Стив Бери
Парижка вендета (68)

67

Елиза Ларок крачеше напред-назад из парижкия си апартамент и се опитваше да подреди обърканите си мисли. Вече се беше консултирала с оракула, задавайки му конкретния въпрос: Ще успеят ли враговете ми? Отговорът, който получи, беше повече от загадъчен: Затворникът скоро ще се върне у дома, въпреки че в момента страда под натиска на враговете си.

Какво означава това, за бога?

Паоло Амбрози чакаше обаждането й, готов за действие. Но преди да умре, Греъм Ашби трябваше да отговори на много въпроси. Най-вече за мащабите на предателството си, което щеше да й позволи да направи оценка на щетите. Нещата се промениха. Самолетът, който заплашително връхлиташе към Айфеловата кула, продължаваше да бъде пред очите й. Освен това трябваше да помисли как да възстанови контрола над стотиците милиони евро на Парижкия клуб, които бяха депозирани в банката на Ашби. Днес беше празник и нищо не можеше да се направи. Проблемът щеше да бъде решен утре сутринта.

Беше се предоверила на Греъм Ашби. А какво да каже за онзи чудак Хенрик Торвалдсен, който я беше предупредил, че американците са в течение на нещата? Пълен провал ли беше това? Нима всичко бе поставено на карта? Ако са направили връзка с поведението на Ашби, няма ли да стигнат и до нея?

Стационарният телефон на масичката иззвъня. Малцина знаеха този номер. Само най-близките приятели и част от персонала. Плюс Ашби. Тя вдигна слушалката.

— Мадам Ларок, аз съм човекът, когото лорд Ашби нае за представлението тази сутрин.

Елиза запази мълчание.

— На ваше място и аз бих проявил предпазливост — добави гласът. — Обаждам се да ви уведомя, че държа лорд Ашби. Ние двамата имаме някои сметки за уреждане. След като това стане, възнамерявам да го убия. Бъдете сигурна, че задълженията ви към него ще бъдат уредени.

— Защо ми го казвате тогава?

— Защото бих желал да ви предложа услугите си в бъдеще. Наясно съм кой всъщност плаща сметката. Ашби е бил само ваш агент. Това е начинът, по който искам да ви поднеса извиненията си за днешния провал. Достатъчно е да ви кажа, че нашият британски приятел излъга и мен. Идеята му е била да убие вас и приятелите ви, а после да хвърли вината върху мен. За щастие никой не пострада.

Само физически, поклати глава тя.

— Не казвайте нищо, мадам. Но бъдете спокойна, защото проблемът ви ще бъде решен.

Телефонът онемя.

* * *

Ашби се вцепени от думите възнамерявам да го убия. Каролайн също ги чу и потръпна от ужас, но той се опита да я окуражи с поглед. Лайън изключи мобилния си телефон и се усмихна.

— Искаш да я разкараш от гърба си, нали? — подхвърли той. — Ето, разкарах я. Тя нищо не може да направи и прекрасно го знае.

— Подценяваш я — промърмори Ашби.

— Напротив, подцених теб. Но тази грешка няма да се повтори.

— Не е нужно да ни убивате! — обади се на пресекулки Каролайн.

— Зависи единствено от желанието ви за сътрудничество.

— А какво ще ти попречи да ни убиеш, след като получиш сътрудничеството ни? — попита Ашби.

Лайън приличаше на гросмайстор, който очаква хода на противника си и знае какъв ще бъде неговият.

— Абсолютно нищо — отговори той. — Но за ваше нещастие нямате никакъв друг избор.

* * *

Хенрик слезе от таксито и вдигна глава към самотната камбанария на базиликата „Сен Дьони“. Липсата на нейния близнак се отразяваше на цялата архитектура и църквата приличаше на инвалид, лишен от протеза.

— Другата камбанария е било опожарена през деветнайсети век, ударена от мълния — поясни Меган. — Така и не я възстановили.

По пътя насам му беше разказала всичко, което знаеше за това място, където векове наред са били погребвани френските крале. Построен през XII век, петдесет години преди „Нотр Дам“, този храм се беше превърнал в национална светиня и пръв представител на готическата архитектура. Голяма част от гробовете били унищожени по време на Френската революция, но повечето били възстановени и днес са собственост на държавата.

Строително скеле обвиваше две от външните стени на базиликата, а главният вход беше затворен от временна бариера, край която се виждаха два фургона.

— Май ремонтират нещо — отбеляза Торвалдсен.

— В този град вечно ремонтират нещо.

Той вдигна глава към небето. Слънцето се беше скрило зад стоманеносиви облаци, температурата падаше. Наближаваше буря.

Кварталът се намираше на десетина километра от Париж. Пресичаше го Сена и един изкуствен канал. Беше нещо като промишлена зона с много складове и производствени предприятия.

Започна да се спуска мъгла, павираният площад пред църквата бързо се опразваше.

— Времето се разваля — отбеляза Меган, оглеждайки се наоколо. — Това е работнически район, туристите рядко се отбиват тук. По тази причина „Сен Дьони“ не е толкова известна, но по мое мнение тя е по-интересна от „Нотр Дам“.

Торвалдсен се интересуваше от историята само дотолкова, доколкото тя имаше връзка с издирването на Ашби. Професор Мурад му беше разказал какво е успял да дешифрира. То със сигурност беше известно и на Ашби, тъй като Каролайн Дод беше не по-малко опитен експерт.

Мъглата се превърна в ситен дъждец.

— Какво ще правим? — попита Меган. — Базиликата е затворена.

Къде се губи Мурад? Още преди час се беше обадил, че тръгва насам.

Торвалдсен посегна към телефона си, но в същия момент той звънна. Вместо името на Мурад върху дисплея се изписа името на Котън Малоун. Той натисна бутона за връзка.

— Искам да ме изслушаш, Хенрик — рече Малоун.

— Защо трябва да го правя?

— Защото се опитвам да ти помогна.

— Правиш го по доста странен начин. Като предаваш книгата на Стефани, ти всъщност помагаш на Ашби.

— Знаеш, че не е така.

— Не, не знам.

Изрече тези думи на висок глас, стряскайки Меган. Направи върховни усилия да запази спокойствие.

— Знам, че й даде онази книга, а после се качи на корабчето с Ашби, за да изпълниш задачата на бившата си шефка. Това нямаше нищо общо с мен, Котън!

— Хенрик, позволи ни да си свършим работата.

— Мислех те за приятел, Котън. Дори нещо повече — за най-добрия ми приятел. Винаги съм бил на твоя страна, винаги съм бил готов да ти помогна. Чувствах се задължен… — Гласът му пресекна от наплива на емоциите. — Заради Кай. Ти беше там и спря убийците му. Възхищавах се от теб, уважавах те. Преди две години дойдох в Атланта, за да ти благодаря, и бях сигурен, че съм намерил добър приятел… Но ти не постъпи като приятел, а ме предаде.

— Постъпих така, както трябваше.

Торвалдсен не искаше да слуша оправдания.

— Имаш ли да ми кажеш нещо друго? — рязко попита той.

— Мурад няма да дойде.

Датчанинът посърна от новия удар.

— Налага се да откриеш сам онова, което търсиш в „Сен Дьони“ — добави Малоун.

— Сбогом, Котън — успя да се овладее датчанинът. — Това беше последният ни разговор.

Линията прекъсна.

* * *

Малоун затвори очи. Това беше последният ни разговор. Хладните думи на приятеля му го пронизаха като нож. Човек като Хенрик Торвалдсен никога не говореше празни приказки. А той току-що беше изгубил верен приятел.

Стефани мълчаливо го наблюдаваше от съседната седалка. Отдалечаваха се от „Нотр Дам“ към Гар дю Нор, следвайки току-що получените инструкции на Лайън. Ситни дъждовни капчици покриваха предното стъкло.

— Ще му мине — обади се тя. — Сега не е време да щадим чувствата му. Знаеш какви са правилата. Задачата трябва да бъде изпълнена.

— Той ми е приятел — поклати глава Малоун. — Освен това мразя правилата.

— В момента му помагаш.

— Но той вижда нещата по друг начин.

Дъждът увеличи уличните задръствания. Очите му машинално опипваха балконите и фасадите на околните сгради, които чезнеха нагоре в сивото небе. Минаха покрай няколко антикварни книжарници с отрупани с книги и плакати витрини. Това го накара да помисли за собствения си бизнес. Същият, който беше купил от Торвалдсен. Неговият хазяин, а после и близък приятел. Спомни си за редовните им срещи в четвъртък вечер в Копенхаген, за многобройните си посещения в Кристиангаде, за авантюрите, които бяха преживели. Бяха прекарали много време заедно.

— Сам ще има май твърде много работа — промърмори той.

Дългата колона от таксита беше доказателство, че наближават гарата. Лайън ги беше инструктирал да се обадят в момента, в който се приближат към нея. Стефани извади телефона си и набра номера.

* * *

Сам излезе от станцията на метрото и закрачи, криейки се от дъжда под козирките на сградите. Целта му беше площад „Жан Жорес“. Вляво се виждаше базиликата „Сен Дьони“, чиято средновековна естетическа хармония бе нарушена от липсата на втора камбанария. Той беше избрал метрото, за да избегне оживения трафик на празничния следобед. Очите му пробягаха по пустия площад, опитвайки се да открият Торвалдсен. Жълтеникавата светлина на уличните лампи се отразяваше в мокрия паваж.

Дали е влязъл в църквата?

Потърси информация от млада двойка, която бързаше към станцията на метрото. От нея научи, че базиликата е затворена за ремонт още от лятото. Доказателство за това беше скелето, опасващо фасадата й.

Миг по-късно зърна Торвалдсен и Меган, които стояха близо до фургон на шейсет метра от него, и забърза към тях.

* * *

Вдигнал яката на палтото си, Ашби крачеше по безлюдната улица редом с Каролайн и Лайън. Над града се спускаше сивото наметало на дъждовните облаци. Дотук бяха стигнали с помощта на моторницата, която ги стовари на малък бетонен кей под магистралата непосредствено след завоя на Сена. Бяха на няколко пресечки от базиликата „Сен Дьони“. Студеният дъжд се усилваше.

Подминаха колонадата пред входа на Музея на изкуствата и историята. Лайън им направи знак да се скрият под козирката. Миг по-късно телефонът му иззвъня. Той го включи, послуша известно време и се разпореди:

— Тръгнете на север по булевард „Мажента“ и завийте на изток по булевард „Рошешоар“. Обадете се пак, когато стигнете до площад „Клиши“.

След тези думи изключи телефона.

Каролайн продължаваше да потръпва от ужас. Дали няма да се поддаде на паниката и да побегне, запита се Ашби. Би било глупаво, защото Лайън нямаше да се поколебае да я застреля, независимо от желанието му да намери съкровището. Единственото разумно поведение беше изчакването, с надеждата за някаква грешка от страна на похитителя. Ако такава не се случи, ще трябва да измисли нещо друго. Може би да предложи банка, чрез която да се перат пари и където не задават въпроси.

Но за това щеше да мисли, когато му дойде времето. В момента просто се надяваше, че Каролайн има отговор на въпросите, които щеше да й зададе Лайън.