Стив Бери
Парижка вендета (64)

63

Ашби се качи на едно от туристическите корабчета, които акостираха на кея при Понт де Л’Алма. Нестройният хор на многобройните камбани отмерваше три следобед. Никога досега не беше пътувал по Сена, въпреки че обиколките с корабче бяха много популярни. Днес под влажните плексигласови сенници на палубата седяха не повече от двайсетина туристи. Ашби беше озадачен от желанието на Питър Лайън да се срещнат на толкова необичайно място. Беше се обадил преди около час. Гласът, с който му бе предал инструкциите за времето и мястото, беше доста мрачен. Ашби посъветва Каролайн да продължи работата върху откритието си и обеща да се върне скоро. За момент се изкуши да отхвърли предложението на Лайън за среща, но после размисли. Всъщност не той, а южноафриканецът се беше провалил. Трябваше да обсъдят вече преведения аванс и сумата, която предстоеше да бъде изплатена.

Той се настани на последния ред дървени седалки и зачака. Десетина минути по-късно моторът забоботи и корабчето се плъзна по реката към остров Сите. През високоговорителя прозвуча женски глас, който започна да обяснява на английски забележителностите, покрай които минаваха. Наоколо защракаха фотоапарати.

Леко потупване по рамото го накара да се обърне. Зад гърба му се беше изправил висок, обикновен на вид мъж на около шейсет и пет, с руса коса, гъста брада и мустаци. Единственото, което го свързваше с човека, когото беше видял вчера, бяха блестящите очи с цвят на кехлибар. Облеклото му беше съвсем обикновено — палто от туид и кадифени панталони.

— Как да ви наричам днес? — попита Ашби.

— Какво ще кажете за Наполеон?

Гласът му прозвуча приглушено и гърлено като на истински американец. Корабчето се плъзгаше покрай Гран Пале на Десния бряг.

— Мога ли да попитам какво се случи? — вдигна глава Ашби.

— Не, не можете — отсече Лайън.

Но Ашби не беше склонен да се откаже.

— Вие не само се провалихте, но и ме поставихте в деликатна ситуация. Американците ми оказват силен натиск, но вие май нямате никаква представа в какво положение се озовах благодарение на вас.

— Американците са онези, които се намесиха.

— Нима е изненада за вас? Знаехте го още от самото начало, а аз ви платих три пъти по-висок хонорар като компенсация за намесата им. — Вече не се стараеше да крие недоволството си. — Уверихте ме, че мога да очаквам бляскав спектакъл, нали?

— Все още не съм сигурен кой е виновен за провала — отвърна Лайън. — Планът ми беше перфектен.

В гласа му отново се долови снизхождението, което Ашби ненавиждаше. Но нямаше как да признае, че го беше използвал, за да му свърши мръсната работа.

— Какво може да се направи за спасяване на положението? — попита той.

— Това си е ваш проблем. Аз бях дотук.

Ашби не можеше да повярва на ушите си.

— Но…

— Искам да знам какво щяхте да спечелите с ликвидирането на онези хора на кулата! — прекъсна го Лайън.

— Откъде знаете, че съм искал да ги ликвидирам?

— Оттам, откъдето научих и за американците.

Този човек знаеше ужасно много, но днес му липсваше обичайната самоувереност. Добре е, когато дори дяволът понякога търпи провали. Ашби реши да не му натяква повече, защото все още имаше нужда от него.

— Никога не бих могъл да се отърва от тях, особено от Ларок — призна с въздишка той. — Затова реших да прекратя отношенията си с нея, но по начин, който тя би оценила.

— За какви пари става въпрос?

— Иска ви се да знаете, така ли? — усмихна се Ашби.

Лайън премести тежестта на тялото си и се облегна на парапета.

— Винаги става въпрос за пари.

— Имам достъп до милиони от парите на клуба, които са депозирани в моята банка. От тях ви платих. Разбира се, ако мисията с онзи самолет беше успяла, сега те щяха да бъдат мои… — Ашби направи многозначителна пауза, за да подчертае кой е виновен за провалената операция. Самоувереността му се връщаше с всяка секунда, нахалството на мъжа срещу него започваше да го дразни.

— Какъв беше истинският залог, лорд Ашби?

Това вече беше прекалено.

— По-голям е, отколкото можете да си представите. И предостатъчен, за да компенсира риска, свързан с убийството на онези хора.

Лайън замълча.

— Платих ви за услуга, която не получих — натъртено добави Ашби. — Обичате да говорите за репутацията си, непрекъснато твърдите, че тя има огромно значение за вас. Но нима вземате пари за несвършена работа?

— Все още ли ги искате мъртви? — попита Лайън, замълча за момент и добави: — Разбира се, ако имам интерес да продължа контактите си с вас?

— Не е нужно да избивате всичките. Достатъчно е да отстраните само Ларок. Срещу аванса, който получихте, плюс остатъка от договорената сума.

* * *

Торвалдсен нямаше как да се качи на туристическото корабче заедно с Ашби. Агентите му все още пътуваха и щяха да бъдат в Париж след няколко часа. Това го принуди да хване такси и да следи бавния плавателен съд по един от крайбрежните булеварди.

Отначало си помисли да изпрати на борда Сам и Меган, но после отхвърли идеята. Ашби би могъл да ги разпознае, тъй като ги бе видял в залата „Густав Айфел“. Но сега вече нямаше избор.

— На следващата спирка ще се качиш на борда, за да разбереш какво е намислил Ашби — обърна се към Сам той. — Ще ми звъннеш веднага след като научиш маршрута му.

— Защо аз?

— След онзи маскарад за Стефани Нел сигурно ще успееш да направиш нещо и за мен.

Сам се сви от язвителността в гласа му.

— Добре, ще го направя — кимна с въздишка той. — Но има опасност Ашби да ме е запомнил.

— Длъжни сме да поемем този риск. Съмнявам се, че той обръща внимание на хората от обслужващия персонал.

Шосето пред тях минаваше между Лувъра вдясно и Сена вляво. Туристическото корабче се насочи към кея тъкмо под шосето и той направи знак на шофьора да спре.

Сам отвори вратата и изскочи навън.

— Пази се — подхвърли Торвалдсен, затръшна вратата и нареди на шофьора да кара бавно напред, без да изпуска корабчето от очи.

* * *

— Все още не сте отговорили на въпроса ми — рече Лайън. — Какъв е залогът?

Ще се наложи да споделя нещо, за да мога да се възползвам от услугите му, съобрази Ашби.

— Огромно съкровище, далеч по-голямо от парите, които измъкнахте от мен — отвърна той. Искаше този демон да бъде наясно, че вече няма да може да го рекетира.

— Искате да отстраните Ларок и останалите, за да сложите ръка върху него ли? — попита Лайън.

— Тя ми е напълно достатъчна — сви рамене Ашби. — Но си помислих, че след като се занимавате с убийства, спокойно можете да ликвидирате и останалите.

— Май доста съм ви подценявал, лорд Ашби.

Естествено!

— Ами американците? И тях ли измамихте?

— Казах им каквото трябваше. Тук трябва да добавя, че не бих ви пожертвал за нищо на света. Ако нещата се бяха развили според уговорката, аз щях да бъда свободен, със съкровището и парите на клуба на мое разположение. А вие щяхте да изпълнявате следващата поръчка, три пъти по-богат отпреди.

— Американците се оказаха по-умни, отколкото очаквах.

— Грешката си е ваша. Аз изпълних своята част от договорката и съм готов да ви изплатя и останалата сума, но само ако…

Корабчето спря на кея под Лувъра. На борда се качиха още няколко пътници, които чинно заеха местата си под навеса. Ашби изчака мотора да увеличи оборотите си и да изтласка плавателния съд към бързото течение в средата на Сена.

— Чакам — подкани го той.

* * *

Сам реши, че няма смисъл да сяда прекалено назад, и предпочете да се смеси с малката групичка туристи, които щракаха с фотоапаратите си. Под навеса беше по-комфортно благодарение на топлината, която се излъчваше от машинното отделение. Но Ашби стоеше близо до парапета, където би трябвало да бъде доста по-студено. Компания му правеше мъж с палто от английски туид и очевидно изрусена коса.

Подчинявайки се на гласа на екскурзовода от високоговорителите, Сам се обърна към брега, преструвайки се, че разглежда многобройните забележителности по пътя към остров Сите. Гласът над главата му обяви, че по пътя си към острова ще минат близо до Левия бряг на Сена, край „Нотр Дам“ и националната библиотека „Франсоа Митеран“.

Той извади мобилния си телефон и бързо докладва маршрута.

* * *

Торвалдсен изслуша информацията, изключи телефона и насочи вниманието си към пътя.

— Прекосете реката, а после завийте наляво, към Латинския квартал — нареди на шофьора той. — Но се придържайте близо до брега.

Не искаше да изпуска туристическото корабче от погледа си.

— Какво правите? — попита Меган Морисън.

— Откога живеете в Париж?

Тя се изненада от въпроса може би защото възрастният мъж до нея не си направи труд да отговори на нейния.

— От години.

— В такъв случай ми кажете има ли още мостове след „Нотр Дам“, които водят към Левия бряг?

Тя се поколеба, а Торвалдсен веднага усети, че това не се дължи на объркване, а по-скоро на желанието й да разбере значението на тази информация.

— Има един, непосредствено след катедралата.

— Оживен ли е?

— Не. Използва се предимно от пешеходци. Малкото коли, които минават по него, имат за цел остров Сен Луи зад катедралата.

— Минете оттам — разпореди се на шофьора Торвалдсен.

— Какво сте намислили, старче?

Той игнорира предизвикателството в гласа й и хладно отвърна:

— Каквото трябва.