Стив Бери
Парижка вендета (45)

44

Париж

20:50 ч.

Сам последва Меган надолу по спираловидните стълби, които се врязваха в земята като тирбушон. След като Стефани Нел временно ги освободи от опеката си, те отскочиха да хапнат в едно бистро в Латинския квартал.

— Къде отиваме? — попита той, докато се спускаха надолу в непрогледния мрак.

— В подземията на Париж — отвърна Меган.

Тя слизаше пред него с фенерче в ръка. Спря в дъното на дълбоката дупка, обърна се и му подаде и на него едно фенерче.

— Тук няма резервни фенерчета за нарушители като нас.

— Нарушители?

— Нямаме право да бъдем тук — отвърна тя и фенерчето й описа светъл кръг.

— Какво има тук?

— Кариера. Двеста шейсет и пет километра тунели и галерии, оформени след безконтролното извличане на варовик за сгради, гипс, шина за тухли и керемиди. Изобщо всичко необходимо за изграждането на Париж. Останало е само каквото виждаш. Безкраен лабиринт от тунели и шахти.

— А защо сме тук?

— Обичам това място — сви рамене тя. — Надявам се, че и ти ще го харесаш.

След тези думи тя се обърна и пое по влажен проход, издълбан в твърдата скала. Въздухът беше хладен, но не студен, а подът — хлъзгав и неравен.

— Внимавай за плъховете — предупреди го Меган. — Ухапването причинява лептоспирози.

— Какво? — закова се на място Сам.

— Бактериална инфекция с фатален край — поясни тя.

— Ти полудя ли?

Тя спря и се обърна.

— Няма опасност, освен ако доброволно не се оставиш да те ухапят или пък натопиш пръстите си в урината им.

— Какво всъщност търсим?

— Винаги ли си толкова досаден? Просто върви след мен. Искам да ти покажа нещо.

Продължиха напред. Таванът беше толкова нисък, че почти докосваше главата му. Фенерчето на Меган осветяваше неравния под на тунела двайсетина метра напред.

 

 

— Норстръм? — извика в мрака той.

Питаше се защо беше пренебрегнал забраната и се бе появил тук, но авантюрата беше прекалено обещаваща, за да й устои. Пещерите се намираха недалеч от училището и всички знаеха за тях. Странно, но никой никога не използваше думата „сиропиталище“. Нито „институт“. Винаги говореха за „училището“. Кои бяха родителите му? Нямаше никаква представа. Бяха го изоставали веднага след раждането, а полицията така и не разбра как се е появил в Крайстчърч. Училищната управа държеше питомците да знаят всичко за себе си. Никакви тайни. На практика това беше едно от правилата, които той одобряваше, но просто нямаше какво да научи за себе си.

— Сам? — прозвуча гласът на Норстръм.

Беше чувал, че именно Норстръм го беше кръстил Сам Колинс, на името на любимия си вуйчо.

— Къде си?

— Съвсем наблизо — отвърна Норстръм.

Сам тръгна напред с насочено фенерче.

 

 

— Вече сме близо — подхвърли Меган. Тунелът свършваше в нещо като просторна галерия с висок таван и многобройни изходи. Извитият свод се крепеше на масивни каменни колони. Фенерчето на Меган се плъзна по грапавите стени, нашарени с графити, рисунки, мозайки, надписи, поезия и дори текстове на песни.

— Социално-исторически колаж — поясни тя. — Част от тези рисунки датират от времето на Френската революция, други са правени по време на пруската обсада в края на деветнайсети век, трети са от германската окупация през четирийсетте години на миналия век. Парижките подземия винаги са били убежище от войната, смъртта и разрухата.

Вниманието на Сам беше привлечено от скица на гилотина.

— Това е от времето на Големия терор — надникна над рамото му тя. — На двеста години е, свидетелство за всекидневните кървави екзекуции. Нарисувана е с пушек. Тогавашните каменоделци се спускали в шахтите със свещи и петролни лампи. Приближавали ги до стената и опушвали камъка.

Той насочи фенерчето си към друга рисунка.

— А това вероятно е от времето на Френската революция?

— Да — кимна тя. — Нещо като капсула на времето. Подземията са пълни с такива. Разбираш ли защо обичам това място?

Сам продължи да разглежда рисунките. Повечето бяха сериозни, но имаше и карикатури, както и няколко порнографски рисунки.

— Мястото ме привлича и аз често идвам тук — обади се от мрака Меган. — Толкова е тихо и спокойно. Имам чувството, че се завръщам в майчината утроба. После отново се качвам на повърхността, чиста и сякаш преродена.

Сам беше изненадан от откровеността й. Май щеше да се окаже, че и в нейната твърда броня има пукнатини. След това изведнъж му просветна.

— Страх те е, нали?

Тя се извърна да го погледне, очите й бяха искрени.

— Разбира се, че ме е страх.

— И мен.

 

 

— Нормално е да се страхуваш — каза Норстръм, след като най-сетне го откри в мрака.

— Не би трябвало човек да влиза сам в тези пещери.

Сега вече беше убеден, че е така.

— Страхът може да бъде и съюзник — добави Норстръм. — Той трябва да бъде с нас при всички битки.

— Но аз не искам да се страхувам. Мразя да се страхувам.

— Нямаш друг избор, Сам — сложи ръка върху рамото му Норстръм. — Страхът се ражда от обстоятелствата. Можеш да контролираш единствено начина, по който реагираш срещу него. Концентрираш ли се върху това, винаги ще успееш.

 

 

Сам нежно постави ръка на рамото й. Беше първият физически контакт между тях. Тя не се отдръпна.

— Ще се оправим — прошепна той.

— Онези мъже вчера в музея… Бях сигурна, че ще ме наранят.

— Това е причината да форсираш нещата, докато бях там, нали?

След леко колебание тя кимна. Той оцени откровеността й.

— Май и двамата сме захапали прекалено голям залък.

— Аха — усмихна се тя.

Той дръпна ръката си, все още озадачен от тази демонстрация на уязвимост. През последната година си бяха разменили купища имейли. Той до последно беше сигурен, че разговаря с мъж на име Джими Фодрел, но изведнъж се оказа, че насреща е била една интригуваща жена. Сега, замисляйки се върху кореспонденцията им, той ясно разчете призивите за по-близък контакт. Не като този в момента, разбира се, но нещо подобно.

— По онези коридори се стига до катакомбите — посочи тя с фенерчето си. — Бил ли си някога там? В тях се съхраняват костите на повече от шест милиона души.

Сам поклати глава.

— Недей да ходиш.

Той запази мълчание.

— Тези рисунки са дело на обикновени хора, но все пак са исторически свидетелства. С тях са покрити километри от стените. Илюстрират живота на хората, времето, страховете и суеверията. — Тя замълча за миг, после добави: — Ние с теб имаме възможност да направим нещо реално, Сам. Нещо, което да бъде различно.

Колко много си приличаха! И двамата живееха в някакъв виртуален свят на параноя и догадки, но бяха изпълнени с добри намерения.

— Ами да го направим тогава.

— Де да беше толкова лесно — засмя се тя. — Имам лоши предчувствия.

Личеше й, че черпи сила от подземното зрелище. А може би и мъдрост.

— Разкажи ми за тях.

— Не мога — поклати глава тя. — Просто предчувствия. — Приближи се до него, вдигна глава и прошепна: — Знаеш ли, че една целувка съкращава живота с три минути?

Той се замисли върху странния въпрос, после поклати шава.

— Не става въпрос за млясване по бузата, а за истинска целувка — уточни тя. — Тя предизвиква усилено сърцебиене. В рамките на четири секунди сърцето се свива и разпуска толкова, колкото при нормални обстоятелства би го направило за три минути.

— Наистина ли?

— Да, Сам. Някой си е направил труда да го изчисли. Четиристотин и осемдесет истински целувки съкращават живота с един ден. Две хиляди и триста — със седмица. А сто четирийсет и осем хиляди — с цяла година.

Тя пристъпи още по-близо до него.

— Изводът? — усмихна се той.

— Аз съм готова да жертвам три минути от живота си, стига и ти да го искаш.