Метаданни
Данни
- Серия
- Котън Малоун (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Paris Vendetta, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Веселин Лаптев, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2019)
Издание:
Автор: Стив Бери
Заглавие: Парижка вендета
Преводач: Веселин Лаптев
Година на превод: 2010
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2010
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново
Редактор: Матуша Бенатова
Технически редактор: Людмил Томов
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 978-954-769-226-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2016
История
- — Добавяне
23
Париж
Сам последва Малоун, който бързо излезе на улицата. Фодрел беше обърнал гръб на Сена и крачеше бързо към лабиринта от тесни улички на Латинския квартал, все така задръстени от развълнувани туристи.
— В такава тълпа няма начин да разбереш дали си следен — каза Малоун. — Но ние ще се държим на разстояние от него, защото вече познава лицата ни.
— Не му личи да се притеснява — отбеляза Сам. — Нито веднъж не се обърна.
— Мисли се за по-умен от всички останали.
— Дали е тръгнал към Кафе Д’Аржан?
— Че накъде другаде?
Продължиха напред с умерена крачка и скоро се озоваха на оживен пазар. От двете им страни улицата беше отрупана със сергии със сирене, зеленчуци, плодове, шоколад и най-различни деликатеси. Сам обърна внимание на прясната риба върху блеснал от слънцето лед. Имаше и различни видове месо в охладени тави. Малко по-нататък магазинче за сладолед предлагаше италианско джелато в различни цветове и изкусителни аромати.
Фодрел продължаваше да крачи на трийсетина метра пред тях.
— Какво знаеш за този човек? — попита Малоун.
— Почти нищо. Преди около година сам се лепна за мен.
— Което е още една причина Сикрет Сървис да не одобрява онова, с което се занимаваш. Твърде много откачалки, прекалено голям риск.
— Тогава защо сме тук?
— Защото Хенрик иска да установим контакт. Ти ми кажи причината.
— Винаги ли си толкова подозрителен?
— Това е здравословен навик. От онези, които удължават живота.
Минаха покрай още кафенета, художествени галерии, бутици и магазинчета за сувенири. Сам потръпваше от възбуда. Най-после изпълняваше оперативна задача.
— Да се разделим — предложи Малоун. — Така по-трудно ще ни засече, ако, разбира се, изобщо си направи труда да погледне назад.
Сам се насочи към противоположния край на уличката. През последната си година в колежа, малко преди да се дипломира като счетоводител, беше привлякъл вниманието на един от държавните ловци на мозъци, които обикаляха университетите. Той му предложи да постъпи в Сикрет Сървис. Подаде молба за постъпване веднага след като завърши и беше подложен на поредица от тестове, включително детектор на лъжата, пълно изследване за физическа годност, преглед на очите и тест за наркотици.
След което го отхвърлиха.
Вторият си опит направи пет години по-късно, след като натрупа стаж като счетоводител в няколко големи компании, една от които се оказа замесена в скандал за икономически шпионаж. В тренировъчния център на Сикрет Сървис го научиха да борави с огнестрелно оръжие и да използва физическа сила. Усвои техниките за оказване на спешна медицинска помощ, съхраняване на улики, разкриване на престъпления и дори начините за оцеляване в открити води. След това го назначиха на щат в оперативното бюро във Филаделфия, където се занимаваше с фалшиви кредитни карти, кражби на самоличност и банкови измами.
Резултатът беше известен. Специалните агенти изкарват първите шест-седем години от стажа си в някое от оперативните бюра. После, в зависимост от постигнатите резултати, ги прехвърлят в някое от звената за охрана, където работят още четири-пет години. После повечето от тях се връщат на оперативна работа, а други получават назначение в централата, тренировъчния център или някоя друга служба във Вашингтон. Самият Сам имаше шансове да бъде изпратен и в чужбина, тъй като владееше френски и испански.
Отегчението и скуката го бяха накарали да се обърне към интернет. Личният уебсайт му даде възможност да изследва областите, в които би желал да работи като оперативен агент. Разследването на електронни измами нямаше почти нищо общо с опазването на световната финансова система. Той беше изключително доволен от възможността свободно да изразява мнението си във форума към сайта, но тази странична дейност доведе до ситуация, която никой агент не може да си позволи. Да привлича вниманието. Това му докара две мъмрения, на които не обърна внимание. Третия път, само преди две седмици, беше извикан на официален разпит. Именно това го накара да хване първия самолет за Копенхаген и да се свърже с Торвалдсен. И ето го сега в най-живописния квартал на Париж, проследява заподозрян в студения декемврийски ден.
Фодрел се насочи към едно от многобройните бистра, над вратата на което висеше табела с надпис „Кафе Д’Аржан“. Сам забави крачка и се обърна да потърси с поглед Малоун. Откри го двайсетина крачки зад себе си. Фодрел хлътна в кафенето и миг по-късно се появи на една от масичките до витрината.
— След цялата тази параноя, този взе че цъфна на витрината пред очите на целия свят — отбеляза Малоун.
Сам все още беше облечен с палтото, ръкавиците и шала, които снощи му беше дал Джеспър. Двата трупа продължаваха да са пред очите му. Джеспър се беше освободил от тях без церемонии, сякаш убиването беше част от всекидневните му задължения. Не беше изключено това да важеше с пълна сила и за Хенрик Торвалдсен. На практика Сам не знаеше почти нищо за възрастния датчанин, с изключение на интереса, който беше проявил към неговите идеи. Което беше повече от достатъчно.
— Хайде — подкани го Малоун.
Секунди по-късно се озоваха в ярко осветеното кафене, обзаведено в стила на 50-те години. Което означаваше изобилие от хромирано желязо, винилови тапицерии и неоново осветление. Вътре беше шумно и задимено. Сам срещна погледа на Фодрел, който очевидно ги беше разпознал и явно изпитваше задоволство от собствената си анонимност.
Малоун се насочи право към него и седна на един от столовете с винилова тапицерия.
— Позабавлява ли се? — попита той.
— Как разбрахте кой съм? — отвърна с въпрос Фодрел.
— Поне да беше скрил това — каза Малоун и посочи книгата в скута му. — Предлагам да зарежем театъра и да обсъдим положението.
* * *
Часовникът над камината отбеляза три и половина. Точността му беше потвърдена от още няколко часовника, пръснати на различни места из замъка. Торвалдсен беше доволен, че успя да притисне Елиза Ларок и да й остави твърде малък шанс за маневри.
— Лорд Ашби е фалирал — спокойно обяви той.
— Имате ли доказателства?
— Никога не говоря, без да имам доказателства.
— Обяснете ми за пробива в сигурността.
— Как според вас съм научил онова, което знам?
— Ашби? — стрелна го изпитателно тя.
— Непряко — поклати глава Торвалдсен. — Никога не съм го срещал лично, нито пък съм говорил с него. Но той е разговарял с други хора, към които се е обърнал за финансова помощ. Те са поискали гаранции срещу евентуален кредит и той им е предложил нещо необичайно. Нещо, което доказва по безспорен начин в какво се е забъркал. Бил е доста словоохотлив по въпроса за бъдещите печалби.
— Няма ли най-сетне да посочите конкретни имена? — сбърчи вежди Елиза.
— А защо да го правя? — изпъна рамене Торвалдсен. — Каква ми е ползата?
Вече беше убеден, че жената насреща му няма друг избор, освен да приеме офертата.
— Вие наистина сте проблем, хер Торвалдсен.
— Точно така — усмихна се той.
— Но въпреки това започвам да ви харесвам.
— Надявам се, че ще намерим допирни точки — кимна той. — Вече споменах, че съм си направил труда да ви проуча подробно. Най-много бях заинтригуван от вашия родственик Поцо ди Борго. Личната му вендета срещу Наполеон е била използвана превъзходно от англичаните и руснаците. Страшно много ми допаднаха думите му, изречени през 1811 г. по повод раждането на императорския наследник: Наполеон е титан, който с лекота прегъва могъщите дъбове на вековната гора. Но някой ден тези дървета ще се освободят от покорното си робство и ще се изправят. И тогава титанът ще рухне в калта. Пророчески думи. Точно това се е случило.
Торвалдсен разбираше, че тази жена черпи сила от своите предци и се гордее с тях. В това отношение си приличаха.
— Ди Борго си остава докрай корсикански патриот за разлика от Наполеон — каза Елиза. — Той обича родината си и винаги защитава интересите й. Когато Наполеон най-сетне завладява Корсика и я присъединява към Франция, името на Ди Борго не фигурира в списъка на лицата, получили политическа амнистия. Това го принуждава да избяга. Наполеон го преследва из цяла Европа, но той успява да му се изплъзне.
— Като същевременно подготвя свалянето на императора — кимна Торвалдсен. — И го прави по забележителен начин.
Беше проучил подробно стратегията на Поцо ди Борго, успял да осъществи натиск върху френския двор и правителство и да пробуди ревността между многобройните братя и сестри на Наполеон, която в един момент станала причина за раждането на опозицията във Франция. Едновременно с това Ди Борго бил служител на британското посолство във Виена и постепенно се превърнал в персона грата за австрийските политически кръгове. Шансът дошъл с назначението му на руска дипломатическа служба в качеството му на комисар в пруската армия. Постепенно станал дясна ръка на цар Александър в отношенията му с Франция и успял да го убеди да не сключва примирие с Наполеон. В продължение на дванайсет години Ди Борго умело поддържал огъня на интригите във френските политически среди, знаейки, че Наполеон може да воюва и да спечели дори на много фронтове едновременно. В крайна сметка постигнал целта си, но въпреки невероятния си живот и огромните успехи останал почти незабелязан от историята. Умрял през 1842 г. с психично разстройство, но невероятно богат. Наследството било разпределено между племенниците му, един от които бил прадядото на Елиза Ларок. С течение на времето то се увеличило стократно, превръщайки се в едно от най-големите фамилни богатства в Европа.
— Ди Борго довежда докрай своята вендета — каза Торвалдсен. — Въпросът е дали омразата му към Наполеон не е имала и друга, по-далечна цел.
В студените очи на Елиза се появи искрица на уважение.
— Защо не споделите това, което вече знаете? — попита тя.
— Вие търсите скритото съкровище на Наполеон. Това е причината да приемете в клуба си лорд Ашби. Защото той е колекционер, ако мога да използвам тази дума.
Тя се усмихна и поклати глава.
— Май съм допуснала сериозна грешка, че не съм ви потърсила по-рано.
— За щастие аз не съм злопаметен — сви рамене Торвалдсен.