Дейвид Хосп
Невинност (22)

Двайсет и първа глава

Безплатната клиника се намираше близо до летището, в един от най-бедните райони на града. Имаше логика да е така, но Фин не можеше да си обясни защо преуспял специалист като Мигел Салазар ще иска да прекарва времето си тук. Изглежда, и той като брат си беше отдаден на професията.

Фин паркира колата до една с нищо неотличима дървена постройка, която съвпадаше с дадения му адрес. Улицата беше пуста и нямаше нищо, с което сградата да се обозначи като медицинско заведение.

— Сигурен ли си, че това е адресът? — попита го Козловски.

— Вече не съм сигурен в нищо — отвърна Фин, отвори вратата и слезе от колата. Когато застана пред вратата на клиниката, осъзна, че Козловски не е с него. Обърна се и видя, че детективът продължава да седи в колата, вторачил се в него. Фин се върна при колата.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита го през прозореца.

Козловски продължи да го гледа сърдито.

— Не мога да изляза.

След секунда Фин се сети: вратата вече нямаше дръжка. Той отвори от външната страна.

— Така ти се пада — каза му. — Защо да не взема да те оставя тук? Нали тук няма човек, който да ти има зъб?

— Още не — изръмжа Козловски.

Отидоха до вратата, която представляваше парче тънък талашит на панти, боядисано в бяло. Отвън не се наблюдаваха признаци на живот. Фин погледна детектива, сви рамене и отвори вратата.

Все едно че се озова на една от улиците на Калкута. Щом отвори вратата, вътре беше пълно с родители, плачещи деца, кашлящи и пъшкащи хора. Всички насочиха погледи към вратата и възнегодуваха, че отвън влиза студ.

Двамата с Козловски влязоха, като внимаваха да не настъпят някое от малките деца, които си играеха на пода или лежаха изтощени. Навярно в тясното помещение имаше поне петдесетина души. От испанския език, който говореха, и смуглия цвят на кожата Фин предположи, че повечето са от Южна или Централна Америка. Забеляза и няколко азиатци и дори му се стори, че дочу италианска и руска реч по ъглите. Повечето от възрастните в помещението изгледаха притеснено двамата мъже.

Една врата в дъното на импровизираната чакалня се отвори и от нея излезе жена в бяла престилка.

— Мартинес! — повика тя следващия пациент. — Мартинес!

Фин видя жена, която седеше на пода, да се изправя, след което взе със себе си две малки деца и се насочи към вратата.

— Ола — поздрави на испански.

— Ола — отвърна жената с престилката и се усмихна уморено. Тя направи път на пациентката да мине вътре, след което огледа чакалнята, Фин си представи как в момента пресмята колко още работа ще има през деня и съдейки по препълненото помещение, няма да свърши скоро. Тогава погледът й се спря на Фин и Козловски и умората върху лицето й мигом се смени с гняв. — Не! — извика и тръгна към тях, прекрачвайки пациентите на земята. — Не! Ние си платихме! Пуснахме чека в пощенската кутия миналата седмица! Ако трябва, ще поискаме от съда заповед да не ни притеснявате. Подобни заплахи са възмутителни! Вън, веднага вън от тук!

— Моля? — попита Фин. — Съжалявам, но…

— И наистина ще съжаляваш, ако не се разкараш. — Жената беше ниска и набита и съдейки по начина, по който се движеше, явно знаеше какво да прави при физическа схватка. — Вън, веднага!

— Търсим Мигел Салазар — каза Фин. — Той тук ли е?

Жената се спря, очевидно изненадана от въпроса.

— Не ви ли изпраща наемодателят?

— Не. — Той погледна към Козловски. — Теб наемодателят ли те изпраща?

— Не.

— Не сме хора на наемодателя — продължи Фин.

— Имахме проблеми с него — каза жената. — Той е голям задник и иска да ни изгони от сградата. Иска да я даде под наем на друг, който ще му плаща повече от нас.

— Да, наистина, звучи като да е негодник. Ние не сме с него.

Тя погледна облекчено, но съмнението не я напусна.

— За какво ви е Мигел?

— Аз съм адвокат на брат му — отвърна Фин. — Това е колегата ми Том Козловски. Дошли сме да говорим с него за делото на брат му.

На лицето й се изписа усмивка.

— На Винсенте? Вие сте адвокат на Винсенте?

— Познавате ли Винсенте?

Тя поклати глава.

— Не, но понякога имам чувството, че го познавам. Мигел толкова често говори за него, че едва ли има нещо, което да не знам за този човек. Той го вдъхновява и до голяма степен това тук е благодарение на него.

Адвокатът огледа мизерната обстановка и се запита дали това не беше казано с ирония. Едва ли.

— Мигел тук ли е? — попита.

— Да — отвърна тя. — Разбира се. Извините ме за грубостта. Аз съм доктор Жандро, но може да ми викате Джил. В момента има пациент, но ще свърши след няколко минути и със сигурност ще се съгласи да говори с вас. Всички ние стискаме палци брат му да излезе на свобода. Сигурно е ужасно да те затворят за престъпление, което не си извършил.

— Но нали не познавате Винсенте? — попита Фин.

— Не, но познавам Мигел и това ми е достатъчно. Един от нашите лекари се обади тази сутрин, че е болен, така че има свободна стая. Ако искате, изчакайте го там.

* * *

Мак седеше на бюрото си в сградата на полицейското управление на Шрьодер Плаза 1, целият плувнал в пот, въпреки че в сградата беше студено. Имаше чувството, че всичко се разпада и от това беше вдигнал температура. Сутринта нямаше апетит и не можа да закуси нищо, а когато се опита да пие кафе, повърна и се преви на две.

Сигурен беше, че хората около него са забелязали промяната в поведението му. Това, което преди бяха смятали за самоувереност, сега отекваше като раздразнителност и плахост. Той вече нямаше сили да се облича добре и като се огледа, забеляза петно от пица върху ризата си.

Вдигна телефона и набра номера.

— Да — отговориха от другата страна на линията.

— Аз съм — каза тихо Мак, за да не го чуе някой. Знаеше, че е по-добре да се обади от телефонен автомат от улицата, но беше твърде изтощен, за да положи такова усилие.

— Вече започнах да си мисля, че ще трябва първи да те потърся. Сега съм спокоен, че не се стигна дотам.

— Да, както и да е. Струва ми се, че измислих начин как да се измъкнем.

— Добре. Значи ще се погрижиш за адвоката?

— Не. Това няма да реши проблема, само ще ни спечели малко време. Салазар винаги може да намери друг адвокат. А и двама адвокати по това дело да бъдат убити в рамките на една седмица, ще предизвика доста съмнение.

— Не ме интересува никакво съмнение. Какво е твоето решение?

— Салазар.

От другата страна на линията последва мълчание.

— Сигурен ли си, че може да се направи?

— Постоянно се случват такива работи. По-лесно е да се направи зад решетките, отколкото отвън.

— Да, но Салазар прекарва голяма част от времето си в лазарета. Трудно е да се добереш до него.

Мак изръмжа:

— Това е затвор. Можеш да се добереш до всекиго.

— Не бива да стигнат до нас. Няма да използваш никой от хората ми.

— Ясно — отвърна Мак. — Вече го уредих.

— Кога?

— Утре.

Отново мълчание.

— А адвоката?

— Какво за него? Щом се оправим със Салазар, адвокатът ще спре да рови, следата ще се изгуби.

— Не съм сигурен.

— Виж — каза Мак, проклинайки се заради жалкия си тон. — Ти ми каза да се погрижа за проблема. Точно това направих. Ако не ти харесва как работя, не ми се обаждай отново.

Чу в слушалката дишането на събеседника си.

— Добре. Нека да опитаме първо по твоя начин. Обаче ако не се получи…

— Ще се получи. — Ченгето затвори. Чувстваше студената пот под мишниците и по врата си. Опита се да стане, но гаденето не му позволи. Затвори очи и се свлече на стола.

— Добре ли си, Мак? — попита го детектив Кунц от другия край на стаята.

— Добре съм. — Той се изкашля. Като че наистина й пука. „Проведи си шибаните телефонни обаждания, прибери се у дома и направи на шибания си съпруг вечеря. Недей да ми стоиш тук и да ме питаш дали съм добре, като че ти си част от отдела, а аз не се вписвам в него.“ Той отвори очи и погледна към нея. Тя също го гледаше разтревожено.

— Сигурен ли си? — попита го.

От друга страна, за ченге задникът й не беше лош. Нямаше цици, но пълно щастие на този свят няма. Той престорено се усмихна:

— Снощи излязох да пийна с приятели. Май съм прекалил.

— И на мен ми се е случвало. В хладилника имам „Киви Пауърейд“. Много помага при махмурлук. Заменя електролитите. Ще ти дам, ако искаш.

— Да, добре, благодаря.

Тя стана и отиде в кухнята, за да вземе напитката.

„Киви Пауърейд“, електролити. Накъде, по дяволите, отиваше този свят? Какво беше станало с черното кафе и аспирина? Едно беше напълно ясно: светът около него се беше променил, докато той седеше на стола си, и вече може би беше прекалено късно.

* * *

Джими Алварес стоеше мълчаливо, докато Падре затвори телефона.

— Нашият приятел казва, че ще се погрижи за проблема — каза Карлос. — Зад решетките.

Джими мълчеше. Той работеше отдавна при Карлос и беше оцелял досега само защото знаеше кога да си държи устата затворена. Беше мексиканец, и то само наполовина. Преди десет години това щеше да е пречка за членството му във ВДС. Вярно, добри бойци от други националности също се наемаха и тогава, но в онзи период ВДС беше организация, в която живееше духът на Салвадор.

Но Джими изигра много важна роля при организирането на презгранични контрабандни коридори, което позволи на организацията да извършва голяма част от печелившите й дейности. Беше израснал в Ел Сенизо, точно от другата страна на границата, срещу Рио Браво, Тексас — град, който се беше прочул благодарение на филма от 1959 година с участието на Джон Уейн и Дийн Мартин. Баща му беше американец, майка му — не. Като резултат той познаваше всички от двете страни на границата. Без него и без информацията, която осигуряваше, ВДС нямаше да успее. Затова Карлос го държеше още жив.

В същото време Падре държеше Джими близо до себе си и той знаеше, че шефът му винаги ще гледа да изпита лоялността му, защото е мексиканец. Когато Карлос го нае, Джими си мислеше, че е ударил джакпота и се перчи из града един месец. Сега обаче съзнаваше, че е било само илюзия, и беше готов на всичко, за да може да излезе от ВДС. Карлос беше хладнокръвен убиец, докато той си беше само тарикат и мошеник. Никога не беше посягал на някого, с изключение на няколкото плесници, които беше зашлевил на няколко проститутки, за да се направи на по-голям мъжкар. И имаше чувството, че Карлос започва да усеща неговата слабост. Това го поставяше в доста опасно положение.

— Как мислиш, Джими? — попита го Карлос. Другите в стаята обърнаха погледите си към него. Падре рядко се допитваше за съвет. Това накара Джими да застане нащрек и той внимателно обмисли въпроса, преди да отговори:

— Щом иска сам да се справи с проблема, тогава нямаме причина да не му позволим да го стори.

— Но… — попита Карлос.

— Но ние трябва да имаме резервен план — продължи той. — Идният уикенд е много важен за нас. Ако Макинтайър успее да изчисти бъркотията, която сам забърка, тогава така да е. Ако не, ще трябва да почистим сами.

— А нашият приятел детектив? Какво ще правим с него?

— От това, което ми каза, разбирам, че в миналото е бил полезен, но също така е създал и ненужен риск. Ако се провали и този път, трябва да го премахнем.

— А ако успее?

— Пак. Вече е стар и тромав.

Карлос се засмя.

— Откога възрастта е пречка, приятелче?

Другите в стаята също се засмяха, но Джими невъзмутимо отговори:

— Ако възрастта те прави по-силен, не е пречка. — Предпазливо погледна към Карлос. — Според теб възрастта направила ли е детектив Макинтайър по-мъдър?

Смехът спря. Всички се обърнаха към Падре.

— Не — отвърна той. — Нашият приятел определено не е много умен.

— И аз така мисля. Предвид тази му слабост той вече не може да ни е полезен. Разполагаме и с други хора на подходящи постове. Той само ни компрометира.

— Съгласен — каза Карлос след кратък размисъл. — След като мине съботата, ще се погрижим да премахнем тази слабост. — Той се обърна към прозореца. — Съгласен съм и с мнението ти, че трябва да имаме резервен план. Искам ти да се заемеш с това.

— Разбира се, Падре. Ще се заема.

— Лично — наблегна Карлос.

Сърцето на Джими се сви. Поредното изпитание на неговата лоялност. Знаеше го, но нямаше как да го избегне.

— Лично — повтори Джими. Надяваше се никой да не е доловил треперенето на гласа му.

Карлос се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

— Радвам се, че си с нас — каза. — Иначе ми е интересно как би възприел моята възраст. — Погледна младежа с присвити очи, сякаш искаше да проникне в съзнанието му и да прочете мислите му. Джими запази спокойно изражение, без да мигне, погледна право в черните зеници на Карлос.

След миг Карлос се ухили и се изсмя.

— Наистина — добави той и се обърна към останалите в стаята: — Отсега нататък, когато съм до него, ще трябва да се старая мъдростта ми да се умножава по-бързо от годините. Не бих искал някой ден и мен да ме сметнат за слабост.

Джими се усмихна, докато зловещият смях изпълни помещението. Той много добре знаеше обаче, че в някои случаи е по-добре да запази мислите за себе си.

* * *

В стаята за прегледи на пациенти не беше по-чисто, отколкото в чакалнята. Дори беше по-депресиращо. Нямаше прозорци, а кушетката за прегледи беше поне на петдесетина години. В ъгъла имаше стол, а в центъра — полуръждясала лекарска въртяща се табуретка. Нито Фин, нито Козловски пожелаха да седнат. Като че по-разумно беше да избягват контакт с каквото и да е в стаята. През тънките стени чуваха дълбока детска кашлица. Козловски го болеше главата. Срещата с Мади беше минала не по-зле от това, което беше очаквал, от което обаче не му беше станало по-леко. Беше предупредил Фин, но това беше слаба утеха. Виждаше, че приятелят му иска да говори с него, но Козловски избягваше по всякакъв начин да показва, че му се говори. В известна степен така си и беше. Той не беше много по разговорите.

Двамата чакаха мълчаливо в стаята в продължение на десет минути, докато не се отвори вратата и вътре влезе млад мъж в бяла престилка. Нямаше никакво съмнение, че е братът на Винсенте Салазар. Беше малко по-висок и по-слаб, но имаше същата увереност в поведението и същия характерен нос и тъмен цвят на кожата. Той ги огледа за секунда, след което протегна ръка към Фин за поздрав.

— Господин Фин, предполагам — каза.

— Да — отвърна той и се здрависа с него. — Доктор Салазар.

— Брат ми ми говори за вас. Благодаря, че му помагате.

— Рано е да ми благодарите. Още нямаме резултат.

— Но ни дадохте надежда. Дадохте на него надежда. Това е повече, отколкото предполагате. — Погледна към детектива и отново протегна ръка. — А вие трябва да сте недоверчивият господин Козловски. Брат ми ви описа доста добре.

Козловски си спомни как се държа по време на срещата с Винсенте Салазар и се запита дали трябва да се чувства виновен за това.

— Може би брат ви си е съставил погрешно впечатление за мен — отговори. — Аз по природа съм мнителен към затворниците — беше неговият плах опит за извинение.

— Не е необходимо да се оправдавате, детектив, разбирам ви. Брат ми каза, че сте искрен и заради това ви се възхищава.

Козловски кимна. Да, в тези братя имаше нещо покоряващо. И двамата те гледаха право в очите, и двамата излъчваха лидерство. За първи път Козловски повярва в невинността на Винсенте Салазар.

— Интересно местенце си имате тук — каза Фин и прекъсна мислите на Козловски.

Мигел огледа стаята, сякаш я вижда за първи път.

— Да, скромно е, признавам си. Но ще се изненадате, ако разберете животът на колко много хора е спасен в това място.

— Сигурно има голяма разлика с обичайното ви работно място — намеси се Козловски.

— Има. Тук работата ме удовлетворява много повече. — Той седна на табуретката. — Кажете ми, господин Фин, с какво мога да ви бъда полезен?

Фин се облегна на стената.

— Искахме да говорим за брат ви. Да предположим, че е невинен…

— Невинен е.

— Да. Което означава, че някой друг го е натопил. Попитах брат ви дали се сеща за някого, който би искал да го натопи, но той не можа да се сети. Решихме, че трябва да говорим с вас и евентуално вие да ни кажете какви са възможностите. Понякога е трудно да посочиш собствените си врагове. Вие сигурно бихте могли да ни дадете по-обективна преценка.

Мигел се повъртя на табуретката и се замисли.

— Няма такива — накрая отвърна. — Не се сещам за някого, който би пожелал зло на брат ми.

— Никой? — повтори с неверие Фин. — Всички имаме врагове.

— Ние не сме като брат ми.

— Не исках да намекна нищо лошо за брат ви, разбирам как се чувствате. Той е впечатляваща личност. Но да няма никакви врагове?

Мигел поклати глава.

— Казахте, че е впечатляващ, като че наистина го познавате добре. Но не го познавате. Срещали сте се с него няколко пъти — два или три пъти — миналата седмица. И то след като е прекарал петнайсет години в ада. След като беше принуден да напусне дома си в Салвадор само да дойде тук и да му се случи такова нещо? Беше му отнето всичко и въпреки това той не спира да мисли за другите хора. Никога не мисли за себе си. Повярвайте ми, господин Фин, „впечатляващ“ е слаба дума, за да опише брат ми.

— Прав сте. Не познавам брат ви добре. Но разполагам с няколко дни да стигна до разумна теория, с която да обясня защо всички доказателства по делото сочат, че той е стрелял по Мадлин Стийл. И тя трябва да е достатъчно добра, за да мине пред съдията. В противен случай, какъвто и да е резултатът от ДНК анализа, брат ви ще остане в затвора до края на живота си. Така че всяка помощ ще е добре дошла.

Мигел се смути.

— Извинете ме, господин Фин. Знам, че искате да помогнете, не трябваше да показвам такова вълнение. Фактът, че от всички хора точно той попадна в такова нещо, ме изкарва от равновесие.

— Разбираемо е — отвърна адвокатът. — Каквото и да ни кажете, ще е от полза.

Мигел помисли отново.

— Предполагам, имало е хора, на които той е помогнал, а те са си мислели, че не е направил достатъчно. Трудно ми е да го повярвам, но е възможно.

— Хора като кои например?

— Емигранти, други бегълци от закона. По онова време в района нямаше безплатни клиники. Отиването в болница носеше риска да те разкрият и евентуално да те депортират. Брат ми даваше единствената медицинска помощ, която мнозина в общността ни можеха да си позволят. Всеки му плащаше колкото имаше: това често бяха символични суми. И той не отказваше лечение на никого. Някои от тях… при тях нямаше какво да се направи. Дори в „Мас Дженеръл“, с най-добрата техника и условия в света, някой път лекарите са безсилни. Брат ми работеше без кабинет, без консумативи, без никаква помощ или подкрепа. Така че няма да е пресилено да кажа, че понякога нямаше какво да направи, за да помогне на пациентите. Може би някои от тях са го обвинявали, че не е направил достатъчно.

Фин се замисли.

— И лекуваше всеки, който идваше при него?

Мигел кимна.

— Доколкото беше по силите му, да.

— Включително и онези от ВДС ли?

Въпросът беше риторичен и Козловски внимателно се вгледа в Мигел, за да види реакцията му.

Салвадорецът се поколеба.

— Защо питате?

— Те определено са опасни — отбеляза адвокатът. — Ако някой от тях се е разсърдил на брат ви, като нищо може да е искал да си отмъсти.

— Прав сте, господин Фин. Щяха. Щяха направо да го убият, а не да си губят времето да го топят. Но да, прав сте, сигурен съм, че е лекувал членове на ВДС, ако са се нуждаели от медицинска помощ. Лекарите са затова — да лекуват.

— Той беше ли член на ВДС? — попита Козловски.

— Не — отвърна Мигел ядосано.

Фин изчака да види дали Мигел ще добави още нещо, но той мълчеше.

— Добре — каза и се обърна към детектива: — Сещащ ли се за нещо друго, което може да ни е от помощ?

Козловски поклати глава.

— Значи засега приключихме.

— Ще ви изпратя — каза Мигел.

Те излязоха от кабинета за прегледи и тръгнаха по коридора. Лекарят отвори една врата към чакалнята. Всички очи моментално се обърнаха към тях, после бързо се насочиха отново към пода. Козловски остана с впечатлението, че с Фин не са добре дошли в клиниката.

— Еста биен — каза Мигел на чакащите пациенти. А тихо обясни на посетителите си: — Мислят, че сте от полицията. Повечето от пациентите ни, както съм сигурен, че вече сте се досетили, са нелегални. Ако не беше това място, нямаше изобщо да потърсят лекарска помощ. Прекалено много опасности ги преследват, особено сега, след като правителството е подело кампания срещу емигрантите.

— Колко пациенти идват тук седмично? — попита Козловски.

— Близо хиляда — отвърна Мигел.

— Толкова много? — шокира се Фин.

— Да. Ако не сме ние… — Мигел си проправи път през препълненото помещение, като кимаше успокояващо на онези, които дръзваха да погледнат към него. — В известен смисъл това място е паметник на брат ми — добави.

— Как така?

— Видях какво стана със снаха ми. Как умря. Това можеше да се избегне, но те бяха твърде уплашени да отидат в болница. Когато тя умря, с нея умря и част от брат ми. И ако не беше нейната смърт, семейството ми никога нямаше да попадне в полезрението на имиграционната служба. Нищо нямаше да ни се случи. Когато започнах работа като стажант в „Мас Дженеръл“ преди години, аз издействах финансиране и консумативи за тази клиника. Не исках това, което се случи на брат ми, да се случи на друг.

Стигнаха до външната врата.

— Брат ви изглежда е много горд с вас — отбеляза Фин.

— Иска ми се да можеше да го види. Да можеше да е част от тази клиника. — Мигел протегна ръка за довиждане. — Моля ви, ако имате нужда от друго, обадете ми се. — Бих направил всичко, за да помогна на брат си.