма да е лесно да го стреснем. Той е в занаята от доста дълго и знае правилата на играта. Няма да свали картите си, ако не му предложим по-голям залог. Но в момента нямаме какво да заложим.

— Тогава при Форние? Той е хлъзгава невестулка. Малко да го натиснем и ще се сломи.

Може би. Но при него ще е второто ни посещение. Първо трябва да говорим с друг.

— С кого? — Фин подкара колата и излезе от паркинга.

— С Мадлин Стийл.

— Стийл? Нали каза, че тя няма да иска да говори с нас. И че по-скоро ще стреля по мен.

— Тя пак може да стреля по теб. Но аз знам как да я накарам да проговори.

Адвокатът хвърли поглед към детектива, който беше напълно спокоен.

— И ще ми кажеш ли какво ще ни разкрие тя?

Козловски поклати глава.

— По-добре да го чуеш от нея.

* * *

Отидоха в полицейското управление в Роксбъри, за да говорят със Стийл, но там им казаха, че си е взела няколко почивни дни за празниците. Оттам се насочиха към Южен Бостън, където беше израснала Стийл и където още живееше.

Малката дървена къща, в която тя наемаше апартамент, лесно се забелязваше от улицата. Жилищата в Южен Бостън бяха до тротоарите и не оставяха много място за пешеходците. Пространството беше още по-оскъдно пред сградата, където живееше Стийл. Пред вратата имаше само една стръмна циментова рампа с метални перила.

Козловски натисна звънеца и двамата зачакаха търпеливо отпред.

След две минути вратата се отвори и Мадлин Стийл се появи в инвалидната си количка. Тук тя не изглеждаше толкова застрашително както в полицейското управление. Беше облечена в розова памучна блуза и клин, от който се виждаха атрофиралите й долни крайници. В този си вид приличаше повече на безпомощно малко момиче, отколкото на страховита полицайка.

— Какво, по дяволите, искате?

Явно видът лъжеше. На Фин обаче му се стори, че долови нещо скрито зад това дръзко поведение. Нещо като страх.

— Искаме да говорим с вас за Винсенте Салазар — каза той.

— Казах ви, приключих с говоренето — отвърна жената и понечи да затръшне вратата.

Фин пъхна крака си и не й позволи да затвори. Вратата беше направена от тежък дъб и за миг адвокатът си помисли, че кракът му е премазан. Отскочи назад и извика:

— Мамка му, боли!

— Хубаво. — Тя се пресегна отново да затвори вратата. — Следващия път не се пречкай.

— Моля ви — настоя адвокатът. — Трябва да разберем какво сте разследвали в нощта, в която ви простреляха.

— Нищо — отвърна тя. — Стойте далеч от мен. — Пресегна се за вратата и я бутна още по-силно.

Козловски прекрачи прага с рамо напред. Въпреки силата, с която беше бутната вратата, когато се блъсна с тялото му, тя силно се разтресе и отскочи назад. На Козловски му нямаше нищо. Той прикова погледа си към Мади и страхът, който Фин беше доловил у жената, сякаш се засили.

— Както каза човекът, Мади, трябва да говорим с теб. Излиза, че отпечатъците са били манипулирани и ние имаме доказателство за това. Излъгала си пред съда и си го знаела. Един невинен човек е бил пратен в затвора, а сега пострадаха и други хора. Много лошо.

Докато той говореше, страхът върху лицето на Стийл се смени с гняв.

— Не — тихо отвърна тя. — Той го направи и аз го знам. Те ми казаха и аз още виждам лицето му. — Думите излязоха от устата й като шепот; не беше убедена. После тя се разхлипа.

Козловски я остави да поплаче. После отвори вратата, наведе се над нея и тихо изрече:

— Дойде време да се очистим, Мади.

* * *

Мадлин Стийл се чувстваше победена. По-лошо, чувстваше се предадена. Но най-лошото беше, че се чувстваше отговорна.

— Той ми каза, че е Салазар. Каза, че имали отпечатъците му и че не можело да има никакво съмнение.

— Макинтайър ли? — попита Козловски. — Той ли ти каза, че отпечатъците съвпадат?

Тя кимна.

— Да, Мак беше. Той координираше действията с дактилоскопския отдел. И той се занимаваше с веществените доказателства.

— Какво точно ви каза? — попита Фин.

— Дойде при мен в болницата. През първите дни — дори не си спомням кога точно — през повечето време бях в безсъзнание, а когато бях будна, се намирах под въздействието на толкова силни обезболяващи, че не бях много адекватна. Той ми каза, че са хванали виновника, че отпечатъците били съвпаднали, но че прокурорът ще иска още нещо като доказателство. Каза, че прокурорът искал свидетелски показания. После извади една фотография на Салазар и поиска да я погледна добре. Каза ми да запомня лицето. Да запомня, че това е лицето на мъжа, който ми стори това.

— Но вие не бяхте сигурна? И сега не сте сигурна? — притисна я адвоката.

Тя го погледна, после погледът й се премести към прозореца.

— Не знам — отвърна. — Петнайсет години той беше човекът от сънищата ми. Когато се будех нощем, лицето му продължаваше да стои запечатано в съзнанието ми.

— Но… — намеси се Козловски.

— Но когато ме нападнаха, аз не видях лицето на нападателя. — Думите бяха произнесени след вътрешна борба. След това се възцари напрегната тишина.

— Но вие сте дали показания — продължи Фин.

— Те ми казаха, че са хванали виновника. Казаха, че е сто процента сигурно. И всичко отговаряше — тогава работех в оперативната група, която искаше да го депортира. Не можех да рискувам той да се измъкне, нали така?

Адвокатът погледна към детектива:

— И ти го знаеше през цялото време.

Козловски кимна и Фин зарови лице в дланите си.

— Той разбра едва когато процесът приключи — намеси се Стийл. — Казах му месеци след това и той ме посъветва да се разкая. Но какво можех да сторя на този етап? Да ги оставя да пуснат човека, който ми беше отнел толкова много? Да има нов процес? Не можех да го направя.

— Не е бил той! — извика Фин. — Не е бил той, но вие двамата въпреки това сте позволили да го тикнат в затвора!

— Не можех да съм сигурна — отговори Стийл. Но дори на нея оправданието й прозвуча неубедително. — Не знаех какво ще стане с мен. Поставете се на мое място — така казах и на Коз тогава. Той заплаши да разкаже, но аз отвърнах, че ще го обвиня, че лъже, и той ще изгуби всички приятели в полицията. След това вече не бяхме приятели. — Стана й лошо. — Съжалявам, Коз.

Радиаторът в ъгъла на стаята леко изскърца във възцарилата се пълна тишина.

— Върху какво работехте тогава? — попита Фин рязко.

Тя погледна към Козловски.

— И ти си го знаел? — попита Фин бившия полицай.

— Само отчасти — отвърна той. — Без подробности.

Фин се обърна пак към Стийл:

— Е?

— Работех в една смесена оперативна група с ИНС. Залавяхме нелегални имигранти. В процеса на работата няколко пъти се натъквах на нова улична банда, която тогава тъкмо пробиваше в Бостън.

— Нека да позная: ВДС, нали?

Тя кимна.

— Тогава изобщо не бях чувала името й, но продължиха да се носят слухове, че те са организирали основните канали за незаконни имигранти от Южна и Централна Америка. Говореше се, че били организирали цял бизнес за търговия с роби.

— Роби ли?

— Да, роби. Предлагат да прекарат хората през границата, после ги карат да платят повече, отколкото могат да си позволят. Ако хората не са в състояние да си платят, бандата им предлага да им намери работа, но когато нещастниците отиват там, ги поемат някакви сенчести бизнесмени, които им плащат твърде оскъдно, недостатъчно за работниците да си изплатят дълга. И в крайна сметка се превръщат в роби. Освен това от ВДС начисляват и лихва върху дълга. Добре измислена форма на рекет.

— Какво стана с разследването, след като ви простреляха? — попита Фин.

— Спряха го. Бях в отпуск над седем месеца и когато се върнах на работа, бандата беше приключила този вид дейности. Техен щаб беше една винарна в Роксбъри, но мястото беше затворено и нямаше никакви следи. Освен това не бях вече във форма да ги преследвам.

— И никога не се досетихте, че те са виновни за вашата участ? Не беше ли ясно за вас?

— Какво да беше ясно? Бях убедена, че човекът, който ме е прострелял, е в затвора, а доколкото знаех, той не беше свързан с ВДС. Какво трябваше да се досетя?

Тримата отново се умълчаха. Накрая Фин стана и тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна към нея:

— Искам от вас да изложите писмено всичко в декларация. Следобед ще минем да я вземем.

— Не знам дали ще мога — отвърна тя.

— Глупости, ще го направите.

— Може да си изгубя работата.

— Един невинен човек е в затвора заради вас. Вашата работа е последното, което ме интересува в момента. Или ще го направите доброволно, или ще се погрижа да бъде официално повдигнато обвинение срещу вас. Тогава не само ще загубите работата си, но и ще отидете в затвора за лъжесвидетелство.

Сякаш целият свят на Мадлин Стийл се срина. Но тя кимна.

— Добре, ще го направя.

Козловски стана и отиде при адвоката до вратата. Погледна назад и на нея й стана трудно да го гледа в очите.

— Май я оплесках, Коз. Трябваше да те послушам — бяха нейните думи.

— Всички я оплескахме — отвърна Козловски. — Сега е време да поправим нещата.

* * *

Фин вече беше в колата и двигателят работеше, когато Козловски излезе от къщата и се напъха на седалката до него. Натисна газта и потегли.

— Три седмици — каза адвокатът. — Три скапани седмици ние работихме по това дело. Три седмици, след като Добсън за първи път ни потърси. И десет дни откакто той беше насечен на парчета. И през цялото това време на теб изобщо ли не ти мина през ума да кажеш, че си знаел, че човекът е невинен?

— Не знаех, че е невинен. Мислех, че той е престъпникът. Единственото, което ми беше известно, беше, че Мади не е успяла да го огледа добре. Продължавах да мисля, че пръстовите отпечатъци са безспорно доказателство.

— Трябваше да ми кажеш. Та ние сме партньори. Нещо повече, аз съм ти шеф.

Козловски му хвърли насмешлив поглед.

— Добре, де — поуспокои се Фин. — Но поне сме партньори. Аз не бих могъл да крия такава информация от партньора си.

— Не можех да ти кажа.

— Защо?

— Дадох дума. Не мога да нарушавам дадено от мен обещание.

Фин въздъхна.

— Знаеш ли, тези твои правила са абсолютна глупост. Държиш се така, сякаш тези принципи се основават на някакъв написан черно на бяло закон или нещо подобно, но не са. Те са само купчина глупости.

— Правя каквото мога.

— Светът е сив, Коз. Трябва да го разбереш и да се научиш да живееш в този свят.

— Може би. Казах ти, правя каквото мога.

— Да, бе. — Фин спря колата отстрани на пътя.

— Какво правиш? — попита го приятелят му.

— Сетих се, че не знам къде отиваме. Искаш ли да се пробваме с Макинтайър? Да видим какво ще успеем да измъкнем от него?

Козловски поклати глава.

— Още не разполагаме с достатъчно улики срещу него. Дори и да е престъпил закона, като е манипулирал Стийл, ще каже, че е бил убеден, че постъпва правилно. Ако не го уличим във фалшифициране на отпечатъците, той ще се върти и усуква, а ние ще останем без нищо. Трябва ни повече, за да го поразтърсим.

— Форние? Той е подписал заключението от дактилоскопската експертиза.

— Форние, да. Но още не. Трябва да го причакаме извън полицейското управление. Вътре се чувства прекалено сигурен. Трябва да му покажем ясно, че не е в безопасност. Ще го изплашим и той ще ни изпее всичко. Гарантирам ти.

— Страхотно. И как тогава ще направим така, че да не се чувства в безопасност?

Детективът сви рамене.

— Има само един начин.

— Това си помислих и аз. — Фин потегли отново. — Изглежда, тези твои черти на характера посивяват все повече с всяка следваща секунда.