Стив Бери
Парижка вендета (20)

19

Лондон

14:20 ч.

Ашби се насочи към Уестминстърското абатство заедно с тълпата туристи, изсипала се от няколко автобуса. По гърба му полазиха тръпки. Винаги ставаше така, когато влизаше в този свещен храм — най-яркото свидетелство за хилядолетната история на Англия. Някога бенедиктински манастир, днес то беше седалище на правителството и сърцето на Англиканската църква. С изключение на двама, тук бяха короновани всички британски владетели от времето на Уилям Завоевателя насам. Неприятно му беше единствено френското влияние, което се усещаше навсякъде в сградата. Но то беше разбираемо, тъй като тя беше строена по модела на големите френски катедрали в Реймс, Амиен и Сен Шапел. Много му харесваше определението, дадено от един британски наблюдател:

Велика френска идея, изразена на отличен английски.

Плати входния билет на портала и последва тълпата посетители към Ъгъла на поетите, където се издигаха статуите на Шекспир, Уърдсуърт, Милтън и Лонгфелоу. Около тях се виждаха още много величия — Тенисън, Дикенс, Киплинг, Харди и Браунинг. Очите му внимателно пробягаха по навалицата и се спряха на мъж с кариран костюм и кашмирена вратовръзка, който стоеше пред гроба на Чосър. На ръцете си носеше кафяви кожени ръкавици, а големите му крака бяха обути в скъпи мокасини „Гучи“.

Ашби спря до него и насочи възхитен поглед към петстотингодишната гробница.

— Познавате ли Годфри Нелър? — попита той.

Мъжът го дари с внимателен поглед на зачервените си сълзящи очи, от който го побиха тръпки.

— Мисля, че да — кимна той. — Велик придворен художник от осемнайсети век. Доколкото ми е известно, е бил погребан в Туикънам.

Ключовата дума „Туикънам“ беше изречена с интересен и малко напрегнат ирландски акцент.

— Научих, че Нелър е изпитвал дълбока привързаност към това място — подхвърли Ашби. — Въпреки мемориала в негова чест близо до източната врата.

— Точно така — кимна мъжът. — Доколкото си спомням, точните му думи са били: „Бог ми е свидетел, че няма да позволя да ме погребат в Уестминстър, защото там лежат само глупци“.

Цитатът беше доказателство, че беше говорил по телефона именно с този човек. Но тогава гласът му беше друг — по-гърлен, по-малко носов и без акцент.

— Добър ден, лорд Ашби — усмихна се непознатият.

— А как е вашето име?

— Да речем, Годфри. В чест на великия художник. Бил е абсолютно прав в преценката си за душите, погребани тук. Сред тях действително има много глупци.

Ашби внимателно огледа грубите черти на лицето му, сплескания нос, тънките устни и прошарената брада. Но вниманието му отново беше привлечено от зачервените, безжизнени като на влечуго очи, полускрити под рунтави вежди.

— Мога да ви уверя, че това не е истинската ми външност — небрежно подхвърли непознатият. — Няма смисъл да я запомняте.

Ашби се запита защо си е направил труда да се маскира при тези очи, които нямаше как да останат незабелязани. После спокойно отговори:

— Имам навик да оглеждам хората, с които правя бизнес.

— Аз пък предпочитам да не знам нищо за клиентите си. Вие обаче сте изключение, лорд Ашби. Знам много неща за вас. Вие сте единствен акционер на една от най-солидните банкови институции в Англия, богат човек, който се радва на живота. Дори кралицата се вслушва в съветите ви.

— Предполагам, че и вие се радвате на не по-малко вълнуващ живот.

Непознатият се усмихна, разкривайки голяма празнина между предните си зъби.

— Единствената ми цел е да задоволя вашите желания, милорд.

Ашби не хареса сарказма в тези думи, но ги подмина без внимание.

— Готов ли сте да изпълните онова, за което говорихме? — попита той.

Мъжът продължаваше да стои с лице към редицата паметници, като повечето от посетителите.

— Зависи дали приемате условията ми.

Ашби бръкна в джоба си и извади връзка ключове.

— От хангара са — поясни той. — Самолетът е вътре, зареден и готов за полет. Белгийска регистрация на несъществуващ собственик.

Годфри пое ключовете.

— И?

Погледът на кехлибареножълтите зачервени очи притесни Ашби. В ръката му се появи лист хартия.

— Номерът и кодът на банковата сметка в Швейцария, както поискахте. В нея е внесена половината сума. Останалото ще бъде преведено след изпълнението на задачата.

— Пожелахте нещата да бъдат приключени в рамките на два дни, тоест до Коледа. Някаква промяна?

— Не — поклати глава Ашби.

— Тогава нещата със сигурност ще претърпят промяна — кимна Годфри и прибра листчето в джоба си.

— Това е идеята.

Мъжът се засмя и тръгна към вътрешността на катедралата. След няколко крачки спря пред каменна плоча, на която беше отбелязана датата на смъртта — някъде през 1669 г.

— Сър Робърт Стейпълтън — посочи я той. — Чували ли сте за него?

— Поет, удостоен с рицарско звание от Чарлс Втори — кимна Ашби.

— Доколкото си спомням, французин, бенедиктински монах, който приел протестантската вяра и станал слуга на короната. Част от личния антураж на Чарлс.

— Добре познавате историята на Англия — отбеляза Ашби.

— Бил опортюнист и много амбициозен — продължи Годфри. — Никакви принципи не го спирали, за да постигне целите си. Като вас, лорд Ашби.

— И като вас.

— Едва ли — отново се усмихна непознатият. — Вече подчертах, че съм само наемник.

— Който взема доста скъпо.

— Добрата работа се заплаща. Значи след два дни ще бъда там. А вие не забравяйте да изпълните и другата част от ангажимента си.

Ашби проследи с очи мъжа, нарекъл себе си Годфри, който бързо изчезна по посока на южната галерия. През живота си беше контактувал с какви ли не хора, но поведението на този абсолютно аморален тип продължаваше да го притеснява. Нямаше представа от колко време той пребивава в Англия. Първото му обаждане бе преди седмица, а детайлите по бъдещата сделка бяха обсъдени след поредица от подобни обаждания в различни часове на денонощието. Ашби нямаше проблеми да уреди своята част от сделката и търпеливо чакаше потвърждение, че и Годфри е направил същото.

Сега вече знаеше. Два дни.