Дейвид Хосп
Невинност (4)

Трета глава

— Той се казва Винсенте Салазар.

Добсън извади папка от куфарчето си и я сложи на масата пред Фин. Бяха се преместили в една от стаите, предназначени за срещи на адвокати с техните клиенти. Обстановката беше семпла, с тъмнозелени стени, здрави дървени столове и също толкова солидна маса с ламиниран плот. Интериорът само засилваше още повече стреса и унижението, на които бяха подлагани онези, попаднали в ръцете на правосъдието. Фин, седнал до Козловски и срещу Добсън, разлисти папката.

— Може би си спомняте случая — продължи Добсън. — По него много се шумя в началото на деветдесетте години. Салазар е нелегален имигрант от Салвадор, част от имигрантската вълна, изсипала се от тази страна през последните години на гражданската им война. Значителна по брой и компактност маса салвадорци се засели в граничния район между Дорчестър и Роксбъри. През 1992 година беше създаден оперативен щаб, който да изкорени нелегалната имиграция в този район. Формира се съвместна група между силите на бостънската полиция и Имиграционната служба. Салазар също беше в списъка за депортиране.

— Помня — кимна Фин. — Той не застреля ли полицай? Полицайка?

— В такова престъпление го обвиниха. Бил се опитал да я изнасили и после я застрелял със собствения й пистолет. Полицайката се казваше Мадлин Стийл. Тя беше част от съвместната група в полицейския участък на Роксбъри и на нея беше възложено да пипне Салазар. Това беше изтъкнато като мотив за убийството по време на съдебния процес. Тя го идентифицирала, а после по оръжието й открили негови отпечатъци. С тези доказателства го прибраха на топло. Осъдиха го на петдесет години лишаване от свобода, без никакво право на помилване или намаляване на присъдата.

Фин се обърна към Козловски:

— Ти по едно време не работеше ли също в участъка на Роксбъри? — Козловски кимна, но запази каменно изражение. — Познаваше ли Стийл? — Той отново кимна. Фин се обърна отново към Добсън: — Звучи ми като доста ясен казус. Тогава какъв е проблемът?

— Проблемът е, че много от останалите доказателства не отговарят. Салазар имаше солидно алиби. Освен това друг свидетел беше видял убиецът да бяга от местопрестъплението и свидетелства, че убиецът не е Салазар.

Фин сви рамене.

— Затова са съдебните заседатели. Ако те са преценили нещата по друг начин, кой съм аз да споря с тях?

— Тогава взеха проби за изнасилване от тялото на Стийл. Не откриха никаква семенна течност, но пък имаше частици кръв и кожа под ноктите на убитата.

— И?

— Изобщо не си направиха труда да установят дали кръвните проби ще съвпаднат. Дори не казаха на защитата, че има такива проби.

— Все още не виждам основа за нов процес — каза Фин. — С ДНК-проби или не, най-вероятно този тип е убиецът. Защо ми е да се замесвам в неприятности петнайсет години по-късно? И като стана дума, защо ти си се замесил?

Добсън се облегна назад.

— Аз полагам немалко безвъзмезден адвокатски труд, сътруднича на една организация, наречена „Проект за справедливост на Нова Англия“.

Фин замислено погледна нагоре.

— Чувал съм ги. Група филантропи, които са си поставили за цел да изкарат престъпниците от затвора.

— Грешите, господин Фин. Ние сме група филантропи, които искат да освободят невинните хора от затвора. Отделяме делата, по които са налице веществени доказателства, способни да докажат категорично дали осъдените са виновни или невинни. Ако според доказателствата човекът е виновен, спираме дотук с казуса. Но ако доказателствата показват, че човекът е невинен…

— И в конкретния случай кожата и кръвта, извадени изпод ноктите на полицай Стийл доказват, че Салазар е невинен?

Добсън сви рамене.

— Няма как да разберем, докато не се направи сравнителен анализ.

Фин бутна папката обратно към колегата си.

— Ами тогава сравнете ги. Аз за какво съм ви?

— Много бихме искали да го сторим, но от окръжната прокуратура и градската управа отказват да ни предоставят проби за изследване. Оправдават се, че случаят бил разрешен и че няма да започват ново разследване. След два дни ще поискаме пред съдия да ни предоставят образци от веществените доказателства, за да направим сами необходимите изследвания.

Фин поклати глава.

— Пак не мога да разбера за какво съм ви аз.

Добсън въздъхна тежко и допря длани като за молитва.

— Делото ни ще се гледа от съдия Кавана.

— Аха. — На Фин веднага му стана ясно защо са прибягнали до помощта му. — На изненадан ли ще се престорите, ако ви кажа, че Кавана беше мой учител и наставник и ми преподаваше по право в Съфолк?

Добсън поклати глава.

— Не бих оскърбил интелекта ви по такъв начин.

— Мислите, че спорът ще се реши по-справедливо, ако искането бъде направено от човек, когото съдия Кавана познава? От човек, на когото има доверие?

— Тази мисъл ми мина през ума.

Фин махна пренебрежително с ръка.

— Значи изобщо не познавате Кавана. Той веднага ще се досети каква е работата. И тогава ще е още по-стриктен и суров към мен, отколкото към някого, когото не познава. Вероятно ще се обиди и ще ме изхвърли от съдебната зала.

— В този случай какво ще загубите?

— Освен репутацията ми ли? Мисля, че по-уместен е въпросът какво ще спечеля.

— Възможност да направите добро.

Фин се засмя.

— Явно не сте ме проучили достатъчно добре.

Добсън се замисли.

— Още ли сте приятели с Престън Холанд? — Фин заинтригувано наведе глава настрани, но не каза нищо. — Той ме изпрати при вас. Пенсионира се миналата година, но от време на време се занимава с адвокатска работа. Каза, че отдавна не ви е виждал и не е разговарял с вас, но заяви, че сте един от най-добрите адвокати по наказателно право, които познава. Престън не е от хората, които лесно хвалят някого. Каза, че ако ви се удаде подходящ казус, ще се превърнете в един от най-великите представители на бранша, звезда на всички времена. — Добсън огледа семпло обзаведената конферентна зала.

— Доволен ли сте от това, с което се занимавате сега? Да плащате на проститутки да свидетелстват по време на бракоразводни дела, за да може заможните ви и осигурени клиенти да запазят къщата си в Уестън? Да издействате пускане под гаранция на наркодилъри и бандити, за да може да продължат да действат необезпокоявано, докато не ги осъдят и пратят в затвора в Конкорд? Да отървавате баровци, карали пияни? Това ли е смисълът на живота ви?

Фин се почувства така, сякаш го зашлевиха и затова реагира ядосано:

— Аз вече не работя в „Хауъри и Блек“. Придържането към принципи излиза скъпо, а аз трябва да се издържам по някакъв начин.

Добсън решително рече:

— Добре, ако се окаже, че Салазар е невинен, ще ви съдействам да го представлявате по делото му срещу градските власти за незаконно задържане и нарушаване на човешките му права. За подобни дела практиката е съдът да отсъжда обезщетения, стигащи до петстотин хиляди долара за всяка година, прекарана незаконно в затвора. Салазар е там от петнайсет. Това прави над седем милиона долара. Може би и повече, ако спечелите процеса, без да се съгласявате на споразумение с ответника. В най-лошия случай ще приберете доста над два милиона долара. Един съвсем нелош хонорар. — Той побутна папката обратно към Фин.

Фин отвори папката и отново я прелисти. Трябваше да си признае, че беше изкушен да се заеме с делото — не заради парите, а заради предизвикателството. От друга страна, задачата не беше от лесните. Щеше да се наложи да прекара безброй часове, за да излезе от този задънен лабиринт и да намери доказателства, които да покаже пред съда. За разлика от адвокатите от големите кантори той не можеше да си позволи да пилее така времето и усилията си. А трябваше да мисли и за Козловски. Частният детектив запазваше мълчание по време на сегашната среща, но беше дал да се разбере, че е познавал Мадлин Стийл. Козловски беше най-близкият му бизнес-партньор и той не можеше да си позволи с лека ръка да рискува отношенията си с него. Нещо повече, макар и да не го признаваха, двамата бяха приятели, а приятелите на Фин се брояха на пръстите на едната му ръка.

Той вдигна поглед от папката.

— Имам един въпрос.

— Слушам ви — отвърна Добсън.

— Защо се вълнувате толкова много?

— Казах ви, работя за Проекта…

— Не ми излизайте с тези измислици — сряза го Фин. — Сигурно има стотици случаи като този, където шансовете човекът да бъде оправдан са почти нищожни. Защо си губите времето и енергията, а не се заемете със следващия подобен случай?

Добсън се замисли, после стана, облече си палтото и взе куфарчето си. Отиде до вратата и преди да излезе, се обърна към Фин и отговори:

— Утре ще можете сам да си отговорите на този въпрос.

— Как?

— Утре е ден за посещения в „Билерика“. Ще ви заведа да се запознаете с Винсенте Салазар.

* * *

— Ядосан ли си?

Фин седеше зад волана на старичкия си кабриолет Ем Джи и караше по улиците на Централен Бостън към реката, по магистрала „Монсиньор О’Брайън“ и оттам към Чарлстън. Небето беше сиво — от онова плътно и всепроникващо сиво, което само жителите на Ню Инглънд познават. Небето се сливаше със сградите и улиците в една огромна тъмносива стена, докато изключително непригодената за тези условия кола лавираше между замръзналите локви и дупки по пътя, а калта залепваше по гумите й.

— За какво? — попита Козловски, загледан през стъклото. Фин знаеше, че приятелят му мрази да се вози в миниатюрния автомобил, в който едва се побираше огромното му тяло. Мекият гюрук сякаш всеки момент щеше да изхвръкне под напора на раменете на Козловски, а вятърът свиреше в пролуките, където брезентът не покриваше плътно стоманата.

— Добре тогава, няма да поема случая.

— Ти решаваш.

Фин отмести поглед от пътя и погледна към приятеля си. Загледан в профила на детектива, адвокатът си каза, че някога той е бил красив младеж.

— Предполагам, че си спомняш за стрелбата срещу Стийл.

— Да — отвърна Козловски и продължи да гледа през стъклото.

— И само това ли? — попита го Фин. — Само едно „да“? Бъди така любезен да се конкретизираш.

Козловски скръсти ръце.

— Тогава за бостънската полиция времената не бяха добри. Мади — полицай Стийл — беше популярна. Беше млада и добро ченге.

— И?

— Като ченге ти не можеш да позволиш подобно нещо да мине безнаказано — още повече когато жертвата е жена-полицай. Никой не може да се измъкне, ако очисти един от нашите. Ако пуснат Салазар, хората от отдела ще станат враждебни към мен. Ще се отворят много стари рани.

— Значи искаш да не се занимавам?

— Не съм го казал. Вече не работя в полицията. Забрави ли, че те ме накараха да напусна? Единственият човек, към когото не изпитвам лоши чувства и обида, е Мади. Останалите да ходят да се гръмнат, не ми пука.

— Тя оживя ли?

— Да. За нея битката беше трудна и жестока. Куршумът уцели гръбначния й стълб. Сега е в инвалидна количка и ще си остане в нея до края на живота си. Не е лесно да се примириш с подобен удар на съдбата.

Фин повдигна вежди.

— Май я познаваш доста добре.

— Бяхме приятели.

— Приятели?

Козловски го изгледа недоволно.

— Само приятели.

— Добре и как искаш да постъпя?

— Както вече казах, не зависи от мен.

Фин паркира пред двуетажен тухлен бивш склад на Уорън Стрийт. Мазилката по стените беше започнала да се лющи, а и цялата сграда се беше наклонила на една страна. На стената до вратата беше поставена малка метална плоча от Историческото дружество, на която пишеше „Построена през 1769 година“. Един по-голям знак отстрани на пътеката, водеща към вратата, гласеше „СКОТ Т. ФИН, АДВОКАТ“, а под нея — „ДЕТЕКТИВСКА АГЕНЦИЯ КОЗЛОВСКИ“.

Фин издърпа ръчната спирачка и отново погледна Козловски.

— Говориш глупости, Коз. Нямам никакъв интерес към този случай. Може да е интригуващ, както и печеливш, ако Салазар наистина е невинен. Но много лесно мога да откажа. Не искам да те ядосвам, особено ако ще ми трябва помощта ти за този случай, ако, разбира се, го поема. Така че ти ми кажи какво да сторя.

Детективът отвори вратата и слезе от колата, Фин го последва. Едрият мъж се подпря на покрива на колата и адвокатът се уплаши, че гюрукът може да не издържи и да хлътне.

— Запознай се с човека — каза след известно мълчание Козловски. — Виж какво мисли той.

Фин озадачено го погледна, мъчейки се да разбере какво си е наумил приятелят му.

— Мислиш, че трябва да се срещна с него ли?

Козловски кимна.

— Има още нещо.

— Какво?

— И аз искам да се срещна с него.

* * *

Фин отвори вратата на апартамента си, влезе вътре и постави куфарчето на пода. Както винаги започна да мърмори, че осветлението е изключено, и едва не се спъна в тъмното на път за леглото. Нямаше намерение да вечеря в дома си, а и мисълта да гледа стените на жилището си, докато се храни, го депресира. Даваше си сметка обаче, че мисълта да живее в свят на отрицание и пренебрежение го депресира още повече.

Всички лампи се включиха, щом Фин натисна ключа. Сякаш го бяха чакали през цялото това време, за да го стреснат, когато се върне. Светлината хвърли сенки към онези предмети, които най-много го гнетяха: диванът, който беше купил заедно с нея и който двамата едва бяха качили по тясното стълбище и оттам в апартамента, смеейки се по време на цялото нелепо преживяване; старинният глобус, който тя си беше купила, когато постъпи в колеж. На него чертаеха маршрутите на пътуванията, които планираха да проведат заедно. Акварелът, който тя беше купила по време на първата им почивка на Кейп. Сега той ги гледаше като някакви противници, с респект и тъга — чувства, изпитвани към достойни противници. Хрумнало му беше веднъж да ги изхвърли, да ги подари за благотворителна кауза, просто да ги остави на улицата… или да ги изгори. Но това щеше да означава признание на факта, че всичко е свършило, а той отказваше да вдига бял флаг.

Острият писък на телефона на стената прекъсна печалните му мисли и той се обърна с подозрение към апарата. Досети се обаче кой е, без да гледа дисплея на телефона. Когато тя се обаждаше, телефонът винаги звънеше някак различно.

След четвъртото позвъняване се включи телефонният секретар. Прозвуча записаното съобщение, след което се включи сигналът за запис.

Фин затаи дъх, питайки се дали тя ще му остави съобщение. В апартамента се възцари пълна тишина за няколко секунди и той си каза, че тя вероятно ще затвори. Но накрая тя проговори:

— Фин? Линда е. — Отново дълга пауза. — Фин, моля те, вдигни. Искам да поговорим.