Стив Бери
Парижка вендета (54)

53

Малоун слушаше как турбините „Ролс-Ройс“ задвижват витлата на хеликоптера „Уестланд Линкс“. По време на службата си във Военноморските сили го бяха обучавали да управлява изтребители, но никога не беше управлявал хеликоптер. Машината започна да набира височина, а той се отпусна на удобната седалка в задната част на кабината. Стефани седеше до него. Вниманието му беше привлечено от силно почукване на стъклото, което ги делеше от пилотската кабина. Пилотът докосна слушалките си, а после посочи двата комплекта, окачени на стената. Вторият член на екипажа ги свали и им направи знак да си ги сложат.

— Постъпва кодирано съобщение, предназначено за вас — гръмна в слушалките гласът на пилота.

Малоун извъртя микрофона пред лицето си.

— Дайте да го чуем.

— На линия съм — съобщи мъжки глас след серия от прещраквания.

Президентът Даниълс.

— Ще ни дадете ли подробности за ситуацията? — попита Малоун.

— Самолетът се отклони от курса и пое на север, отдалечавайки се от града. В момента прави завой и се връща обратно. Радиостанцията му е изключена. Искам двамата хубаво да го огледате, преди да го свалим. На другата линия е президентът на Франция, който вече е издал заповед за излитане на изтребителите. В момента целта се намира далеч от населени райони и може да бъде свалена. Но до това ще прибегнем само в краен случай, защото ще се наложи да даваме прекалено много обяснения.

— Сигурен ли сте, че заплахата е реална? — попита Малоун.

— По дяволите, Котън! В нищо не съм сигурен! Но ти си видял с очите си самолета на „Хийтроу“, подготвен от Лайън. Не знам защо останах с чувството, че той е искал да го открием…

— Значи сте запознат със събитията от снощи?

— До последния детайл. Искам го този мръсник! Мои близки приятели загинаха при взривяването на посолството ни в Атина, но те са само малка част от хората, които е избил! Мисля, че е крайно време да му разпишем билета!

Единият от пилотите дръпна плъзгащата се врата и посочи предното стъкло. Малоун се наведе и заоглежда небето. Малки облачета скриваха част от пейзажа долу. Под корпуса на хеликоптера се нижеха предградията на Париж. В далечината се появи малък самолет на сини и жълти ивици. „Чесна Скайхок“, абсолютно същата като онази, която беше в хангара на „Хийтроу“ снощи. Летеше на височина около 1500 метра.

— Скъсете разстоянието! — заповяда на пилота той.

— Видя ли го? — попита Даниълс.

Грохотът на моторите рязко нарасна и хеликоптерът увеличи скоростта си. Металният корпус на самолета блестеше на слънцето.

— Дръжте се зад него, извън полезрението му — разпореди Малоун.

Изписаният с червени цифри регистрационен номер на опашката се виждаше ясно.

— Регистрационният номер на самолета е същият като на онзи на „Хийтроу“ — каза той в микрофона.

— Мислиш ли, че Лайън е вътре? — попита Даниълс.

— Съмнявам се. Той е по-скоро диригент, отколкото член на оркестъра.

— Завива — съобщи пилотът.

Чесната действително започваше плавен завой на изток.

— Къде сме? — попита Малоун.

— Северно от Париж, най-много на шест километра — отвърна пилотът. — При този вектор самолетът се отдалечава от центъра и скоро ще излезе от въздушното пространство над града.

Малоун се опитваше да осмисли случващото се. Много неща не се връзваха, но очевидно бяха подчинени на някакъв общ план.

— Отново, завива — докладва пилотът. — Този път поема на запад, извън Париж. Посоката е Версай.

Малоун свали слушалките и отвори междинната врата.

— Засече ли ни?

— Едва ли — отвърна пилотът. — Маневрата е плавна и спокойна.

— Можем ли да го доближим отгоре?

— Да — кимна пилотът. — Стига да не реши да набере височина.

— Направи го.

Лостът за управление се премести в предна позиция и хеликоптерът увеличи скоростта си. Разстоянието до чесната започна да се стопява.

Вторият пилот му направи знак да си сложи шлемофона.

— Отново ви търсят по радиостанцията.

— Какво има? — включи предавателя той.

— Французите искат да го свалят — съобщи Даниълс. — Какво да им кажа?

В същия момент Стефани се вкопчи в ръката му и посочи челното стъкло. Той се обърна точно навреме, за да види как страничната врата на чесната се отваря.

— Какво, по дяволите…

Пилотът скочи от самолета.

* * *

Ашби влезе последен в асансьора. Членовете на Парижкия клуб запълниха три остъклени кабини, които щяха да ги отведат на сто и петдесет метра над първата платформа на кулата. Повечето от тях изпитаха лек световъртеж от изкачването между металните греди.

Градът блестеше под яркото слънце. Насочил поглед към реката, Ашби си помисли, че името й е много подходящо. В центъра на Париж реката прави три остри завоя. Булевардите, които я пресичат или вървят успоредно с нея, бяха необичайно пусти на Коледа. В далечината се издигаше силуетът на „Нотр Дам“ над множество църковни куполи, поцинковани покриви и гора от комини. Ашби зърна остъклените бетонни кули на квартала Ла Дефанс и авенютата му с високи сгради. Металната конструкция на кулата беше накичена с осветителни тела, които нощем я правеха забележима отвсякъде.

Той погледна часовника си.

11:43 ч.

Още малко.

* * *

Малоун наблюдаваше разтварянето на парашута, който се напълни с въздух и бързо се понесе встрани и надолу. Чесната продължаваше да лети на запад, поддържайки същата височина и скорост. Под нея се простираха полета, гори и селца, пресечени от многобройни пътища. Типична картина за околностите на големия град.

— Приближи се, за да го огледам по-добре — заповяда на пилота той.

Хеликоптерът увеличи скоростта си. Малоун зае позиция край страничното стъкло и напрегна взор към едномоторния самолет.

— В кабината няма никой — обяви в микрофона той.

Ситуацията никак не му харесваше.

— Имате ли бинокъл? — обърна се към втория пилот той.

Младият мъж бързо му го подаде и той го вдигна пред очите си.

— Дай още малко напред.

Пилотът изпълни заповедта. Хеликоптерът леко задмина малкия самолет. В окулярите се появи вътрешността на кабината. Двете кресла отпред бяха празни, но лостът за управление се движеше сякаш от невидима ръка. На пилотската седалка имаше нещо, но слънцето му пречеше да го разгледа. Съседната седалка също беше заета от някакви пакети.

— Този самолет пренася нещо — свали бинокъла Малоун. — Не мога да кажа какво е, но количеството е доста голямо.

Крилата на чесната се наведоха, навлизайки в плавен завой на юг, сякаш някой управляваше самолета.

— Каква е оценката ти, Котън? — обади се Даниълс.

Малоун не беше сигурен. Нямаше съмнение, че някой ги манипулира, но той смяташе, че този самолет ще сложи точка на всичко. И все пак…

— Това не е наш проблем — отвърна в микрофона той.

— Стефани? — попита Даниълс.

— Аз съм на същото мнение.

Добре че тя приема преценката ми, каза си Малоун. Въпреки че изражението на лицето й сочеше точно обратното.

— Къде тогава е нашият проблем? — настоя президентът.

Малоун реши да се довери на предчувствията си.

— Поискайте от френския въздушен контрол да сканира района. Трябва да знаем местоположението на всеки самолет във въздуха.

— Задръж така.

* * *

Елиза излезе от асансьора и стъпи на малката площадка на върха, издигаща се на седемдесет и пет етажа над земята.

— Малко е страшничко да сме тук сами, без обичайните туристи — подхвърли на гостите си тя. — Обикновено площадката е претъпкана с народ.

Тя посочи металните стъпала, които водеха към самия връх.

— Да вървим, а?

Остана да гледа как групата започва да се катери нагоре. Ашби се изправи до нея. Тя изчака отдалечаването на последния от гостите и се обърна да го погледне.

— Ще се случи ли?

— Разбира се — кимна той. — Точно след петнайсет минути.