Стив Бери
Парижка вендета (39)

38

Малоун стигна до залата с реликвите на Наполеон и се зае да разглежда експонатите, свидетелстващи за неговия възход и падение. Куршумът, с който бил ранен при Ратисбон, телескопът, картите и пистолетите му, бастунът, наметалото и дори посмъртната му маска. В малка ниша беше възстановена стаята му на Света Елена, съдържаща дори сгъваемото легло и балдахина.

В залата се разнесоха стържещи звуци. Някой насилваше металните врати, останали на трийсетина метра зад гърба му.

Беше ги залостил с един от строителните палети, защото бе предвидил, че скоро ще има компания. Бе видял как Ашби напуска църквата и със спокойна крачка се насочва към „Инвалидите“. И се възползва от краткото му забавяне на Парадния площад, за да се шмугне в сградата. Беше убеден, че Ашби също разполага с информацията, която му предостави Стефани. Позвъни й още снощи, веднага след като се раздели с Торвалдсен. Предложи й план, който отговаряше на нуждите й, но същевременно не компрометираше неговия приятел. Доста деликатен, но напълно изпълним план.

Палетът пред залостените врати помръдна, издавайки стържещ звук.

Малоун се обърна точно навреме, за да види появилата се в процепа светлина.

Три сенки се промъкнаха в залата.

Пред него имаше витрина с открехната вратичка, в която бяха изложени сребърни прибори, чашата, която Наполеон беше използвал при Ватерло, кутия за чай от Света Елена и две книги. Табелката под витрината информираше посетителите, че книгите са част от личната библиотека на Наполеон на Света Елена, съдържала над 1600 екземпляра. Едната от тях бе „Мемоарите и кореспонденцията на Жозефин“, която Наполеон изчел през 1821 г., малко преди смъртта си. По всяка вероятност се е усъмнил в нейната достоверност и се е разстроил от съдържанието й, помисли си Малоун. Другата беше малко томче с кожени корици, разтворено по средата. Табелката информираше, че става въпрос за „Кралството на Меровингите в периода 450–751 г. след Христа“ — също част от личната библиотека на императора. Именно тя бе изрично спомената в последното му завещание.

Откъм дъното на залата се чуха забързани стъпки.

* * *

Ашби обичаше авантюрите.

Цял живот беше изпитвал удоволствие от приключенските книги и филми, но на практика търсенето на съкровища се състоеше предимно от издирване и разчитане на стари текстове в книги, завещания, кореспонденция, лични записки и дневници или пък в държавни архиви. Тук едно зрънце, там — друго. Никога твърдо и неоспоримо доказателство, което да реши ребуса с един замах. В повечето случаи информацията бе почти несъществуваща или неразгадаема. Разочарованията бяха далеч повече от успехите. Убедително в това отношение беше настоящото издирване. Но то също имаше своите шансове.

Всичко зависеше от съдържанието на книгата, която ги чакаше на няколко метра по-нататък.

Елиза Ларок го беше информирала, че проникването в тази част на музея ще бъде най-лесно именно днес. Работниците почиват за празника, а персоналът на „Инвалидите“ ще бърза да приключи със задълженията си и да се прибере у дома за Коледа. А утре музеят ще има един от малкото си почивни дни през годината.

Мистър Гилдхол ги поведе към вътрешността на разхвърляната галерия. Застоялият въздух тежеше от миризмата на боя и терпентин — още едно доказателство за текущите ремонти.

Той възнамеряваше да напусне Париж веднага след изпълнението на задачата. Американците вече чакаха в Лондон, изгарящи от нетърпение да чуят доклада, който той най-после щеше да бъде в състояние да им предостави. Нямаше причини за по-нататъшно забавяне. Утрешният ден обещаваше да се превърне в една от най-интересните Коледи в живота му.

Мистър Гилдхол спря и Ашби зърна онова, което той вече беше видял.

В стъклената витрина, в която би трябвало да лежат подбраните реликви на Наполеон и най-вече книгата, имаше само едно издание. Другото беше изчезнало, а на мястото му беше опряна картичка. Мигът мълчание му се стори като час. После той преодоля смайването си, направи крачка напред и прочете съдържанието на картичката:

Лорд Ашби, ние ще ви дадем книгата само ако се държите като добро момче.

— Какво означава това? — прошепна Каролайн.

— Предполагам, че е един от начините, по които Елиза Ларок се опитва да ми дърпа юздите.

Той сам се усмихна на безумната надежда, която се долавяше в тази лъжа.

— Там пише ние.

— Вероятно има предвид членовете на клуба.

— Но тя ти предаде цялата информация, с която разполагаше, включително и подробностите, свързани с това място. — Думите й прозвучаха по-скоро като въпрос, отколкото като констатация.

— Тя е предпазлива. Вероятно не иска да разполагаме с всичко. Поне засега.

— Не трябваше да се свързваш с нея.

— Нямаше друг начин да си осигурим достъп.

Уловил следващия въпрос в очите й, Ашби побърза да добави:

— Връщаме се в Англия.

Излязоха от галерията. В главата на Ашби се блъскаха най-различни предположения. Каролайн не знаеше нищо за тайното му сътрудничество с Вашингтон, което всъщност бе причината да обвини Ларок и Парижкия клуб за изчезването на книгата. Но истината го плашеше. Американците познаваха бизнеса му.

* * *

Скрит в противоположния край на галерията, Малоун наблюдаваше оттеглянето на Ашби и компания. На лицето му се появи усмивка, когато усети, че англичанинът заблуди Каролайн Дод. Той изчака няколко минути, слезе по задното стълбище и напусна „Инвалидите“ през северната страна. Спря едно такси, прекоси Сена и се насочи към „Гран Вефур“.

Влезе в ресторанта и огледа приятно обзаведената зала, типично френска, в която доминираха стените със златисти тапети и огледалата с позлатени рамки. В дъното зърна Торвалдсен в компанията на красива жена в сив костюм, която седеше с гръб към вратата. Вдигна книгата с двете си ръце и широко се усмихна.

* * *

Торвалдсен моментално разбра, че балансът на силите е променен. Беше получил пълен контрол, но Ашби и Елиза Ларок не бяха разбрали какво става.

Все още не.

Той преметна крак върху крак, облегна се назад и насочи вниманието си към дамата. Беше сигурен, че съвсем скоро ще изплати всичките си дългове.