Стив Бери
Парижка вендета (69)

68

Торвалдсен и Меган поеха по покритата с чакъл пътека покрай северната част на базиликата.

— От другата страна се намира някогашното абатство, което е построено доста по-късно от храма — поясни Меган. — Някъде през деветнайсети век, макар че някои негови части са по-стари. В момента е колеж. Именно то подхранва легендите, които се носят за това място. Една от тях гласи, че след като бил обезглавен на Монмартър, евангелистът Сен Дьони, първи епископ на Париж, просто станал и тръгнал, носейки главата си в ръце. Погребан е от една светица, там където е паднал. На мястото било построено абатството, което постепенно се превърнало в това чудовище… — Ръката й посочи базиликата.

Единствената мисъл на Торвалдсен беше как да проникнат във вътрешността на храма. Трите портала на северната фасада бяха залостени отвън с дебели метални пръти. Пред тях се появи полукръгла каменна пристройка с прозорци с витражи, която би трябвало да е вътрешната галерия. Дъждът продължаваше да вали. Трябваше им подслон.

— Нека погледнем какво има зад ъгъла — каза той.

* * *

Ашби гледаше базиликата с нескрито възхищение, смятайки я за истинско чудо на архитектурата и инженерната мисъл. В момента крачеха по посипана с чакъл пътека край южната стена. Бяха успели да проникнат вътре през отвор във временната ограда.

Лицето и косата му бяха мокри, ушите му пареха от студа. Слава богу, че беше облякъл дебело палто, а на ръцете си имаше кожени ръкавици. Каролайн също беше облечена подходящо за сезона, но русата й коса вече беше подгизнала от влага и залепнала за главата. От двете страни на пътеката бяха разхвърляни натрошени тухли и парчета мрамор. Зад строителния фургон близо до стената се виждаха части от скелето. Няколко крачки по-нататък започваха стъпалата към главния вход на базиликата, висок готически портал, чиито крила бяха блокирани от метални планки.

Лайън изтича нагоре и опита здравината на ключалките.

— Ще ни трябва онази голяма тръба ей там, сред боклуците — обърна се той.

— Възнамерявате да разбиете вратата? — учудено го погледна Ашби.

— А защо не? — отвърна Лайън.

* * *

Малоун погледна Стефани, която отново набираше номера на Ашби. Току-що бяха излезли на оживения площад „Клиши“.

— На юг по Рю Амстердам до „Сен Лазар“ — пропука в мембраната гласът на Лайън. — Църквата се намира точно срещу тази гара. Побързайте, защото всичко трябва да приключи в рамките на половин час. Не се обаждайте повече, защото няма да вдигна.

Шофьорът чу инструкциите и стъпи на газта. След по-малко от три минути видяха гарата „Сен Лазар“.

Срещу нея се издигаха фасадите на две църкви.

— Коя от тях? — попита Стефани.

* * *

Сам прекоси северния край на площада и последва Хенрик и Меган, които продължаваха да крачат под дъжда и скоро се скриха зад ъгъла, отстоящ на трийсетина метра от него. Тази част на базиликата беше закръглена и с многобройни извивки, съвсем различна от фасадата, която гледаше към площада.

Той намали крачка и предпазливо надникна зад ъгъла. Не искаше Торвалдсен да забележи присъствието му.

Видя ги почти веднага. Бяха намерили укритие под нещо като навес, който свързваше църквата със съседната постройка. Някъде отвъд тях се разнесе силен удар на метал в метал. Последваха го други, равни и ритмични.

* * *

Ашби стовари тежката тръба върху бравата. На четвъртия удар дръжката се счупи и звънна на каменните стъпала.

— Не беше трудно — промърмори Лайън и открехна вратата.

Ашби захвърли тръбата. През цялото време терористът благоразумно го беше държал на мушка. Пистолетът в ръката му се насочи към Каролайн.

— Време е да разберем дали подозренията й ще се окажат верни.

* * *

— Не мислиш, че Лайън ще опрости нещата, нали? — каза Малоун, после взе решение: — Ти ще заобиколиш църквата отдясно, а аз — отляво.

Колата спря и двамата изскочиха под дъжда.

* * *

Ашби беше доволен, че се озоваха във вътрешността на базиликата. Тук беше сухо и топло. Осветлението беше слабо, но напълно достатъчно, за да му даде представа за величествения неф, извитите трийсетметрови колони, елегантните арки и островърхите сводове. Прозорците с витражи бяха твърде много, за да бъдат преброени, но мрачният зимен ден навън не позволяваше на светлината да открои величествените им цветове. Впечатлението за лекота и безтегловност на високите стени се засилваше от отсъствието на всякаква видима опора за почти невидимия покрив над главите им.

Разбира се, той беше наясно, че такава опора има, но тя се намираше отвън, във вид на подпорни каменни арки. Умишлено насочваше съзнанието си към детайлите, за да прогони стреса. Сега се нуждаеше от бистър ум, който да му позволи да се възползва и от най-малкия шанс.

— Ваш ред е, мис Дод — подхвърли Лайън.

— Не мога да мисля с насочен в главата ми пистолет! — гневно отвърна младата жена. — Просто не мога! Не понасям пистолетите, не понасям и вас! Никак не ми харесва, че съм тук!

— Хубаво — свъси вежди южноафриканецът, скри оръжието под палтото си и разтвори ръце. — Така по-добре ли е?

Каролайн отчаяно се бореше да си възвърне самообладанието.

— Защо трябва да говоря, след като и бездруго ще ни убиете?

Жестоките ястребови очи се заковаха в лицето й.

— Ако не започнеш да говориш, ще те застрелям още в тази секунда! Но ако открием нещо, може би ще реша нещо друго. Освен това лорд Ашби следи всяко мое движение и чака грешката, която ще му даде шанс да докаже, че е мъж…

Събрал последните остатъци от куража си, Ашби вдигна глава.

— Може би ще я дочакам!

Устните на Лайън се разтеглиха в иронична усмивка.

— Надявам се да стане — каза той, после отново се обърна към младата жена. — Ще започваме ли, мис Дод?

* * *

Торвалдсен предпазливо се промъкна през открехнатия портал, зад който бяха изчезнали Ашби, Каролайн Дод и мъжът със зеленото палто. Вече беше сигурен, че именно той беше скочил от корабчето след англичанина.

— Какво ще правим? — прошепна в ухото му Меган.

Беше крайно време да прекрати партньорството си с тази жена. Обърна се и й махна с ръка да го последва навън. След няколко крачки под дъжда отново се озоваха под навеса, който им беше послужил за прикритие. Зад него се виждаха някакви гишета, вероятно за продажба на входни билети.

— Искам веднага да напуснеш това място! — отсече категорично той и я хвана за ръката.

— Не си чак толкова твърд, колкото искаш да изглеждаш, старче! — моментално реагира тя. — Ще се оправя и сама!

— Не е нужно да се забъркваш.

— Нима ще убиеш жената и другия мъж?

— Ако се наложи.

— Напълно си се побъркал! — поклати глава тя.

— Точно така, побъркал съм се. А сега изчезвай!

Дъждът продължаваше да се лее като из ведро. Нещата се развиваха странно, като в хипнотичен транс. Един разумен и рационален живот беше на път да потъне в талазите на непоносимата мъка. Колко заместители на щастието беше изпробвал след смъртта на Кай? Работа, политика, филантропия? Изгубени души като Котън и Сам? Нито един от тях не беше успял да потисне ярките пламъци на гнева, които бушуваха в душата му. Но това беше негова битка. Не му трябваше чужда помощ.

— Не искам да ме убият — промълви най-сетне Меган с някакъв скрит упрек в гласа.

— В такъв случай си тръгвай — отвърна Торвалдсен и й подхвърли мобилния си телефон. — Вече няма да ми трябва.

Обърна се и понечи да тръгне към църквата.

— Старче! — повика го тя.

Той спря, но не се обърна.

— Пази се, моля те!

В тихия й глас се долови искрена загриженост.

— Ти също — отвърна той и излезе под дъжда.