Стив Бери
Парижка вендета (35)

34

18:10 ч.

Малоун тихо почука на тапицираната врата.

Беше пристигнал до „Риц“ с такси от музея. Надяваше се, че Торвалдсен се е върнал от долината на Лоара. Когато зърна приятеля си на вратата, на лицето му се изписа облекчение.

— Замесен ли си в инцидента в „Клуни“? — направо го попита възрастният мъж, след като влязоха в апартамента. — Показаха го по телевизията.

— Бях там, но успях да се измъкна навреме — отвърна той.

— Къде е Сам?

Малоун му разказа накратко за събитията в музея, включително за отвличането на Сам и откритието, че Джими Фодрел всъщност е Меган Морисън. Не каза нищо за появата на Стефани, защото прецени, че ако има някакъв шанс да спре или поне да забави Торвалдсен, може и да не споменава намесата на Вашингтон.

Странно как се обръщат нещата. Обикновено Торвалдсен беше този, който се въздържаше от подробности и въпреки това успяваше да го въвлече в своите машинации.

— Сам добре ли е? — попита възрастният мъж.

— Не знам — реши да излъже Малоун. — Но в момента не мога да направя нищо за него.

Дойде ред на Торвалдсен да разкаже за посещението си при Елиза Ларок.

— Отвратителна кучка, да знаеш — процеди той. — Седях насреща й и разговарях любезно, но през цялото време си мислех за Кай.

— Тя не го е убила.

— Няма да я освободя от отговорност толкова лесно! — тросна се Торвалдсен. — Ашби работи с нея. Тясно свързани са, което ми стига.

Приятелят му беше уморен. Личеше си по очите му.

— Ашби издирва някаква книга, Котън.

Малоун изслуша информацията за завещанието на Наполеон и за „Кралството на Меровингите“ — книгата, която по всяка вероятност беше изложена в музейната сбирка в „Инвалидите“.

— Трябва да я имам на всяка цена — отсече Торвалдсен.

В главата на по-младия мъж се блъскаха объркани мисли. Стефани искаше Торвалдсен да бъде спрян, но за да го направи, Малоун трябваше да овладее ситуацията — нещо почти неизпълнимо предвид характера на човека срещу него, който дърпаше конците.

— Искаш да я открадна ли? — попита той.

— Няма да е лесно. Някога Домът на инвалидите е бил оръжеен склад и е построен като истинска крепост.

— Не отговори на въпроса ми.

— Да, искам.

— Добре, ще я взема. Но какво ще правиш после? Ще откриеш съкровището? Ще унижиш Ашби? Ще го убиеш? Ще ти стане ли по-леко?

— Всичко, което изреди.

— Ти ми помогна миналата година, когато отвлякоха Гари. Имах нужда от теб и ти се отзова. Сега аз ще направя същото. Но трябва да действаме разумно. Не можеш да убиеш човек просто ей така.

Върху лицето на възрастния мъж се изписа дълбока симпатия.

— Вече го направих. Снощи.

— Не изпитваш ли угризения?

— Ни най-малко. Кабрал уби сина ми и заслужаваше да умре. А Ашби е не по-малко виновен от него. Между другото, може би няма да се наложи да го убивам. Ларок ще свърши тази работа вместо мен.

— Което улеснява нещата, така ли?

От Стефани беше научил, че Ашби ще се появи в Париж и още утре ще докладва подробно за онова, което предстоеше да се случи. Макар и да ненавиждаше англичанина за мъката, която беше причинил на Торвалдсен, Малоун си даваше сметка за значението на информацията, свързана със залавянето на човек като Питър Лайън.

— Искам да оставиш нещата в моите ръце, Хенрик — каза той. — Ще се справя, но по свой начин.

— Мога и сам да взема книгата.

— Защо тогава изобщо съм тук, по дяволите?

Устните на възрастния мъж се разтеглиха в усмивка.

— За да ми помогнеш.

— По моя начин! — отсече Малоун, заковал очи в него.

— Котън, аз искам Ашби! — тръсна глава Торвалдсен.

— Знам. Но нека разберем за какво става въпрос, преди да го убиеш. Вчера сам го каза. Не можем ли да се придържаме към плана?

— Започва да не ми пука какво ще се случи, Котън.

— Тогава защо се занимаваш с Ларок и Парижкия клуб? Виж сметката на Ашби и да приключваме!

Приятелят му замълча.

— А какво става със Сам? — попита най-сетне той. — Тревожа се за него.

— Остави го на мен — отвърна Малоун, припомни си думите на Стефани и добави: — Той е голямо момче и може да се погрижи за себе си. Поне за известно време.

* * *

Сам влезе в апартамента, който според обясненията на Морисън се намираше в Монпарнас, недалеч от музея „Клуни“ и Люксембургския дворец. Сградата беше стара, но все още излъчваше някакъв чар. Нощта се спусна малко след като излязоха от метрото и тръгнаха пеша.

— Някога тук е живял Ленин — поясни Меган. — Съвсем наблизо, през няколко пресечки. Днес къщата е музей, макар че не мога да си представя кой би желал да го посети.

— Май не си привърженик на комунизма — подхвърли Сам.

— Не съм. В много отношения той е по-лош от капитализма.

Апартаментът представляваше просторно студио на шестия етаж, с миниатюрна кухничка и баня. Идеална студентска квартира. По стените бяха окачени туристически плакати. Ръчно скованите етажерки се огъваха под тежестта на книги и учебници. До един от столовете се търкаляха мъжки обувки и джинси, които бяха твърде голям номер за Морисън.

— Жилището е на един приятел — забеляза интереса му тя, съблече палтото си, измъкна пистолета и небрежно го остави на масата.

В ъгъла бяха разположени три компютъра, свързани със сървър.

— Това е „Грийдуоч“ — посочи ги Меган. — Оттук управлявам сайта, но предпочитам хората да си мислят, че го прави Джими Фодрел.

— В музея бяха ранени хора — промълви той. — Това не е игра.

— Напротив, Сам. Това е една голяма и мръсна игра. В нея участват други хора и именно те са виновни за всичко, което се случи.

— Но я започна ти, като се разкрещя…

— Трябваше да привлека вниманието ви към реалността.

Той разбра, че няма смисъл да спори за очевидни неща, и предпочете да направи онова, на което го бяха учили в Сикрет Сървис — да я остави да говори.

— Разкажи ми за Парижкия клуб.

— Любопитен си, а?

— Знаеш го.

— Така си и помислих. Нали ти казах, че мислим по един и същи начин?

Той не беше чак толкова сигурен, но предпочете да замълчи.

— Доколкото знам, в клуба членуват шестима. Всичките са неприлично богати. Типични алчни копелета. Пет милиарда активи не им стигат. Искат още — шест, може би седем. Познавам човек, който работи за един от тях…

— Собственикът на онези ботуши? — попита Сам, сочейки стола.

— Не, този е друг — усмихна се тя.

— Май не си губиш времето.

— Няма друг начин, ако искаш да оцелееш.

— Коя си ти, по дяволите?

— Жената, която ще те спаси, Сам Колинс.

— Нямам нужда от спасение.

— Напротив, имаш. Какво всъщност търсиш тук? Преди малко ме информира, че шефовете ти са ти забранили да поддържаш уебсайт и да говориш с мен. Но сайтът ти продължава да действа, а ти се появяваш тук с намерението да ме откриеш. Това да не е официална визита?

Той не можеше да й каже истината.

— Не ми обясни нищо за Парижкия клуб.

Меган седна странично на един от столовете с винилова тапицерия. Опря гръб в едната странична облегалка и прехвърли краката си през другата.

— Сам, Сам, Сам — въздъхна тя. — Все още нищо не разбираш. Тези хора кроят големи планове. Те са експерти във финансовите манипулации и действително са решени да извършат всичко онова, за което говорихме — дестабилизация на икономиката, притискане на пазарите, обезценяване на валутите. Помниш ли какво се случи с цените на петрола миналата година? Беше дело на алчни спекуланти, които подлудиха пазара. Хората, за които говорим, не са по-различни.

— Това нищо не ми говори.

Почукването на вратата стресна и двамата. Самоувереността й за пръв път се пропука. Очите й се плъзнаха към пистолета на масата.

— Защо просто не отвориш? — предложи Сам.

Ново почукване. Леко и приятелско.

— Лошите не чукат — напомни той, подлагайки на изпитание собственото си самообладание. — А това дори не е твоето жилище.

— Бързо напредваш — каза тя и го изгледа проницателно.

— Завършил съм колеж.

Меган стана и се насочи към вратата. На прага стоеше дребна жена в бежово палто. Малко над шейсет, с прошарена коса и блестящи кафяви очи. На шията й беше вързан шал „Бърбъри“. В едната си ръка държеше служебна значка и карта със снимка в кожено калъфче. В другата стискаше берета.

— Аз съм Стефани Нел от американското Министерство на правосъдието, мис Морисън — представи се тя.