Стив Бери
Парижка вендета (40)

39

12:15 ч.

Сам последва Меган Морисън и Стефани Нел, които си купиха билети за посещение на Айфеловата кула. Пред входовете с асансьорите за първата и втората площадка се извиваха огромни опашки, на които трябваше да чакат поне два часа. Но тук, пред южния пилон, почти нямаше хора, тъй като за достигането до първата площадка трябваше да бъдат изкачени 347 стъпала.

— Нямаме време да висим по опашки — обяви Стефани Нел.

Сам и Меган бяха прекарали нощта в хотел на Левия бряг. Пред стаите им пазеха двама агенти на Сикрет Сървис. След като изслуша информацията на Меган, Стефани проведе няколко телефонни разговора. След като получи потвърждение на част от чутото, тя настоя за охрана.

— Нима оперативните агенти винаги носят едни и същи дрехи? — попита я той, докато изкачваха стъпалата. Вече трети ден носеше дрехите, с които бе пристигнал в Париж.

— Рядко използват смокинги или дизайнерски костюми — отвърна Стефани. — А ти ще трябва да се задоволиш с това, което е на гърба ти.

Достигнаха колона, обозначена с номер 134. Табелката до нея информираше, че се намират на първата площадка на височина 57 метра. Пилоните продължаваха нагоре към втората площадка на височина 115 метра, а после се стесняваха към третата площадка, която беше на 275 метра над земята. Така изглеждаше най-високата кула на Париж — лабиринт от метални конструкции, боядисани в сиво-кафяв цвят — превърнала се в един от прочутите символи на света.

Меган се катереше леко и пъргаво, но него го заболяха прасците. Снощи в хотела тя почти не бе отворила уста, но Сам беше убеден, че е постъпил правилно, като бе напуснал музея с нея. Така получи възможност да работи под прякото ръководство на шефа на „Магелан“.

След още десетина минути изкачване стигнаха горе.

Площадката на първото ниво беше пълна с посетители, които сновяха между магазина за сувенири, пощенския клон, изложбената зала, снекбара и ресторанта. В дъното бяха асансьорите, които водеха към приземното ниво. До втората площадка оставаха още около 330 стъпала, стръмно издигащи се нагоре. От площадката на първо ниво се разкриваше гледка към площада.

Стефани спря да си почине край парапета. Сам и Меган се присъединиха към нея. Насреща им се намираше голяма остъклена зала, над вратата на която беше изписано ЗАЛА „ГУСТАВ АЙФЕЛ“.

— Утре тук ще се проведе срещата на Парижкия клуб — прошепна Меган на Стефани.

— Сигурна ли си?

Този разговор го водеха от вчера. Явно Стефани се придържаше към старата максима, която гласеше: „Задавай непрекъснато един и същ въпрос и внимавай дали ще получиш един и същ отговор“.

— Виж какво, госпожо Правосъдие — троснато отвърна Меган. — Достатъчно дълго участвах в играта ти, наречена „демонстрация на власт“. Дори се опитах да ти бъда полезна. Но я ми кажи какво търсим тук, ако наистина не ми вярваш?

Стефани не отвърна на предизвикателството. Продължаваше да стои облегната на металния парапет, а очите й опипваха остъклената зала насреща.

— Знам, че утре ще бъдат тук — промълви най-сетне Меган. — Целият клуб ще се събере, за да отпразнува Коледа.

— Доста странно време за среща — отбеляза Сам.

— Отдавна съм разбрала, че тук Коледа е странен празник. Французите не си падат по религиозните тържества. Голяма част напускат града, а останалите отиват на ресторант. Много обичат тортата, която наричат bûche de Noël. Има формата на пънче с маслена глазура. Затова не съм изненадана, че членовете на клуба са решили да се срещнат на Коледа.

— А Айфеловата кула е отворена, така ли? — попита Сам.

— От един на обяд.

— Я започни отначало — подкани Стефани.

Меган я погледна ядосано, но се подчини.

— Ларок е наела залата „Густав Айфел“ отсреща. Купонът ще започне в единайсет и ще продължи до четири следобед. Дори е поръчала обяд. Вероятно е решила, че шейсет метра височина й осигуряват уединението, което търси.

— Охрана? — попита Стефани.

— Откъде да знам. Това е по твоята част.

Стефани явно остана доволна от заядливия й тон.

— Кулата е собственост на общината, но се управлява от дружество, наело частна охранителна фирма, която действа съвместно с полицията и армията.

Сам беше забелязал малкия полицейски участък край южния вход, пред който дежуреха мъже със сериозни лица в камуфлажни униформи и автомати в ръце.

— Аз направих някои проверки — добави Стефани. — За утре в посоченото време залата действително е наета от група хора, които са поискали допълнителна охрана. Общото фоайе ще бъде затворено, а самата кула е затворена до един по обяд. След това тук ще има не по-малко посетители от тези, които виждаме днес.

— Клубът за пръв път се събира извън къщата си в Маре — отбеляза Меган. — Същата, която вчера показах на Сам.

— Мислиш ли, че това има някакво значение? — попита Стефани.

— Разбира се. Този клуб означава неприятности.

* * *

Малоун излезе от „Гран Вефур“ и взе такси за краткото пътуване в южна посока до Лувъра. Там слезе, плати на шофьора и се насочи към стъклената пирамида, която изпълняваше ролята на голяма капандура над входа на музея. Класическата фасада на Лувъра ограждаше площада от три страни, а четвъртата беше заета от арката „Карусел“ — имитация на римска арка с колони от розов мрамор, издигаща се като страж на отворената източна страна.

Стъклената пирамида беше заобиколена от седем триъгълни гранитни басейни. На ръба на една от тях седеше слаб мъж с остри черти и гъста пясъчноруса коса, побеляла на слепоочията. Беше облечен в тъмно вълнено палто, на ръцете си имаше черни ръкавици. Макар че времето беше омекнало в сравнение със сутрешния мраз, Малоун прецени, че температурата на въздуха едва ли надвишава няколко градуса над нулата. Торвалдсен го беше предупредил, че мъжът ще го чака тук и трябва да се срещне с него веднага след като вземе книгата.

Той се приближи и седна на студения камък.

— Вие сигурно сте Котън Малоун — заговори го на английски професор Мурад.

Следвайки примера на Джими Фодрел, той държеше книгата в ръка напълно открито.

— Току-що я взех от „Инвалидите“ — подаде му я той.

— Лесно ли я откраднахте?

— Стоеше си там и ме чакаше — сви рамене Малоун. — Точно както ми беше обяснено.

Мурад започна да прелиства крехките страници. Малоун знаеше къде ще спре, тъй като вече беше успял да я прегледа в таксито. За пръв път това се случи някъде към средата на томчето, където книгата се разделяше на две. Мястото беше отбелязано с бял лист хартия, върху който бе изписано следното:

CXXXV  II  CXLII   LII  LXIII  XVII
   II  VIII   IV  VIII     IX    II

Забеляза как професорът бърчи чело и поклаща глава.

— Не го очаквах — промърмори той, духна, за да стопли ръцете си, и отправи поглед към тълпите туристи, които щурмуваха главния вход на Лувъра.

— Ще ми обясните ли?

— Това е „Възелът на маврите“, любимият шифър на Наполеон. Римските цифри се отнасят до точно определен текст. В случая става въпрос за страница и ред. За да разчетем посланието, ще ни трябва текстът, който е използван, но тук липсва трета редица цифри. Онези, които сочат точната дума на съответния ред.

— Защо ли бях убеден, че тази работа няма да е толкова лесна? — въздъхна Малоун.

— При Наполеон нищо не е лесно — засмя се Мурад. — Обичал е драмата. Музеят насреща е типичен пример. Тук са събрани трофеи от всички територии, които е завладял. С течение на времето се превръщат в най-богатата колекция на света.

— За съжаление Съюзниците върнали всичко — поне това, което е останало след 1815 година.

— Очевидно познавате историята, мистър Малоун.

— Опитвам се. Наричайте ме Котън, ако обичате.

— Доста необикновено име. Как се сдобихте с него?

— Благодарение на драмата, също като при Наполеон. Но да се върнем към „Възелът на маврите“. Ще успеете ли да го разшифровате?

— Невъзможно е без текста, от който са извлечени цифрите. Идеята е проста — изпращачът и получателят трябва да използват един и същ текст. Но отсъствието на трета редица цифри може да се окаже голям проблем.

Торвалдсен го беше информирал подробно за завещанието на Наполеон и връзката му с книгата в ръцете на Мурад. Затова той замълча и просто изчака професорът да приключи с прегледа на останалите страници.

— О, боже! — прошепна Мурад, стигнал до задната корица. — Невероятно!

Малоун вече беше обърнал внимание на странно разкривения почерк и избелялото мастило — същото, с което бяха изписани римските цифри на белия лист.

— Имате ли представа какво е това? — попита той.

— Никаква — поклати глава Мурад.

* * *

Сам реши, че е крайно време да се застъпи за Меган.

— Тя едва ли се нуждае от доказателства — обърна се към Стефани той. — Присъствието ти тук е напълно достатъчно.

— Виж ти! — възкликна тя. — Мистър Колинс най-после започва да разсъждава като агент на Сикрет Сървис.

Не му стана приятно от снизходителния й тон, но не беше в позиция да протестира. Освен това тя беше права — той наистина трябваше да започне да използва мозъка си.

— Следяла си нейния уебсайт, моя също — продължи той. — И бог знае още колко други. Следователно очакваш, че тук ще се случи нещо, което ще привлече всеобщото внимание.

— Нещата са много прости — въздъхна Стефани. — Целта ни е членовете на Парижкия клуб да влязат в затвора.

— Едва ли е само това — не й повярва Сам.

Мълчанието на Стефани Нел потвърди подозренията му. Но тя постъпваше както трябва. Не беше нужно да споделя с тях повече от необходимото. Той се загледа в тълпите от премръзнали хора, които продължаваха да се изсипват от стълбите. Други влизаха и излизаха от асансьорите на горната площадка. Весела и шумна група се насочи към близкия ресторант. Леденият вятър свиреше между кафеникавия метал, обграждащ ги като паяжина от всички страни.

— Съмнявам се, че ще успееш да монтираш подслушвателни устройства за утрешната среща — подхвърли Меган. — Моите източници твърдят, че Клубът прибягва до електронни проверки преди, по време и след всяко от своите заседания.

— Няма да ни трябват подслушвателни устройства — отвърна Стефани.

Сам учудено се втренчи в нея, а тя отвърна на погледа му с усмивка, която изобщо не му хареса.

— Някога да сте били сервитьори? — попита тя, местейки поглед от единия към другия.