Стив Бери
Парижка вендета (1)

Пролог

Платото Гиза, Египет

Август 1799 г.

Генерал Наполеон Бонапарт слезе от коня и вдигна глава към пирамидата. Зад нея се издигаха още две, но тази беше най-величествената.

Каква чудесна награда за победата му!

Вчерашният поход на юг от Кайро през ниви, прорязани от кални напоителни канали, а после по преките пътеки сред пясъците, беше завършил успешно. Придружаваха го двеста въоръжени мъже, тъй като проникването толкова навътре в територията на Египет беше трудно и опасно начинание. В момента контингентът се намираше в лагер на около километър и половина от пирамидите. Дългият ден се беше оказал изключително горещ и той нарочно изчака залеза, за да се насочи насам.

Преди петнайсет месеца корабите му бяха акостирали близо до Александрия. Бяха стоварили на брега 34 000 войници, 1000 оръдия, 700 коня и 100 000 броя снаряди. Армията му светкавично се бе насочила на юг и бе превзела столицата Кайро, лишавайки врага от възможността да окаже някаква съпротива. После, недалеч оттук, бяха разбили и разпръснали мамелюците във величава битка, която той нарече „Битката за пирамидите“. Яхнали великолепни жребци, хилядите живописно облечени бойци, бивши турски роби, които бяха управлявали Египет петстотин години, представляваха внушителна гледка. Наполеон все още усещаше острата миризма на барут и чуваше грохота на оръдията, острия пукот на мускетите и писъците на умиращите. Неговите бойци, повечето от които ветерани от кампанията в Италия, се бяха сражавали храбро. Бе загубил двеста французи, а бе пленил буквално цялата вражеска армия, завладявайки Долен Египет. Или, както беше написал един репортер: Шепа французи покориха една четвърт от света.

Това не беше съвсем вярно, но звучеше чудесно.

Египтяните го наричаха Султан Ел Кебир, което според тях беше израз на почит и уважение. През 14-те месеца, докато управляваше тази страна в ролята на главнокомандващ, той беше установил, че обича пустинята така, както други обичат морето. Харесваше му и начинът на живот на египтяните, които ценяха силата на характера далеч повече от материалните придобивки.

Освен това вярваха и в Провидението.

Като него.

— Добре дошъл, генерале! — поздрави го с обичайния си жизнерадостен тон Гаспар Монж. — Каква прекрасна вечер за вашата визита!

Наполеон харесваше този заядлив математик, син на амбулантен търговец, когото Господ беше дарил с широко лице, дълбоко разположени очи и месест нос. Макар и учен, Монж не се разделяше с пушката и манерката, еднакво влюбен и в революцията, и в сраженията. Той беше един от сто и шейсетте учени и артисти — мъдреците — както ги наричаше пресата, които бяха тръгнали с него от Франция. Целта му бе не само да завладява чужди територии, но и да се учи. Както беше правил неговият кумир Александър Велики по време на славния си поход към Персия. При покоряването на Италия Монж беше изпълнявал функциите на главен разпределител на плячката и Наполеон му се доверяваше.

До известна степен.

— Като дете много исках да стана учен, Гаспар — отвърна той. — По време на революцията в Париж дори посещавах лекции по химия. Но, уви, обстоятелствата ме превърнаха в офицер.

Някакъв египтянин го изчака да свали кожената торба от седлото и отведе коня му. Двамата с Монж останаха сами сред танцуващите във въздуха прашинки край величествената пирамида.

— Преди няколко дни изчислих, че с камъните от тези пирамиди може да се построи триметрова стена около Париж, дебела около метър.

Монж се замисли за момент, после кимна.

— Възможно е, генерале.

— Говориш като математик, който се съмнява във всичко — усмихна се Наполеон.

— Нищо подобно. Просто ми е интересен начинът, по който гледаш на тези съоръжения. Не ги свързваш с фараони и гробници, не обръщаш внимание на гениалната им от инженерна гледна точка конструкция. Вместо това мислиш как могат да бъдат полезни за страната ни.

— Просто не мога да мисля по друг начин.

След заминаването му Франция бе започнала буквално да се разпада. Някога могъщият й флот беше разбит на пух и прах от англичаните и той бе попаднал в пълна изолация тук, в Египет. Управляващата Директория бе готова да воюва с всяко кралство по света, превръщайки в свои заклети врагове Испания, Прусия, Австрия и Холандия. За неговите членове военният конфликт беше път към заздравяване на властта и единствен начин за попълване на почти опразнената държавна хазна.

Странно.

Републиката се бе оказала пълен провал.

В един от малкото европейски вестници, озовал се отвъд Средиземно море, се твърдеше, че възкачването на поредния Луи на френския трон е само въпрос на време.

Той трябваше да се прибере у дома.

Рухваше всичко, в което вярваше.

— Франция се нуждае от теб — промълви Монж.

— Сега говориш като истински революционер — отбеляза Наполеон.

— Ами аз съм си точно такъв — засмя се приятелят му.

Преди седем години други революционери бяха щурмували двореца „Тюйлери“ и бяха детронирали Луи XVI. Самият Наполеон беше служил вярно на новата република и се бе сражавал за Тулон. След това го бяха повишили в бригаден генерал, после бе станал главнокомандващ Източната армия, а накрая комендант на Италия. Оттам беше предприел поход на север, бе покорил Австрия и се бе върнал в Париж като национален герой. А днес, едва трийсетгодишен, беше главнокомандващ Ориенталската армия, завладяла Египет.

Но съдбата му беше да управлява Франция.

— Какво изобилие от чудеса — промълви с възхищение той, загледан в пирамидите.

Докато идваха насам, бе забелязал групата работници, които почистваха почти затъналия в пясъците сфинкс. Той лично беше заповядал изкопаването на строгия пазител и остана доволен от работата им.

— Тази пирамида е най-близо до Кайро и я наричаме Първата — рече Монж и посочи следващата. — Онази там е Втората, а най-отдалечената е Третата. Ако някога успеем да разчетем йероглифите, може би ще научим и истинските им имена.

Наполеон кимна. Никой не разбираше какво означават странните знаци, с които бяха изписани почти всички древни паметници. Беше наредил да ги прекопират и в резултат художниците му вече привършваха запасите от моливи, които си носеха от Франция. Но тук се намеси изобретателността на Монж, който започна да прави нещо като моливи от разтопеното олово на куршумите, прикрепяйки го към тънки тръстикови пръчици от Нил.

— В това може би се крие нещо — промълви той и видя как Монж кима разбиращо.

И двамата си мислеха за странния черен каменен къс, наскоро открит в Розета. Върху него бяха издълбани надписи на три езика: йероглифи на древноегипетски, на старогръцки и на демотски — езика, който се използваше в днешен Египет. Месец по-рано Наполеон беше присъствал на заседанието в Института за Египет, който беше създал специално за своите мъдреци. Именно тогава беше съобщено за откритието.

Но истинските проучвания все още предстояха.

— Започваме да правим системни проучвания на тези места — добави Монж. — Досега тук само са грабили, но ние ще направим каталог на всичко, което открием.

Още една революционна идея, помисли си Наполеон. Съвсем в стила на Монж.

— Заведи ме вътре — заповяда той.

Приятелят му пое по стълбите към платформата на северната страна на пирамидата, която се издигаше на двайсетина метра над земята. Наполеон вече беше идвал тук преди месеци, когато за пръв път разгледаха пирамидите. Тогава обаче отказа да влезе, тъй като не искаше да пълзи пред очите на подчинените си. Сега обаче го направи, промъквайки се в нещо като коридор, висок и широк около метър, спускащ се плавно към сърцето на пирамидата. Кожената торба висеше на врата му. Не след дълго стигнаха до друг коридор, който се издигаше нагоре към осветен кръг в далечния край. Там вече можеха да се изправят. Магията на мястото ги изпълни с благоговение. Осветеният от газените лампи таван беше висок почти десет метра. Подът беше направен от масивни гранитни блокове, стените опираха в огромни носещи греди, образуващи тесен свод.

— Какво величие! — прошепна Наполеон.

— Нарекохме това място Голямата галерия.

— Напълно подходящо — кимна той.

В основите на страничните стени бяха изсечени каменни ниши с широчина половин метър, които опасваха цялата галерия. Между тях имаше широк около метър стръмен проход, но без стъпала.

— Той там горе ли е?

— Да, генерале. Пристигна преди час и аз го отведох в Царската камера.

Наполеон опипа кожената торба на шията си.

— Изчакай ме отвън — заповяда той.

Монж се обърна, после спря.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш сам?

Наполеон не можеше да откъсне поглед от вътрешността на Голямата галерия. Според местните предания хората, дръзнали да влязат в коридорите на древната пирамида, излизаха от нея като богове. Това беше мястото на „прераждането“ или „утробата на тайнството“. Тук властваше мъдростта — както Бог властва в сърцата на хората. Неговите мъдреци продължаваха да се питат какъв подтик бе породил херкулесовите усилия, необходими за издигането на пирамидите, но за него имаше само едно обяснение: натрапчивото желание за замяна на тленното с безбрежността на просветлението. Неговите учени продължаваха да твърдят, че това е най-съвършената постройка на света, истинският Ноев ковчег, от който вероятно произлизат езиците, азбуките, мерките и теглилките.

Наполеон не мислеше така.

За него това беше пътят към вечността.

— Единствено аз мога да го направя — промълви най-сетне той.

Монж си тръгна.

Наполеон изтръска прахта от униформата си и пое нагоре по стръмния проход. Според изчисленията му той бе дълъг около сто и двайсет метра. Когато ги преодоля, пред очите му се появи високо стъпало, което водеше към коридор със значително по-нисък таван. От него се влизаше в преддверие с три стени от дялан гранит. Четвъртата липсваше. Оттам се влизаше в Царската камера. Стените й бяха изградени от прецизно изсечени блокове от червен камък, разстоянието между които беше по-малко от косъм. Самата камера представляваше правоъгълник, чиято широчина беше половината от дължината му. Монж беше на мнение, че размерите на камерата имат пряка връзка с проверени от времето постоянни математически величини.

И сигурно беше прав.

Таванът на десет метра над главата му беше изработен от гранитни плочи. Светлината се процеждаше от две хоризонтални шахти, които пресичаха пирамидата от север на юг. В камерата нямаше нищо друго освен гранитен саркофаг без капак, пред който се беше изправила тъмна човешка фигура. Монж беше споменал за следите от древните сечива, които все още личаха по закръгления ръб на саркофага. А после бе посочил, че широчината му е с около сантиметър по-голяма от издълбаните в гранита коридори. Което означаваше, че е бил поставен тук преди довършването на пирамидата.

Мъжът пред саркофага бавно се обърна.

Безформената му фигура беше скрита под широко наметало, главата му бе увита с вълнен тюрбан, от рамото му висеше дълго парче плат. Чертите на лицето му издаваха египетски произход, но високото чело, високите скули и месестият нос носеха следите и на други култури.

Наполеон се взря в прорязаното от дълбоки бръчки лице.

— Донесе ли оракула? — попита мъжът.

— Тук е — кимна Наполеон и опипа кожената торба на шията си.

* * *

Той излезе навън след около час. Нощта вече властваше над долината Гиза. Беше предупредил египтянина да изчака в пирамидата, докато се отдалечат.

Изтръска прахта от униформата си и намести торбата на шията си. Насочи се към стълбата, опитвайки се да контролира емоциите си. Но преживяното през последния час дълбоко го беше разтърсило.

Монж го чакаше на пясъка и държеше юздите на коня му.

— Доволен ли си от визитата, генерале?

Наполеон се взря в лицето му.

— Слушай много внимателно, Гаспар. Не споменавай пред никого за тази вечер, разбираш ли? Не искам никой да знае, че съм идвал тук.

Приятелят му се стресна от тона, с който бяха изречени тези думи.

— Не исках да те обидя, но…

— Край, точка! — вдигна ръка Наполеон. — Забрави за всичко, което се случи тук. Ясен ли съм?

Математикът кимна и вдигна глава към платформата в горния край на стълбата. Там се беше изправил египтянинът, който търпеливо чакаше да си тръгнат.

— Застреляй го! — прошепна Наполеон.

Забелязал шока, изписан върху лицето на приятеля му, той се повдигна на пръсти и прошепна в ухото му:

— Нали обичаш да си играеш с пушката? Нали искаш да бъдеш воин? Е, сега му е времето. Войниците изпълняват заповедите на своите командири. Аз не искам този мъж да си тръгне оттук. Ако нямаш кураж, ще си носиш последствията. Предупреждавам те, че ако утре този човек все още е жив, нашата славна мисия в името на Републиката ще бъде помрачена от трагичната загуба на един отличен математик!

В очите на Монж се появи страх.

— Много са нещата, които ни свързват — добави с твърд глас Наполеон. — Ние сме наистина близки приятели, братя в името на така наречената Република. Не би посмял да не изпълниш заповедта ми, нали?

Той отстъпи крачка назад и се метна на коня.

— Отивам си у дома, Гаспар. Във Франция. Там е моята съдба. Може би твоята е тук, на това забравено от бога място.