Стив Бери
Парижка вендета (77)

76

На около километър и половина напред се очертаха контурите на базиликата „Сен Дьони“. Площадът пред нея беше пуст, без следа от полицейски коли. В района наоколо нямаше жива душа.

Малоун измъкна беретата и двата резервни пълнителя. Беше готов. Потисна нетърпението си и зачака приземяването на хеликоптера.

* * *

— Беше крайно време — въздъхна с облекчение Ашби.

Торвалдсен лежеше на пода, от раната на гърдите му бликаше кръв. Но този идиот изобщо не го интересуваше. Важен беше Лайън.

— Сто милиона евро в злато? — попита терористът.

— Съкровището на Ромел, изчезнало след войната — кимна Ашби. — Но аз го открих.

— И си убеден, че с него ще откупиш живота си?

— А защо не?

В монотонното барабанене на дъжда по покрива се появи нова нотка.

Туп, туп, туп.

Шумът ставаше все по-силен. Лайън също го забеляза. Хеликоптер.

* * *

Сам пропълзя към мястото на действието и почти веднага забеляза пистолета в ръцете на Лайън. После видя кръвта, която бликаше на тласъци от гърдите на Торвалдсен.

О, господи! Не!

* * *

— Къде е златото? — попита Лайън.

— В банков трезор. Само аз имам достъп до него.

— Никога не съм те харесвал — изръмжа южноафриканецът. — От самото начало се опитваш да манипулираш ситуацията.

— Какво ти пука? Нает си да свършиш определена работа, за която си плащам. Защо трябва да се интересуваш от целите ми?

— Оцелял съм, защото не позволявам да ме правят на глупак — отсече Лайън. — Ти си влязъл в преговори с американците, които впоследствие се намесиха в нашия план. Те също не те харесват, но са готови на всичко, за да ме пипнат.

Свистенето на роторите стана още по-ясно. Хеликоптерът беше над главите им.

— Трябва да се махаме оттук — обади се Ашби. — Прекрасно знаеш какво означава този шум.

В кехлибарените очи проблеснаха опасни пламъчета.

— Прав си, трябва да се махам — кимна Лайън, вдигна пистолета и натисна спусъка.

* * *

Торвалдсен отвори очи. Черните точици изчезнаха, но светът наоколо тънеше в мъгла. Долови гласове. Пред Ашби стоеше мъж с пистолет в ръка. Питър Лайън. Видя как терористът стреля в Ашби. Проклет да бъде!

Направи опит да потърси оръжието си, но мускулите отказаха да му се подчинят. От гърдите му бликаше кръв, силите го напускаха. Долови воя на вятъра и тропането на дъжда по покрива, примесен с плътен грохот. Разнесе се още едно пропукване. Лицето на Ашби се разкриви в болезнена гримаса. Второ пропукване, после трето. На челото на убиеца на сина му се появиха две алени дупки. Питър Лайън довърши това, което Торвалдсен беше започнал. Тялото на Ашби рухна на пода, а старият датчанин затвори очи, обзет от странно спокойствие. Нервите му бавно се отпуснаха.

* * *

Сам си пое въздух и се изправи. Краката му бяха измръзнали. Страх ли беше това? Не, беше нещо повече. Мускулите му бяха парализирани от ужас, в главата му цареше паника. Лайън застреля Ашби с четири куршума. Ей така, сякаш на шега. Бум, бум, бум, бум…

Англичанинът със сигурност беше мъртъв. Но Торвалдсен? Стори му се, че миг пред смъртта на Ашби датчанинът беше помръднал. Кръвта му продължаваше да изтича по мраморния под с тревожна бързина.

Краката на Сам отказваха да помръднат. Под високия свод екна пронизителен писък. Меган се появи от мрака и се стовари върху Питър Лайън с цялата тежест на тялото си.

 

 

— Татко, татко?

Гласът на Кай беше същият от последния им телефонен разговор.

— Тук съм, тате.

— Къде, синко?

— Навсякъде. Ела при мен.

— Аз те предадох, сине.

— Сложи точка на вендетата, тате. Всичко свърши. Той е мъртъв. Все едно че ти си го убил.

— Липсваше ми, сине.

— Хенрик!

Женски глас, който не беше чувал от много години. Лизет.

— Ти ли си, скъпа?

— Да, Хенрик. Аз също съм тук, при Кай. Чакаме те.

— Как да ви намеря?

— Трябва да се откажеш.

Торвалдсен се замисли върху думите й. Какво искаше да каже? Настоятелността й го плашеше.

— Как е там? — пожела да узнае той.

— Тихо и спокойно.

— И прекрасно — добави Кай. — Няма вече самота.

Той не можеше да си спомни времето, когато не беше се чувствал самотен. Но сега имаше Сам. И Меган. Те останаха в църквата. С Лайън.

Остър вик прониза тишината.

 

 

Той направи опит да разбере какво става. Меган беше нападнала Лайън. Телата им се търкаляха по пода.

Торвалдсен не можеше да помръдне. Ръцете му бяха разперени встрани, от гърдите му течеше кръв, а краката му сякаш не съществуваха. Пръстите му бяха замръзнали. Нищо не функционираше. Зад очите му се надигаше пареща болка.

 

 

— Хенрик?

Гласът на Лизет.

— Нищо не можеш да направиш.

— Трябва да им помогна.

 

 

Сам видя как Меган скача върху Лайън и двамата се претърколиха на пода.

— Мръсник такъв! — изкрещя младата жена.

Трябваше да й се притече на помощ. Да направи нещо. Но страхът го парализираше. Чувстваше се мек и безпомощен. Тръсна глава и с огромно усилие на волята заповяда на краката си да се раздвижат.

* * *

Лайън успя да отметне Меган от себе си. Тялото й отлетя назад и глухо тупна в основата на близкия паметник. Сам напрегна взор и успя да види пистолета на Торвалдсен, който се търкаляше на два-три метра от приятеля му. Краката му се раздвижиха, тялото му се стрелна напред, пръстите му намериха ръкохватката.

* * *

Малоун разкопча предпазния колан в мига, в който колелата на хеликоптера докоснаха паважа. Стефани стори същото. Той протегна ръка и рязко отвори вратата. Скочи с беретата в ръка. Студените дъждовни капки опариха бузите му.

* * *

Сам стисна пистолета с окървавените си пръсти и намери спусъка. Стоеше в сянката на колонадата, на няколко метра от Хенрик и Ашби. Обърна се в момента, в който юмрукът на Лайън потъна в лицето на Меган и тялото й се блъсна в саркофага зад гърба й.

Лайън потърси пистолета си. Боботенето навън намаля. Това означаваше, че хеликоптерът се е приземил на площада. Явно осъзнал този факт, Лайън грабна пистолета си и хукна да бяга. Сам се пребори с острата болка в рамото, излезе от прикритието си и вдигна оръжието.

— Дотук беше! — извика той.

Лайън се закова на място, без да се обръща.

— Третият глас — промърмори той.

— Не мърдай! — заповяда Сам и насочи пистолета в главата му.

— Предполагам, че ще натиснеш спусъка и при най-малкото ми движение, нали? — подхвърли терористът.

Сам се учуди, че Лайън безпогрешно усеща насоченото оръжие.

— Намерил си пистолета на стареца — констатира Лайън.

— Главата ти представлява отлична мишена — увери го Сам.

— От гласа ти личи, че си млад. Вероятно си американски агент.

— Млъквай!

— Какво ще кажеш, ако хвърля оръжието?

Но пистолетът остана в ръката му. Дулото сочеше надолу.

— Пусни го да падне.

Лайън разтвори пръсти. Оръжието изтрака на пода.

— Така по-добре ли е?

Разбира се, че е по-добре, помисли Сам.

— Май никога не си стрелял по човек, а? — попита Лайън.

— Млъквай, да те вземат дяволите! — изръмжа Сам.

— Така и си помислих. Нека проверим дали съм прав. Сега аз ще си тръгна, но ти няма да застреляш в гръб един невъоръжен човек, нали?

Сам започна да губи търпение.

— Обърни се! — остро заповяда той.

Лайън не се подчини и направи крачка напред. Сам стреля в краката му.

— Следващият куршум ще бъде в главата ти! — предупреди той.

— Едва ли — небрежно отвърна Лайън. — Видях реакцията ти, когато застрелях Ашби. Стоеше неподвижен и не знаеше какво да правиш.

След тези думи направи още една крачка напред. Сам отново натисна спусъка.

* * *

Малоун чу двата изстрела във вътрешността на храма. Хукна към временната ограда, която препречваше южния вход. Стефани го последва. Трябваше да открият вратата, през която хората преди тях бяха проникнали в църквата. Но трите портала, които се появиха пред очите им, бяха здраво залостени. Студени капки дъжд се стичаха по лицата им.

* * *

Вторият куршум рикошира в пода.

— Казах ти да спреш! — извика Сам.

Но Лайън беше прав. Никога през живота си не беше стрелял по човек. Технически беше подготвен да го направи, но нямаше умствената нагласа за един толкова смразяващ акт. Направи усилие, за да насочи мислите си в чисто практическа посока. Стегна се. Пристъпи две крачки и се прицели.

— Заклевам се, че ще те застрелям! — процеди той. Изрече тези думи спокойно, въпреки че сърцето блъскаше в гърлото му.

— Не можеш — отвърна Лайън и продължи напред.

— Не ме познаваш!

— Може би, но знам какво е страх.

— Кой казва, че се страхувам?

— Усещам го.

Меган се размърда и глухо простена.

— Има хора, които могат да отнемат живот, без да се замислят, но има и такива като теб, които трябва да бъдат провокирани, за да го направят. А аз не те провокирам.

— Ти застреля Хенрик!

— А, значи така се казва той — спря се Лайън. — Приятел ли ти е?

— Не мърдай! — заповяда Сам и веднага се прокле за умолителния тон, който се промъкна в гласа му.

Три метра деляха Лайън от открехнатата врата. Той направи още една крачка. Движенията му бяха безупречно контролирани, както и гласът му.

— Не се безпокой, няма да кажа на никого, че не си стрелял — обади се терористът.

До портала оставаха само два метра.

 

 

— Тате, ела при нас — прозвуча гласът на Кай през синкавото сияние, което се спускаше пред очите му.

В душата му нахлуха странни и красиви мисли. Но той просто не би могъл да разговаря с жена си и със сина си. Вероятно това беше плод на шока, в който се намираше.

— Сам има нужда от мен! — извика той.

— Не можеш да му помогнеш, скъпи — отговори Лизет.

Въздухът не му достигаше.

— Време е да се съберем всички заедно, тате.

 

 

Сам усети предизвикателството.

Всъщност Лайън действа доста разумно, призна си той. Подканяйки го да реагира, той се надяваше да блокира решителността му, като го остави да се колебае толкова дълго, колкото трябваше. Явно беше добър психолог, което обаче не означаваше, че непременно ще спечели. Просто защото нямаше как да знае, че Сам вече беше разрушил кариерата си за неизпълнение на заповеди от висшестоящите.

Лайън продължаваше да се промъква към изхода. Един метър. Петдесет сантиметра. Майната ти, Лайън! Пръстът на Сам натисна спусъка.

* * *

Малоун видя тялото, което се люшна напред, излетя през вратата и се просна на мократа настилка. Двамата със Стефани изкачиха хлъзгавите каменни стъпала и го обърнаха. Лицето принадлежеше на мъжа от лодката, който беше отвлякъл Ашби.

Питър Лайън. С дупка в главата.

Малоун вдигна глава. На прага се появи Сам с пистолет в ръка. От рамото му течеше кръв.

— Добре ли си?

Младият мъж кимна, но изражението на лицето му беше такова, че остра болка прониза сърцето на Малоун.

Сам се отмести и двамата със Стефани се втурнаха в църквата. Меган се олюляваше край един от саркофазите и Стефани й се притече на помощ. Очите на Малоун се впиха в тялото на Ашби, а после се преместиха върху мъжа, който лежеше близо до него.

Торвалдсен.

— Трябва ни линейка! — извика той.

— Той е мъртъв — тихо отвърна Сам.

Ледени тръпки пробягаха по гърба на Малоун. Краката му изведнъж отказаха да се движат. Втори, по-внимателен поглед го увери, че Сам е прав. Пристъпи към приятеля си и коленичи до него. Дрехите му бяха пропити с лепкава кръв. Пулс нямаше.

— Все пак да го закараме в болница — прошепна той.

— Няма да му помогне — отвърна Сам.

За съжаление е прав, тежко въздъхна Малоун. Но не можеше да се примири. Стефани и Меган се приближиха. По-възрастната жена подкрепяше по-младата. Отворените очи на Торвалдсен гледаха невиждащо.

— Опитах се да помогна — прошепна Меган. — Но побърканият стар глупак… Твърдо бе решил да убие Ашби. Аз… направих опит да…

Гласът й заглъхна в ридания, по бузите й се търкаляха сълзи.

Торвалдсен се беше появил в живота на Малоун точно навреме — преди две години в Атланта, когато отчаяно се нуждаеше от приятел. Бе му предложил нов живот в Дания, който той без колебание бе приел. И никога не беше съжалявал. През следващите двайсет и четири месеца бяха неразделни, но последните двайсет и четири часа бяха достатъчни, за да разрушат всичко.

Това беше последният ни разговор.

И наистина се оказа така. Дясната му ръка се вдигна към гърлото. Сякаш искаше да стигне до сърцето. Обзе го отчаяние.

— Оказа се прав, приятелю — прошепна той. — Ние с теб няма да разговаряме никога вече.