Стив Бери
Парижка вендета (19)

18

Париж, Франция

13:23 ч.

Малоун обичаше Париж. За него този град бе приятно съчетание между старото и новото и кипеше от живот. Често беше идвал тук, особено когато работеше за „Магелан“. Познаваше много добре улиците, най-вече в старата част на града. Но не беше особено щастлив от сегашната си задача.

— Как се запозна с този човек? — обърна се към Сам той.

Бяха пристигнали със сутрешния полет от Копенхаген до летище „Шарл дьо Гол“. Оттам взеха такси до шумния и кипящ от живот Латински квартал, получил наименованието си преди много години заради забраната да се използват други езици близо до университета. Наполеон беше отменил задължението да се говори само на латински, но името беше останало. Официално кварталът бе получил името Пети район и се бе превърнал в рай за художниците и интелектуалците. Калдъръмените му улички гъмжаха от студентите в близката Сорбона, хиляди туристи бяха привлечени от приятната атмосфера и многобройните магазини, кафенета, галерии, книжарници и нощни клубове.

— Преди няколко години се запознахме в интернет — отвърна Сам.

Джими Фодрел бил американец, пристигнал в Париж да учи икономика и останал да живее тук. Преди три години създал уебсайта „Грийдуоч“, който бързо станал популярен сред привържениците на конспиративните теории по света. В последно време вниманието му било насочено главно към дейността на Парижкия клуб.

Нищо не се знае, му бе казал преди време Торвалдсен. Фодрел получава информация отнякъде, а в нея може би има неща, които могат да ни бъдат от полза.

Безсилен да възрази срещу подобна логика, Малоун се беше съгласил да дойде тук.

— А какво прави с нея?

Стояха пред ниската църквичка „Сен Жулиен льо Повър“, една от най-старите в Париж. Вдясно от нея започваше Рю Галанд с живописно боядисаните си стари къщи, която стигаше до Левия бряг. Вляво, отвъд оживения булевард и спокойните води на Сена, се издигаше величествената „Нотр Дам“, пред която се тълпяха туристи.

— Не знам — отвърна Сам. — Публикува я в своя уебсайт като доказателство за наличието на световна икономическа конспирация.

— Което го затруднява да си намери истинска работа, нали?

Обърнаха гръб на църквата и се насочиха към Сена по добре поддържаната алея, огряна от зимното слънце. Студеният вятър гонеше сухите листа по паважа. Сам беше поискал среща с Фодрел по електронната поща. След серия разменени имейли получиха инструкции да отидат на Рю дьо ла Бюшери номер 37. С известна изненада Малоун установи, че на този адрес има не друго, а книжарница.

„Шекспир и компания“. Името, разбира се, му беше познато. То принадлежеше на една от най-известните парижки антикварни книжарници и фигурираше във всички справочници. Създадена преди повече от петдесет години от някакъв американец, който я нарекъл на прочутото парижко магазинче на Силвия Бийч от началото на XX век. Любезността на въпросната дама и възможността за безплатно използване на всичко, изложено по полиците, превърнало магазинчето й в дом за плеяда световноизвестни писатели — Хемингуей, Паунд, Фицджералд, Стайн, Джойс. Съществуващото днес копие на прочутата книжарница далеч не се радваше на подобна слава, но въпреки това беше успяло да се впише в бохемския дух на града.

— Приятелят ти е човек на книгите? — попита Малоун.

— Веднъж ми беше споменал за това място — отвърна Сам. — Живял известно време тук, непосредствено след като пристигнал в Париж. Собственикът държал няколко легла между полиците с книги във вътрешните помещения. Срещу използването им искал гостът да работи в магазина и да прочита поне една книга дневно. Лично на мен това ми се струва малко шантаво.

Малоун се усмихна.

Беше чел за подобни „пансиони“, преди години дори се беше отбивал тук, въпреки че предпочиташе една друга антикварна книжарница — само на две пресечки по-нагоре, от която се беше сдобил с няколко отлични оригинални издания.

Погледна към еклектичната дървена фасада, боядисана в ярки цветове. Стори му се, че стои малко нестабилно върху каменните си основи. Под прозорците с решетки имаше няколко реда дървени пейки, а през вратата се точеше непрекъснат поток от посетители — нещо съвсем нормално само четирийсет и осем часа преди Коледа.

— Трябва да се качим на втория етаж и да потърсим „огледалото на любовта“, каквото и да означава това — поясни Сам.

Вътре всичко бе старо. Таванът се крепеше на проядени букови греди, а подът беше покрит с напукани плочки. Край стените имаше натежали от книги полици, други бяха струпани направо на пода. Светлината идваше от голите крушки на евтини бронзови полилеи. Пред полиците се блъскаха хора, облечени в зимни палта и увити с шалове.

Поеха по дървеното, боядисано в червено стълбище към горния етаж. Там, сред детските книжки, той видя продълговато стенно огледало, отрупано със снимки и написани на ръка бележки, които изразяваха благодарността на хората, приютени за известно време под покрива на този „пансион“. Всички без изключение излъчваха искрена обич и преклонение пред собственика, предложил им едно наистина уникално преживяване. Вниманието на Малоун беше привлечено от една яркорозова картичка.

Сам, спомни си разговора ни от миналата година.

Онзи, когото споменах, беше прав.

Провери книгата му в раздел „Бизнес“.

— Това трябва да е някаква шега! — промърмори Малоун. — Този човек да не е луд?

— Винаги си е бил параноик. Прие да контактува с мен едва след като провери дали действително работя в Сикрет Сървис. Но само с парола, която непрекъснато сменяше.

Малоун започваше да се чуди дали начинанието си струва труда. Но все пак тръгна напред, решил да провери предчувствията си. Шмугна се през ниска и тясна врата, над която се мъдреше странният надпис НЕ БЪДИ НЕГОСТОПРИЕМЕН КЪМ НЕПОЗНАТИТЕ, ОСВЕН АКО НЕ СА МАСКИРАНИ АНГЕЛИ, а после пристъпи към решетъчния прозорец.

Бе забелязал мъжа малко след като напуснаха площада пред църквата и поеха към магазина. Висок и слаб като вейка, с торбести панталони в цвят каки, моряшко яке и черни обувки. Вървеше на трийсетина метра след тях и спря пред някакво кафене в мига, в който стигнаха книжарницата.

В момента се насочваше към входа под тях.

— Фодрел знае ли как изглеждаш? — извърна се към Сам той.

— Да, изпратих му снимка.

— Предполагам, че той не ти е отвърнал със същото.

— Изобщо не съм му искал.

— А кой е този, който се е оказал прав? — попита Малоун, спомнил си за бележката на огледалото.