Стив Бери
Парижка вендета (38)

37

Наполеон лежеше на леглото, втренчил поглед в камината. По лицето му играеха алените отблясъци на огъня. Топлината и тишината го унасяха.

— Идваш ли най-сетне за мен, стари прорицателю? — тихо попита той. На лицето му се появи радостна усмивка, бързо заменена от гняв. — Не! — извика той. — Грешиш! Съдбата ми не следва смяната на сезоните! Есента все още не е дошла, а зимата е далеч! Какво? Казваш, че ще бъда предаден от семейството си? Не може да бъде! Те се радват на моето благоразположение… — Замълча, върху лицето му се изписа напрегнато внимание. — Не, това вече е прекалено! Европа не може да ме свали. Името ми е по-силно от съдбата!

Събуден от собствения си глас, Наполеон отвори очи и замаяно се огледа. Треперещите му пръсти докоснаха влажното чело.

— Какъв ужасен сън! — промърмори той.

Сен Дьони се надигна. Верният слуга беше винаги до него. Спеше на пода, на крачка от леглото. Готов да сподели терзанията му.

— Тук съм, сир.

Наполеон потърси ръката му.

— Преди много години, още по време на експедицията в Египет, разговарях с един прорицател, с когото се срещнах при пирамидите. Той предсказа моето падение, предупреди ме за коварството на близките и за неблагодарността на генералите ми.

Потънал в спомените си и все още сънен, той изпитваше нуждата да говори.

— Предсказа ми, че ще имам две съпруги. Първата ще бъде императрица, но друга жена ще я свали от престола. А втората ще ми роди син, но неприятностите ми ще започнат именно от нея. Властта и просперитетът ще ме напуснат, надеждите ще се превърнат в разочарования. Ще бъда свален от власт и заточен на непознато място, между планините и морето…

Наполеон се надигна от постелята, в очите му се четеше страх.

— Заповядах да го застрелят — прошепна той. — Реших, че е глупак, а аз никога не слушам глупаците…

 

 

Торвалдсен слушаше Елиза Ларок, която му разказваше сведенията, събрани от семейството й, за личния живот на Наполеон.

— Поцо ди Борго внимателно изследвал всичко, случило се на Света Елена. Онова, което ви разказах, е станало два месеца преди смъртта на Наполеон.

Той слушаше с престорено внимание.

— Наполеон бил изключително суеверен — продължи тя. — Вярвал в съдбата, но същевременно отричал нейната неизбежност. Предпочитал да чуе онова, което му се искало да чуе.

Седяха в една от вътрешните зали на „Гран Вефур“, от която се разкриваше великолепна гледка към градините на Пале Роял. В менюто с гордост беше отбелязано, че ресторантът е създаден през далечната 1784 г., а клиентите му и до днес се хранят сред позлатения декор от XVIII век и изящните, ръчно изрисувани пана. Торвалдсен рядко посещаваше това място, но бе приел поканата на Ларок за един дискретен обяд.

— Но предсказанията на египетския прорицател се сбъднали — добави Ларок. — Жозефин действително станала императрица, а Наполеон се развел с нея, защото тя не можела да му роди наследник.

— Не е ли било заради изневерите й? — подхвърли Торвалдсен.

— Тя действително му е изневерявала, но и той не й е оставал длъжен. В крайна сметка бил запленен от осемнайсетгодишната австрийска херцогиня Мария-Луиза и се оженил за нея. Тя го дарила с така желания наследник.

— Кралска им работа — обади се Торвалдсен.

— Мисля, че Наполеон би се обидил на всеки, който го сравнява с кралска особа.

— В такъв случай е бил глупак — усмихна се той. — Защото е бил кралска особа и нищо повече.

— Късметът му изневерил през 1809 година, скоро след втория му брак, точно според предсказанието. Злощастната кампания в Русия през 1812 година завършила с тотален крах на непобедимата му дотогава армия. През 1813 година Англия, Прусия, Русия и Австрия се опълчили срещу него. Той бил разбит в Испания и при Лайпциг, загубил Германия и накрая Холандия. През 1914 година паднал Париж и Наполеон абдикирал. Заточили го на Елба, но той избягал и направил опит да си върне Париж от Луи Осемнайсети. В крайна сметка стигнал до своето Ватерло. На 18 юни 1815 година всичко свършило. Императорът бил заточен на остров Света Елена, за да умре там.

— Вие дълбоко мразите този човек, нали?

— Дразня се, че не го познаваме истински. В продължение на петте години от изгнанието си на Света Елена той се занимавал с изграждане на имиджа си. Автобиографията, която написал, прилича повече на научнофантастичен роман, който изкривява историческите факти в негова полза. Всъщност той бил любещ съпруг, който обаче се развел с жена си в момента, в който разбрал, че тя не може да му роди наследник. Генерал, който изпитвал топла обич към своите войници, но в същото време не се поколебал да жертва стотици хиляди от тях. Безстрашен герой, който винаги изоставял хората си в случай на опасност. Лидер, чиято мечта била да превърне Франция във велика сила, но същевременно я тласкал от една война към друга. Ясно е защо го ненавиждам, нали?

Той реши да добави още малко сол към раната.

— Знаете ли, че Наполеон и Жозефин са обядвали в тази зала? Увериха ме, че обстановката е същата, каквато е била през XIX век.

— Знам — усмихна се тя. — Любопитно ми е, че и вие го знаете.

— Наполеон наистина ли е заповядал да убият онзи египетски прорицател?

— Да. Възложил го на един от най-близките си хора — Монж.

— Вярвате ли в мълвата, че императорът е бил отровен?

Той беше чувал, че към храната му били добавяни малки количества арсеник, които с течение на времето съсипали организма му. Съвременните изследвания на оцелели косми от главата му действително доказваха наличието на високи нива от отровата.

— Англичаните не са имали причина да го убиват — засмя се тя. — Практически са искали обратното — да го запазят жив и здрав.

Сервираха им ястията. Неговото беше барбун на тиган с олио и домати, а нейното — крехко пилешко филе с винен сос, поръсено с настъргано сирене. Изпиха и по чаша мерло.

— Знаете ли историята около ексхумирането на тялото му през 1840 година? — попита Елиза.

Торвалдсен поклати глава.

— Тя показва защо англичаните никога не биха го отровили.

* * *

Малоун предпазливо тръгна към празната галерия. Осветлението беше изключено, а дебелите листове пластмаса на прозорците пропускаха съвсем малко слънчева светлина. Топлият въздух миришеше на прясна боя. Повечето от експонатите и витрините бяха покрити с плат. Покрай стените бяха опрени стълби, а в дъното се издигаше малко скеле. Част от дъсчения под беше демонтирана, а камъкът под него сивееше от прясната замазка.

Никъде не се виждаха камери или сензори. В стъклени витрини от двете му страни бяха изложени униформи, ризници, мечове, ножове, хамути, пушки и пищови. Истински парад на историческото развитие на технологиите, при който всяко поколение усвоява нови методи за по-бързо унищожаване на себеподобните си. Но нито един от изложените експонати не намекваше за ужасите на войната. Те бяха тук, за да подчертаят славата на победите.

Малоун заобиколи поредната дупка в настилката и продължи напред. Гумените му подметки не издаваха абсолютно никакъв шум. Зад гърба си чу, че някой пробваше вратата, през която беше влязъл.

* * *

Изправен на площадката на втория етаж, Ашби гледаше как мистър Гилдхол проверява вратите, водещи към галериите на Наполеон.

Оказа се, че всички са залостени.

— Мислех, че са отворени — обади се Каролайн.

Точно това се твърдеше в информацията на Ларок. Ценните експонати били изнесени още преди няколко седмици. Останали само предмети с по-ниска стойност, защото складовите площи са ограничени. Строителната фирма се съгласила да работи около експонатите, които били предварително застраховани срещу повреди.

Но въпреки това вратите се оказаха залостени. Ашби не искаше да привлича вниманието на жената долу, нито пък на служителите на музея на горния етаж.

— Разбийте ги, но тихо — заповяда той.

* * *

През октомври 1840 г. на остров Света Елена акостира френската фрегата „Ла Бел Пул“, превозваща войскова част под командването на принц Дьо Жоанвил, третия син на крал Луи-Филип. Английският губернатор на острова Мидълмор изпраща сина са да посрещне кораба, сухоземните батареи на Кралските военноморски сили го поздравяват с двайсет и един топовни салюта. На 15 октомври, двайсет и пет години след пристигането на Наполеон на острова, започва операцията по ексхумацията на тялото му. Французите искат това да бъде извършено от техните моряци, но англичаните държат на своите хора. В крайна сметка задачата е поверена на местни жители, които се отправят към гробището под проливния нощен дъжд, охранявани от английски войници. От заравянето на ковчега са изминали деветнайсет години, гробът е запечатан с тухли и цимент. Отварянето му се оказва трудна работа. Камъните трябва да се вадят един по един, след като се разбие зидарията, за да се свалят четирите капака на ковчега.

На ексхумацията присъстват доста хора, живели с Наполеон на Света Елена. Генерал Гурго, генерал Бертран, майсторът на сладкиши Пиерон, камериерът Аршамбо, конярят Новераз, помощникът на Сен Дьони Маршар, а също така и самият Сен Дьони, който никога не се отделил от своя император.

Тялото е увито в останки от бял сатен, които се показват изпод капаците на ковчега. Под разцепените кавалерийски ботуши стърчат белезникавите пръсти, а краката нагоре остават скрити под бял брич. Между тях е поставена сребърната купа със сърцето му. На ръцете — бели, твърди и съвършено запазени, стърчат дълги нокти. Под разтеглените устни се виждат три зъба, а лицето с плътно затворени клепачи е сиво от наболата брада. Тялото е в забележително добро състояние, сякаш той е заспал.

Всички лични вещи са там, положени върху сатененото ложе. Колекция френски и италиански монети с неговия безстрастен лик, украсени с императорския герб; сребърна сосиера, чиния, ножове, вилици и лъжици, сребърна манерка, наметало, сабя, самун хляб и бутилка вода.

Всички свалят шапки. Френски свещеник напръсква ковчега със светена вода, рецитирайки под нос Псалм 129: „От дън душа викам към Тебе, Господи“…

Английският лекар иска да изследва тялото с научна цел, но генерал Гурго — едър и червендалест мъж с посивяла брада, решително се противопоставя.

— Не бива. Нашият император е бил подложен на достатъчно недостойни неща.

Всички са наясно, че Лондон и Париж се съгласяват на ексхумацията, само и само за да изгладят различията между двете страни. Френският посланик в Англия е категоричен:

— Не виждам причина за отказ от подобен акт, защото Англия не може да заяви пред света, че иска да държи затворник един труп.

— Ние имаме право да изследваме тялото — възразява английският губернатор Мидълмор.

— По каква причина? — пита Маршар. — Англичаните са присъствали на запечатването на ковчега, техни лекари са направили аутопсията въпреки предсмъртното желание на императора тялото му да остане недокоснато.

Самият Маршар е присъствал на процедурата и от горчивия му тон личи, че не е забравил нарушената воля на покойника.

— Много добре — вдига ръце в престорена капитулация Мидълмор. — Надявам се, че няма да възразите на един малък външен оглед. Предполагам, ще се съгласите, че след толкова дълго време в гроба тялото се намира в забележително добро състояние. А това безспорно изисква малък оглед, нали?

Гурго отстъпва, останалите — също.

Лекарят преглежда краката, корема, ръцете, клепачите и гръдния кош.

 

 

— После отново запечатват четирите ковчега на Наполеон от дърво и метал, превъртат ключа на саркофага и всичко е готово за връщането му в Париж — добави Елиза.

— Какво всъщност е искал да открие лекарят? — попита Торвалдсен.

— Нещо, което англичаните напразно търсели, докато Наполеон бил техен затворник — местонахождението на съкровището.

— Помислили са, че е скрито в гроба?

— Може би. В ковчега били поставени множество странни предмети. Някой може би си е помислил, че те съдържат отговора. Твърди се, че това е една от причините англичаните да се съгласят на ексхумацията. За да хвърлят едно око.

— Открили ли са нещо?

— Нищо — отвърна тя, отпи глътка вино и зачака реакцията му.

— Не са търсили където трябва, нали? — попита след кратка пауза Торвалдсен.

— Били са много далеч от истината — кимна Елиза. Започваше да харесва този датчанин.

— А вие, мадам Ларок, сте успели да откриете мястото?

— Имате всички шансове още днес да получите отговор на този въпрос, хер Торвалдсен.