Стив Бери
Парижка вендета (2)

1

Копенхаген

23 декември, неделя, 0:40 ч.

В наши дни

Куршумът се заби в лявото рамо на Котън Малоун.

Той стисна зъби да преодолее болката и насочи вниманието си към площада, по който бягаха хора, ехтяха клаксони и скърцаха автомобилни гуми. Морските пехотинци пред американското посолство отсреща реагираха на хаоса, но бяха твърде далеч, за да му окажат помощ. Наоколо лежаха трупове. Осем, може би десет? Не, повече. Млада двойка лежеше на няколко крачки от него. Сгърченият мъж гледаше в небето с широко отворени очи, лицето му беше застинало в шок. Жената лежеше по очи в локва кръв. Малоун засече двамата въоръжени мъже и ги ликвидира с по един куршум в главата, но не забеляза третия, който го простреля и в момента се опитваше да се смеси с полудялата тълпа.

Каква ужасна болка, господи! Лицето му се разкриви от страх. Направи опит да вдигне дясната си ръка, но краката му започнаха да се подгъват. Беретата в дланта му сякаш тежеше цял тон.

Болката замъгляваше съзнанието му. Напълни дробовете си с въздух с привкус на сяра и най-сетне успя да увие пръст около спусъка. Последва остро изщракване, но без изстрел.

Странно.

Направи още един опит да стреля. Ушите му се изпълниха с пронизителното свистене на автомобилни гуми.

После светът се превърна в едно черно петно.

Той се събуди и направи опит да прогони кошмара. Същият, който го измъчваше повече от две години.

Часовникът на нощното шкафче показваше 0:43 ч. Лежеше в спалнята си на четвъртия етаж, нощната лампа светеше. Сънят го беше оборил, преди да я изгаси. Нещо го беше събудило. Някакъв звук, който сякаш беше част от кошмара в Мексико Сити. Но имаше и друг шум.

Отново го долови.

Три проскърцвания в бърза последователност.

Къщата му беше строена през XVII век, но бе напълно ремонтирана преди няколко месеца. Новата стълба между втория и третия етаж издаваше точно определени звуци на някои от полираните стъпала, безпогрешни като тоновете на пиано.

Което означаваше, че някой се качва по нея.

Малоун посегна под леглото и издърпа скритата там раница. Навик, останал му от времето, когато работеше в специалния отдел „Магелан“. Дясната му ръка напипа грапавата ръкохватка на беретата — същата, която беше използвал в Мексико Сити. Беше заредена, с патрон в цевта.

Още един навик, който май щеше да се окаже полезен.

Той стана от леглото и безшумно излезе от спалнята.

Апартаментът му на четвъртия етаж бе по-малък от 100 квадратни метра — освен спалнята имаше кабинет, малка кухня и баня, плюс няколко шкафа. От осветения в момента кабинет се излизаше направо на стълбите. Книжарницата заемаше целия приземен етаж, а вторият и третият се използваха за склад и за офиси.

Малоун се измъкна през вратата.

Движеше се абсолютно безшумно по дебелите пътеки. Все още беше облечен с вчерашните дрехи. Снощи бе работил до късно, тъй като беше последната събота преди Коледа. Чувстваше се добре, завръщайки се към книжарската дейност. Всъщност това беше официалната му професия. Защо тогава държеше зареден пистолет, а всичките му сетива предупреждаваха за близка опасност?

Надникна предпазливо през парапета. Стълбите се спускаха до междинната площадка, после се виеха надолу. Снощи беше загасил осветлението на долните етажи, но оттук не можеше да го включи. Не се беше сетил за допълнителен ключ на последния етаж по време на ремонта. Слава богу, че беше поставил железния парапет.

Направи още една крачка напред, възседна парапета и се плъзна надолу. Така си спести издайническото проскърцване на стъпалата.

Предпазливо надникна надолу. Нищо. Мрак и тишина.

Плъзна се до следващата площадка. Помещенията на третия етаж бяха слабо осветени от жълтеникавата светлина на уличните лампи на Хобро Плац, проникваща през широките прозорци. Тук държеше книгите, които всекидневно изкупуваше на смешна цена. Изненадващо много хора проявяваха желание да се отърват от своите стари библиотеки и караха книгите си в книжарницата направо с кашони. „Купуваш за десет цента, продаваш за едно евро“. Това бе мотото на всички антиквари. Правиш ли го както трябва, печелиш пари. А като бонус получаваш и по някое рядко издание, скрито сред обикновените книги. Такива екземпляри Малоун държеше в специално заключено помещение на втория етаж. От това следваше, че ако някой е проникнал в къщата и не е разбил вратата на втория етаж, той със сигурност се намира някъде в отвореното пространство на третия.

Малоун се плъзна по последния парапет и зае позиция встрани от вратата на третия етаж. Помещението отвъд нея беше с размери 12 на 6 метра и бе пълно с купища кашони.

— Какво искаш? — подвикна той, залепил гръб за стената.

Все още не беше сигурен дали не се беше събудил от натрапчивия кошмар. Дванайсет години стаж като специален агент на Министерството на правосъдието със сигурност беше предостатъчно време за развитието на трайна параноя. А събитията през последните две седмици също му се бяха отразили. Не ги беше търсил, но се включи в тях просто защото такава беше цената на истината.

— Чуй какво ще ти кажа — отчетливо добави той. — Сега ще се върна горе. Ако искаш нещо от мен, ела там. Ако не, просто се махай по дяволите!

Тишина.

Той се обърна и пое нагоре по стълбите.

— Дойдох да се видим — прозвуча мъжки глас откъм склада.

Малоун спря и светкавично анализира гласа. Принадлежеше на млад мъж на около трийсет. Несъмнено американец. Спокоен и разумен.

— А защо влизаш с взлом в магазина ми?

— Налагаше се.

Гласът прозвуча съвсем близо, вероятно от другата страна на вратата. Малоун отлепи гръб от стената и вдигна пистолета. На прага се появи тъмна сянка.

Среден на ръст слаб мъж, облечен в дълго палто. Късо подстригана коса. Отпуснати покрай тялото ръце. Празни. Лицето оставаше в сянка.

— Име! — изръмжа Малоун, продължавайки да го държи на мушка.

— Сам Колинс.

— Какво искаш?

— Хенрик Торвалдсен е в беда.

— Нещо ново?

— Идват хора да го убият.

— Какви хора?

— Трябва да отидем при Торвалдсен.

Малоун продължаваше да го държи на мушка с пръст върху спусъка. Беше твърдо решен да стреля и при най-малкото подозрително движение от страна на Сам Колинс. Но усетът, който беше придобил след дългогодишната си оперативна работа, му нашепваше, че този младеж казва истината.

— Какви хора? — настоя въпреки това той.

— Трябва да отидем при него!

Секунда по-късно отдолу прозвуча трясък на счупени стъкла.

— О, между другото, същите тези хора преследват и мен — подхвърли с необичайно спокоен тон Колинс.