Стив Бери
Парижка вендета (27)

26

Париж

Сам не можеше да повярва, че двамата непознати наистина следят Джими Фодрел. Нападките на Малоун преди малко бяха напълно основателни. Чудеше се дали началниците му в Сикрет Сървис имаха подобно мнение и за него? Никога не бе толкова краен, нито бе проявявал подобна параноя, макар че и той споделяше принципите на Фодрел и не се подчиняваше на началниците си. Но това си беше в характера му — подчинението на правилата просто не беше за него.

Двамата с Малоун продължаваха да крачат из тесните улички, пълни с хора, облечени в пуловери и дебели палта. Ресторантьорите пренебрегваха студа и се опитваха да рекламират менюто си направо на тротоарите. Сам поглъщаше миризмите, шумотевицата и оживеното движение, борейки се с хипнотичния им ефект.

— Кои според теб са онези типове? — попита най-сетне той.

— Това е проблемът с оперативната работа, Сам — въздъхна Малоун. — Нищо не се знае със сигурност и човек е принуден да импровизира.

— Дали им помагат и други?

— За съжаление няма как да разберем в този хаос.

На кино и по телевизията героят винаги усеща опасността независимо от тълпата и отдалечеността на обекта си. Но в блъсканицата около тях това наистина нямаше как да стане, докато опасността не изскочеше буквално под носа им. Фодрел продължаваше да крачи напред. На стотина метра по-нататък пешеходната зона свършваше в оживения булевард „Сен Жермен“, по който фучаха коли, таксита и автобуси. Фодрел изчака смяната на светофара и тръгна да прекосява четирите платна на булеварда, заобиколен от тълпа забързани хора. Преследвачите му направиха същото.

— Хайде! — обади се Малоун.

Затичаха се към булеварда и хванаха светофара на жълто. Успяха да се доберат до отсрещната страна в мига, в който лавината от коли потегли с оглушителен вой.

— Беше доста рисковано — подхвърли Сам.

— Иначе щяхме да ги изпуснем.

Вътрешната страна на тротоара представляваше еднометрова каменна стена, която поддържаше ограда от ковано желязо. Хора с оживени лица крачеха в двете посоки.

Сезонът на празниците беше самотен за Сам, защото нямаше семейство. Последните пет години беше прекарвал Коледа сам, на плажовете на Флорида. Не познаваше родителите си. Беше израснал в института „Кук“ — едно доста претенциозно име за сиропиталище. Постъпи там като току-що проходило дете и го напусна малко след 18-ия си рожден ден.

 

 

— Имам ли избор? — попита той.

— Имаш — отвърна Норстръм.

— Откога? Тук никога не е имало нищо друго освен строги правила.

— Те са за децата. А сега ти си мъж и можеш да живееш както ти харесва.

— Значи мога да си тръгна? Довиждане, може би пак ще се видим.

— Не ни дължиш нищо, Сам.

Зарадва се, като го чу, защото нямаше какво да предложи.

— Изборът ти е прост — добави Норстръм. — Можеш да останеш и да се превърнеш в част от едно по-голямо семейство, можеш и да си тръгнеш.

Това не беше избор.

— Искам да си тръгна.

— И аз така си помислих.

— Благодарен съм ви за всичко, но трябва да вървя. Дойде ми до гуша от…

— Правила.

— Да. Дойде ми до гуша от правила.

Знаеше, че много от инструкторите и пазачите бяха израснали тук като сираци. Но едно от правилата им забраняваше да говорят за това. Той обаче вече беше решил да си тръгне и попита направо:

— Вие имахте ли право на избор?

— Да. Но моят избор беше друг.

Сам остана шокиран. Никога не беше предполагал, че по-възрастният мъж също е сирак.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Норстръм.

Стояха на зелената морава между двестагодишните сгради. Той познаваше всеки сантиметър от тях, до последните детайли. Всеки бе длъжен да помага за поддръжката им. Още едно от омразните правила.

— Бъди внимателен, Сам. Мисли, преди да действаш. Светът навън не е гостоприемен като нас тук.

— За такива ли се мислите? Гостоприемни?

— Ние искрено се грижехме за теб — отвърна Норстръм, замълча за миг и добави: — Аз искрено се грижех за теб.

Никога през изминалите осемнайсет години не беше чувал подобно признание от този човек.

— Ти имаш свободолюбив дух, Сам. Това невинаги е лошо. Но наистина внимавай.

Усети искреността на човека, когото познаваше от толкова отдавна.

— Може би ще ти бъде по-лесно да спазваш правилата навън. Бог знае, че животът тук беше предизвикателство за теб.

— Може би ми е в кръвта.

Изрече тези думи с преднамерена лекота, но те само му напомниха, че няма родители, няма наследени качества. Всичко, което познаваше, бе тук, наоколо. А пред него стоеше единственият човек, който беше проявил някаква грижа за него. Протегна ръка — от уважение. Норстръм я стисна.

— През цялото време се надявах, че ще останеш — тихо промълви той. В очите му имаше тъга. — Желая ти всичко хубаво, Сам. Старай се да вършиш добрини.

 

 

И той се беше постарал.

Завърши с отличие колежа и в крайна сметка успя да постъпи в Сикрет Сървис. Понякога се питаше дали Норстръм още е жив. От последния им разговор бяха изтекли четиринайсет години. Не му се обади нито веднъж, защото не искаше да го разочарова. Надявах се, че ще останеш. Нямаше как да стане.

Двамата с Малоун свърнаха в тясна пресечка. В дъното се виждаше още една ограда от ковано желязо. Поеха натам и стигнаха до ъгъла. Пред очите им се появи друга, по-висока стена с назъбен парапет на върха. В камъка беше забит метален прът с пъстро знаме, на което пишеше: Музей по средновековна история „Клуни“.

Сградата, която се издигаше отвъд стената, беше в готически стил, с остри кули и стръмен керемиден покрив, осеян с капандури. Фодрел изчезна във входа, следван от двамата непознати.

Малоун забърза натам.

— Какво правим? — попита Сам.

— Импровизираме.

 

 

Малоун беше наясно къде отиват. Музеят „Клуни“ се издигаше на мястото на римски дворец, от който бяха останали само руините на баните. Сегашната сграда била построена през XV век от един бенедиктински абат. През XIX век станала собственост на държавата и в нея изложили внушителна колекция от средновековни произведения на изкуството. Постепенно се превърнала в една от важните парижки забележителности, присъстваща във всички пътеводители. Той два пъти беше влизал тук и добре помнеше разположението на музейните помещения. Два етажа със свързани помежду си зали. Сравнително малки и доста тесни. Място, където не можеш да останеш незабелязан.

Влязоха във вътрешния двор и почти веднага видяха преследвачите на Фодрел, които се насочваха към главния вход на музея. В двора се мотаеха около трийсетина туристи, въоръжени с фотоапарати и камери.

Малоун се поколеба за миг, след което се насочи към същия вход. Сам го последва. Озоваха се в просторно, облицовано с камък преддверие. В единия му край имаше гардероб, а в другия се виждаха стълбите, които водеха към тоалетните. Двамата непознати си купиха билети и поеха нагоре по каменните стъпала към музейните зали. Малоун ги изчака да изчезнат през една тясна врата, след което се насочи към касата. Миг по-късно двамата със Сам изкачиха стълбите и се озоваха в претъпкан с туристи сувенирен магазин. Фодрел не се виждаше никъде, но двамата му преследвачи вече се насочваха към ниската и тясна врата вляво. Малоун зърна купчина безплатни брошури на английски, в които имаше архитектурен план на сградата. Взе една от тях и бързо я прегледа.

— Хенрик твърди, че имаш фотографска памет — подхвърли Сам. — Вярно ли е?

— По-скоро запомням детайлите — отвърна Малоун и пъхна брошурата в джоба си.

— Винаги ли си толкова прецизен?

— Едва ли.

Влязоха в една изложбена зала, осветена както от слънцето през матираните стъкла на прозорците, така и от няколко стратегически разположени прожектора, акцентиращи върху колекции от средновековен порцелан, стъкло и алабастър.

Фодрел и преследвачите му не бяха тук.

Отидоха в следващата зала за керамика. Тъкмо навреме, за да зърнат как двамата непознати я напускат през изхода в другия край. И в тази, както и в предишната, беше пълно с шумни посетители и блясък на светкавици. Според брошурата в джоба на Малоун следваха римските бани.

Насочиха се изхода, през който бяха изчезнали непознатите, и се озоваха в тесен коридор със сини стени, по които бяха окачени алабастрови плакети. След няколко метра се озоваха в просторно преддверие. Няколко каменни стъпала водеха надолу към фригидариума. Те обаче бяха преградени с пластмасова верига, а табелата пред тях съобщаваше, че помещението е затворено за реставрация. Отвъд внушителната готическа арка вдясно се виждаше ярко осветена зала, в която бяха изложени фрагменти от каменни статуи. В средата й имаше подиум, пред който бяха наредени сгъваеми столове. Очевидно бе място за презентации, което преди години е било част от вътрешния двор.

Непознатите свърнаха вляво към вътрешността на музея. Сам и Малоун предпазливо ги последваха. Следващата зала се оказа на два етажа, осветени по естествен начин от остъкления таван, подпрян на грубо издялани каменни колони, високи почти петнайсет метра. Вероятно още един покрит вътрешен двор между сградите, в който бяха изложени произведения от слонова кост, отломки от капители и още статуи.

Фодрел не се виждаше никъде, но преследвачите му вече крачеха към следващата зала, до която се стигаше по няколко каменни стъпала.

— Тези ме преследват! — изкрещя пронизителен глас, нарушавайки почти библиотечната тишина наоколо.

Малоун проточи врат. До парапета на втория етаж се беше изправила някаква жена и сочеше с пръст към двойката, която вървеше по петите на Фодрел. Беше малко над трийсет, с късо подстригана кестенява коса, облечена в синята униформа на служителка в музея.

— Искат да ме убият! — изпищя жената.