Стив Бери
Парижка вендета (13)

12

Корсика

Ашби седеше на канапето и отпиваше от чашата с ром, наблюдавайки корсиканеца срещу себе си. „Архимед“ продължаваше да плава на север, следвайки скалистата крайбрежна ивица на Кап Корс.

— Четиримата германци са оставили нещо на петия — каза най-сетне той. — Дълго време се е смятало, че това е само слух, но аз открих, че е истина.

— Благодарение на информацията, която аз ви предоставих преди няколко месеца — обади се корсиканецът.

— Така е — кимна Ашби. — У теб бяха липсващите парченца от пъзела. Затова щедро споделих всичко, което знаех, и ти предложих процент. А ти прие.

— Така беше. Но не открих нищо. Защо водим този разговор? Защо съм пленник?

— Пленник ли? Нищо подобно. Просто правим едно кратко приятелско пътешествие с моята яхта.

— Приятелите не прибягват до насилие помежду си.

— Но и не се лъжат.

Ашби беше влязъл в контакт с корсиканеца преди повече от година, когато научи за контактите му с петия германец. Според легендата, един от четиримата войници, екзекутирани от Хитлер, кодирал местонахождението на съкровището и се опитал да използва информацията, за да сключи сделка. За негово нещастие нацистите не приели пазарлъка или просто го измамили. Корсиканецът насреща му, който със сигурност се опитваше да разбере докъде ще стигне всичко, беше попаднал на онова, което беше останало след смъртта на нещастния германски войник — невинна книжка за живота на Наполеон, която четял в килията си, преди да бъде екзекутиран.

— Този човек е научил за „Възелът на маврите“. И така създал онези писма — добави Ашби и посочи масата. — А след войната петият участник ги открил в конфискуваните германски архиви. За съжаление той не успял да научи заглавието на книгата — нещо, което, колкото и невероятно да звучи, си направил ти… Аз от своя страна отново открих писмата и при последната ни среща ти ги показах, като по този начин ти доказах своята добронамереност. Ти обаче не спомена, че знаеш заглавието на книгата.

— Кой казва, че го знам?

— Густав.

По лицето на корсиканеца се изписа ужас.

— Какво му причинихте? — отново попита той.

— Платих му за информацията и нищо друго. Густав е приказлив човек и поразителен оптимист. В момента е доста богат.

Ашби млъкна и зачака реакцията.

На прага се изправи Гилдхол и кимна. Това означаваше, че са близо до целта на пътуването. Двигателите заглъхнаха и яхтата намали ход. Ашби му направи знак да се оттегли.

— А ако аз дешифрирам „Възелът на маврите“? — попита корсиканецът, явно успял да направи връзката.

— Ще станеш богат.

— Колко богат?

— Един милион евро.

— Съкровището струва стократно повече! — засмя се той.

— Ако изобщо съществува — възрази Ашби и стана от канапето. — Самият ти допускаш, че всичко може да се окаже една легенда.

Той отиде към другия край на салона, взе една черна торба и изсипа съдържанието й на масата. Пачки евро.

— Един милион, всичките за теб — каза англичанинът. — И приключваш с издирванията.

Корсиканецът се наведе и затвори тънката книжка.

— Вие сте страшно убедителен, лорд Ашби.

— Всеки си има цена.

— Римските цифри са ясни. На най-горния ред са номерата на страниците. На средния е броят на редовете, а най-отдолу е посочена позицията на думата. Трите реда са свързани по диагонал.

XCV CCXXXVI CXXVIII CXCIV XXXII
 IV    XXXI    XXVI  XVIII   IX
 VII     VI       X     II   XI

Ашби мълчаливо наблюдаваше как корсиканецът разгръща старата книга и намира страница 95, ред 4, дума 7.

— „Санта“ — промърмори той. — Дума без смисъл. Но ако към нея прибавим съседните две думи, получаваме „Кулата «Санта Мария»“.

Изчисленията бяха повторени още четири пъти.

Кулата Санта Мария, манастир, гробище, маркер, Меневал.

— Добре подбрана книга — констатира Ашби. — Текстът обхваща заточението на Наполеон на остров Света Елена, плюс ранните му години в Корсика. Всички думи са тук. Онзи германец никак не е бил глупав.

— Тайната му е останала неразкрита цели шейсет години — кимна корсиканецът и се облегна назад. — Но сега тя е пред очите ни.

Приятелската усмивка на Ашби имаше за цел да разведри атмосферата.

Корсиканецът сведе поглед към парите.

— Вие със сигурност сте богат човек, лорд Ашби — каза той. — Защо ви е това съкровище?

— А ти защо питаш?

— Издирвате го просто ей така, за удоволствие?

В главата на Ашби изплуваха тайните планове, свързани с добре пресметнат риск.

— Изгубените неща винаги са ме интересували — отвърна той.

Яхтата спря.

— А аз търся за пари — усмихна се корсиканецът и вдигна пачка евро. — Не притежавам такава голяма яхта като вашата.

Ашби с облекчение установи, че тревогата по време на плаването му от Франция най-после започва да се стопява. Целта беше близо. Но той изобщо не беше сигурен, че цената си струва. Това е проблемът при изгубените неща — понякога целта не оправдава средствата.

Сегашният пример беше типично доказателство.

Никой не знаеше дали шестте дървени сандъка чакат да бъдат открити и какво има в тях. Може би щеше да се окаже, че съдържат сребърни съдове и няколко златни бижута. Нацистите грабели каквото им попадне. Но той не се интересуваше от дреболии, а корсиканецът грешеше. Съкровището му трябваше, и то страшно много.

— Къде сме? — най-после попита гостът.

— На север от Макинаджо.

Районът на Кап Корс над Бастия беше осеян със стари наблюдателни кули, изоставени манастири и римски църкви. Най-северната му част беше обявена за национален резерват, с малко пътища и още по-малко хора. Там беше царството на чайките и кормораните. Ашби си беше направил труда да проучи географията на мястото. Кулата „Санта Мария“ представляваше полусрутена триетажна сграда, която се издигаше в морето, на няколко метра от брега. Била построена от генуезците през XVI в. като наблюдателен пост. На стотина метра от брега се намираше параклисът „Санта Мария“, построен през XI век. Някогашен манастир, днес той беше туристическа атракция.

Кулата „Санта Мария“, манастир, гробище, маркер, Меневал.

Ашби погледна часовника си.

Още не. След малко.

— Изпий си питието — подхвърли той и посочи чашата пред корсиканеца. — А след като приключиш, ще се качим на лодката, която ще ни отведе на брега. Дойде времето да приберем златото на Ромел.