Дейвид Хосп
Невинност (42)

Четирийсет и първа глава

Понеделник

24 декември 2007 година

В понеделник отново валеше сняг. Това правеше петнайсет дни поред снеговалежи в Бостън — нов рекорд дори за региона на Ню Инглънд, където хората бяха свикнали с белите зими. Тръгнал към залата на съда, Фин се спря да погледа група деца, които се пързаляха с шейни по една замръзнала алея в подножието на Бийкън Хил. Смехът им предизвика у него носталгия по детството, от което той беше лишен. Запита се какво ли е да имаш такава свобода на волята.

Съдебната зала беше препълнена, особено за дата като тази — ден преди Коледа. Кавана беше единственият съдия, който имаше заседания. Вестникарските заглавия от събота за акцията в „Сейнт Джуд“ и слуховете, че била свързана с делото на Салазар, бяха повишили достатъчно обществения интерес и любопитство и повечето места в залата бяха запълнени от представители на пресата, адвокати и служители на полицията и органите на реда. Фин забеляза семейството на Салазар, седнало на първия ред: Мигел, Росита и майката на Салазар, свити един до друг в притеснено очакване. На Фин му дожаля за тях. В каквото и да беше виновен Винсенте Салазар, те не заслужаваха да преминат през такава мъка и болка. Той отиде да ги поздрави.

— Добър ден — каза любезно.

Те запазиха мълчание и сякаш бяха изплашени. Фин не ги винеше предвид досегашния им опит с американската правосъдна система.

— Здравейте, господин Фин — отвърна Мигел. — Денят изглежда добър.

— С малко късмет — каза той. — Човек никога не знае какво може да се случи в съдебната зала. Как сте? Държите ли се?

Мигел сви рамене.

— Мисля, че не се познавате с майка ми и с племенницата ми Росита.

— Не. Но Винсенте ми е разказвал много за тях, все едно че ги познавам. — Протегна ръка към майката и тя я хвана с две ръце.

— Благодаря ви за всичко, което направихте за сина ми — каза жената. — Моля се за вас всеки ден.

— Благодаря. Определено ще ни трябват молитви. — Протегна ръка към Росита, но тя не помръдна. Миг по-късно той се сети, че тя не го вижда. — Радвам се да се запознаем, Росита.

Тя протегна в отговор ръка и се здрависа.

— Благодаря ви, господин Фин. Баща ми наистина ли днес ще се прибере у дома?

— Надявам се — отвърна неуверено. — Ще направя всичко възможно. — Поне това беше вярно.

До семейство Салазар седеше Джо Кока — адвокат, когото познаваше от срещите им в съда.

— Джо — Фин огледа красноречиво залата, — изненадан съм от толкова много хора. Все пак утре е Коледа.

— Казусът е интересен — отговори Кока. — Вярно ли е, че си бил през уикенда в района до летището по време на фойерверките?

— Не вярвай на нищо, което пишат по вестниците. Седнал си тук, за да се насладиш на забавлението ли?

— Повече или по-малко. Но Мигел ми е съсед и реших да дойда и да подкрепя семейството му.

В предната част на залата настъпи оживление. Един съдебен репортер и двама от съдебните чиновници влязоха и заеха местата си. Това беше знак, че съдия Кавана ще дойде всеки момент.

— Трябва да вървя — каза Фин.

— Да, добре. Късмет — отвърна Кока. — Те са добро семейство.

На Фин му беше трудно да погледне колегата си в очите.

— Благодаря, ще направя всичко възможно.

Той се обърна и подреди книжата си върху адвокатската маса. Големият въпрос беше дали „всичко възможно“ щеше да е достатъчно.