Стив Бери
Парижка вендета (42)

41

Малоун се раздели с доктор Мурад пред вратите на Лувъра, след като направи фотокопия на двете страници с почерка на Наполеон в книгата за Меровингите. Тях ги предаде на професора, а книгата задържа.

После хвана такси, прекоси Сена и се насочи към Айфеловата кула. Почти веднага засече Стефани, Сам и жената на име Меган Морисън, които стояха сред дългите опашки туристи, желаещи да се качат на огромната метална конструкция.

— Радвам се, че си добре — подхвърли на Сам той, изправяйки се пред тях. — Естествено, не си чул нито дума от онова, което ти казах в музея.

— Не можех да вися просто ей така, без да правя нищо — оправда се Сам.

— А би трябвало да направиш именно това.

Малоун се обърна към Морисън. Беше точно такава, каквато я описа Стефани: ниска, неспокойна, привлекателна и интересна.

— Тя винаги ли е толкова настоятелна? — попита Меган и посочи Стефани.

— Всъщност доста е омекнала през годините.

— Вие двамата ще ни извините за малко — обади се Стефани, хвана ръката на Малоун и го дръпна встрани. — Какво откри в „Инвалидите“?

Той бръкна под якето си и й показа книгата.

— Лорд Ашби никак не беше щастлив, че я изпусна. Гледах го, докато чете бележката, която му оставих. Направи ми впечатление, че избегна въпросите на Каролайн Дод и хвърли цялата вина върху Ларок.

— Това обяснява защо Торвалдсен не подозира, че Ашби работи за нас. Този човек знае как да се пази. Аз не съм убедена, че Хенрик ще може да го следи двайсет и четири часа в денонощието и да подслушва всичките му разговори.

Малоун знаеше какво означава интензивно наблюдение. Обектът рано или късно ще го усети, независимо от професионализма на изпълнителите.

— Нашите хора не са си свършили работата по отношение на Ашби — призна Стефани. — Оставили са го на дълга каишка и той с лекота ги парира.

Малоун се обърна към Сам и Меган, които чакаха на трийсетина метра от тях.

— Как се справя момчето?

— Иска да бъде оперативен агент и аз възнамерявам да му дам този шанс.

— Готов ли е?

— Трябва да е готов, защото в момента не разполагам с друг.

— А тя?

— Гореща глава, голям инат. Наежена като улична котка.

— Което със сигурност означава, че вече сте преплели рога.

Тя се усмихна.

— Работя съвместно с френското разузнаване. Те са информирани за Питър Лайън и изгарят от нетърпение да го спипат. Издирват го за бомбен атентат преди десетина години, при който са загинали четирима полицаи.

— Още ли беснеят заради инцидента в „Клуни“?

— Разбира се — засмя се тя. — Организацията с дългото име Генерална дирекция за външна сигурност знае всичко за теб. Разказаха ми за инцидентите в манастира „Белем“ и катедралата в Аахен. Но в случая са проявили здрав разум, оставяйки теб и Ашби да влезете и излезете от „Инвалидите“ без проблем. Охраната там не е чак толкова рехава, повярвай ми.

— Трябва ми нещо друго — промърмори той и размаха книгата под носа й. — Пресата да отбележи кражбата на това нещо. Нищо драматично, само кратка информация във вестниците. Ще ми бъде от полза.

— За пред Хенрик?

Той кимна.

— Трябва да го държа под контрол. Решил е да използва кражбата, за да натопи Ашби пред Ларок. В което не виждам нищо лошо и предлагам да удовлетворим желанието му.

— Къде е той?

— Копае пропаст между Елиза Ларок и Ашби. А както вероятно се досещаш, аз играя и за двете страни.

— Ако спазваме правилата на играта, може би ще получим каквото искаме.

Той изпитваше огромна умора. Напрежението през последните две седмици започна да му се отразява. Прокара пръсти през косата си. Трябва да се обади на Гари. Утре е Коледа все пак.

— А сега какво? — попита той.

— Ние с теб заминаваме за Лондон.

* * *

Сам стоеше до Меган сред тълпата туристи, пъхнал ръце в джобовете на палтото си. Слънцето грееше ярко от безоблачното зимно небе.

— Защо правиш всичко това? — попита той.

— Твоята приятелка отсреща заплаши да ме арестува, ако не го правя.

— Не е затова.

Приятното й лице остана безизразно. Както много пъти от вчера насам. Никакъв негативизъм или други чувства.

— Най-накрая действаме — каза тя. — Край на приказките, Сам. Ние сме тук и вършим нещо.

И той беше възбуден като нея.

— Можем да ги спрем. Винаги съм била сигурна, че нещата са реални. Ти също. Ние не сме луди, Сам!

— Това, което Стефани иска от нас, е опасно. Предполагам, че си даваш сметка.

— Колко опасно? — сви рамене тя. — Повече от вчерашната случка в музея? Нима е лошо да проявиш малко кавалерство?

— Какво означава тази дума? — попита Норстръм той.

— Свобода, импровизация, плюс мъничко небрежност.

Петнайсетгодишният му мозък се нуждаеше от известно време, за да схване дефиницията. Беше нарушил поредното правило и рискуваше да предприеме свободно катерене по отвесната скала. Норстръм го посъветва да използва въже, но той отказа.

— Всички поемаме рискове, Сам. Това е пътят към успеха. Но не и глупави рискове. Успехът идва, когато минимализираме риска, а не когато го увеличаваме.

— Но въжето не беше нужно. Справих се и без него.

— А какво щеше да стане, ако ръцете ти бяха изневерили! Ако се беше подхлъзнал или ти се беше схванал някой мускул? — Острият тон, с който бяха зададени тези въпроси, ясно показваше, че Норстръм е, меко казано, недоволен от поведението му. — Щеше да паднеш. Осакатен, а може би мъртъв. Това щеше да бъде резултатът от поемането на неоправдан риск.

Той направи опит за правилна оценка на тази информация, търсейки верния отговор. Съжаляваше, че е разстроил Норстръм. Когато беше малък, това изобщо не го вълнуваше, но с възмъжаването се породи и стремежът да не разочарова този човек.

— Съжалявам. Постъпих глупаво.

По-възрастният мъж го сграбчи за рамото.

— Никога не забравяй, че глупостта може да те убие, Сам.

Предупреждението на Норстръм звънна в главата му, докато търсеше отговор на трите въпроса, зададени от Меган. Още преди седемнайсет години, когато изкачи онази скала без обезопасително въже, той беше разбрал, че Норстръм има право.

Глупостта може да те убие.

Вчера в музея беше забравил това предупреждение.

Но не и днес.

Стефани Нел му беше предложила оперативна работа. Имаше ли рискове в нея? Да, и то много. Но те трябваше да бъдат изчислени и преценени. Никакво кавалерство.

— Искам и двамата да бъдем предпазливи, Меган — промълви той.