Стив Бери
Парижка вендета (49)

48

Париж, 25 декември

10:30 ч.

Малоун разглеждаше църквата в „Инвалидите“. Централната част беше заобиколена от шест симетрично разположени параклиса, посветени на Дева Мария или на някой римокатолически свещеник, в които почиваха герои от войната. В момента се намираше на седем-осем метра под основното ниво и бавно обикаляше саркофага на Наполеон. Все още не беше позвънил на Гари и се проклинаше за това, но отминалата нощ беше доста тежка.

— Откри ли нещо? — попита отгоре гласът на Стефани.

Беше се надвесила над мраморния парапет и гледаше към него.

— Тук няма скрити места.

Нишите вече бяха проверени с помощта на кучета. Не бе открито нищо. В момента претърсваха „Инвалидите“. Засега без резултат. Но след като Ашби беше казал, че църквата ще бъде обект на нападение, допълнителните проверки не бяха излишни.

В момента Малоун стоеше в началото на тясна галерия, осветена от антични бронзови лампи. Това беше криптата на Наполеон II, крал на Рим, 1811–1832 г. Над гроба на сина се издигаше бяла мраморна статуя на баща му в облекло за коронация, със скиптър и глобус с кръст.

Стефани погледна часовника си.

— Наближава началото на срещата — каза тя. — Тази сграда е чиста, Котън. Което означава, че нещо не е наред.

Снощи, малко след бягството на Питър Лайън, те проникнаха в хангара на летище „Хийтроу“ и огледаха чесната. Машината се оказа регистрирана на името на белгийска корпорация, собственост на несъществуващ чешки концерн. Европол направи опит да открие някакъв жив човек, стоящ зад тези фантоми, но всички адреси се оказаха фиктивни. Самият хангар беше отдаден под наем на същия чешки концерн, който беше платил за три месеца напред.

— Лайън умишлено се конфронтира с мен — каза Малоун. — Искаше да покаже, че знае за нашето участие. Остави ни за спомен миниатюрните Айфелови кули, защото е бил сигурен, че ще се върна да ги взема. Дори не скри очите си зад тъмни очила, да го вземат мътните! Искал е да разберем, че е именно той. Въпросът е дали Ашби знае, че ние знаем.

— Предполагам, че не. В момента се намира на Айфеловата кула. Пристигнал е там преди няколко минути. Ако знаеше нещо, вече щяхме да разберем. Научих, че той не обича да се самоизтъква.

Малоун машинално обмисли възможностите. Торвалдсен го беше търсил три пъти, но той не му бе върнал обажданията. Снощи бе останал в Лондон, по простата причина че не желаеше да отговаря на въпроси, свързани с книгата. Поне засега. По-късно щяха да имат достатъчно време да поговорят за нея. Парижкият клуб се беше събрал на редовно заседание. Айфеловата кула щеше да бъде затворена до един следобед. На първото ниво щяха да бъдат допуснати само членовете на клуба, охраната и обслужващият персонал. Малоун беше наясно, че Стефани беше отказала да вкара в охраната взети назаем агенти от френското контраразузнаване. Вместо тях беше предпочела два чифта очи и уши директно в заседателната зала.

— Предполагам, че Сам и Меган вече са на място — подхвърли той и успя да улови кимането й.

— Двамата горят от желание…

— Което винаги е проблем.

— Съмнявам се, че ще бъдат в опасност. Ларок е настояла всички без изключение да бъдат проверени за оръжие и подслушвателни устройства.

Малоун бавно огледа чудовищния саркофаг на Наполеон.

— Това нещо дори не е изработено от червен порфир — отбеляза той. — Материалът е финландски кварц.

— Не го казвай на французите — засмя се тя.

Разнесе се мелодичен звън. Той видя как Стефани доближи джиесема до ухото си, изслуша някакво съобщение и прекъсна линията.

— Нов проблем — обяви тя.

Той рязко вдигна глава да я погледне.

— Хенрик е на Айфеловата кула и вече се е настанил в заседателната зала.

* * *

Сам беше облечен с късото сако и черните панталони на обслужващия персонал, доставени благодарение на Стефани Нел. Меган също беше пременена в подобна униформа. Двамата бяха част от единайсетте наети служители, които обслужваха залата. В нея имаше само две овални маси със златисти покривки и фин порцелан. Самата зала беше с размери двайсет и пет на петнайсет метра с малка сцена в дъното. В нея спокойно можеха да се поберат двеста гости. По тази причина двете овални маси изглеждаха някак самотни.

Сам подготвяше чашите за кафе и други топли напитки, като едновременно с това следеше поведението на изпускащия пара самовар. Нямаше представа как функционира тази машина, но мястото й беше удобно разположено до вратата, през която влизаха гостите. Вдясно от него се простираше широка остъклена стена, разкриваща прекрасна гледка към Сена и Десния бряг.

Трима възрастни мъже и две жени на средна възраст вече бяха пристигнали, посрещнати от достолепна дама в сив делови костюм.

Елиза Ларок.

Преди няколко часа Стефани Нел му бе показала снимките на седемте членове на клуба и благодарение на тях той разпозна лицата на гостите. Тримата мъже контролираха най-големите кредитни институции на континента, а един от тях беше член на Европейския парламент. Всеки от тях беше платил по двайсет милиона евро, за да участва в тайните операции, които според Стефани вече им бяха донесли незаконни печалби от над сто и четирийсет милиона. Пред очите му в кръв и плът стояха хората, за чието съществуване само беше подозирал.

Той и Меган трябваше да гледат и слушат. Никакви действия, които биха разкрили истинската им самоличност, беше заповядала Стефани.

Приключил със суетнята около кафемашината, Сам се обърна с намерението да потърси друга позиция. В същия момент пристигна следващият гост. Беше облечен като другите — скъп тъмносив костюм, бяла риза и бледожълта вратовръзка.

Хенрик Торвалдсен.

* * *

Елиза Ларок посрещна Хенрик Торвалдсен още на входа на залата „Густав Айфел“ и леко стисна протегнатата му ръка.

— Много се радвам, че сте тук — усмихна се тя. — Костюмът ви е изключително елегантен.

— Рядко нося костюми, но реших, че днешният ден е по-специален.

— Благодаря за съобразителността — кимна тя. — Денят наистина е важен.

Той не отделяше поглед от лицето й. Искаше да изглежда максимално заинтересован. Това не му попречи да огледа и пристигналите преди него гости, които се бяха пръснали из залата и тихо разговаряха. Обслужващият персонал се занимаваше с подготовката на обяда и освежителните напитки. Преди много години беше усвоил един много полезен навик: в рамките на две минути след появата сред други хора да определи дали се намира между приятели или врагове.

Поне половината от лицата му бяха познати. Мъже и жени, които бяха широко известни в света на бизнеса и финансите. Двама от тях бяха изненада за него, защото никога не беше допускал, че могат да участват в някакви конспирации. Бяха богати, но не чак от неговия калибър. Логично беше да се включат в някакви схеми за бързи и лесни печалби.

Наблюденията му бяха прекъснати от появата на висок смугъл мъж с посребрена брадичка и блестящи сиви очи.

Ларок се усмихна, стисна ръката му и лекичко го придърпа към тях.

— Искам да ви запозная с един човек.

Обърна се към Торвалдсен и обяви:

— Хенрик, приятно ми е да ви представя лорд Греъм Ашби.