Стив Бери
Парижка вендета (58)

57

В мига, в който зърна стремително приближаващия се самолет, Сам заряза заключената врата, спусна се по металните стъпала и хукна към южната страна на закритата площадка. Самолетът профуча на няколко метра от него, следван от военен хеликоптер. Вратата на асансьора се отвори и на площадката изскочи група униформени мъже. Единият от тях беше началникът на охраната, с когото вече беше разговарял.

— Вратите за горната площадка са заключени — извика той. — Трябва ни ключ.

* * *

Торвалдсен напрегна взор към кабината на чесната, която профуча покрай кулата. Един миг му беше достатъчен, за да види лицето на пилота.

Котън Малоун.

* * *

— Овладях управлението — докладва Малоун.

Машината продължаваше да набира височина и той изравни на 1000 метра.

— Разминахме се на косъм.

— Меко казано — обади се Стефани. — Сега вече управлението реагира, така ли?

— Трябва ми летище.

— Търсим.

Той не искаше да рискува с приземяване на „Орли“ или „Шарл дьо Гол“.

— Открийте някоя по-малка писта наблизо. Какво има по пътя ми?

— Само след няколко километра ще напуснеш чертите на града. Веднага ще видиш горичка и тресавище. Можеш да кацнеш в Кретей, Лани и Турнан.

— Колко има до откритите ниви и пасища?

— Трийсет километра.

Той погледна датчика за горивото. Стрелката сочеше петдесет литра, а резервоарът беше почти пълен. Организаторът на операцията очевидно се беше погрижил да има максимално количество гориво, за да се подсили ефектът на пластичния експлозив.

— Намери ми място за кацане — рече в микрофона той. — Трябва да приземя самолета.

— В Еври, на петдесет километра оттук, има частна писта. Изолирана, без нищо наоколо. В момента ги предупреждаваме да разчистят района. Как се държи самолетът?

— Като укротена жена.

— Иска ти се, а?

Моторът внезапно кихна и спря. Перката направи няколко оборота по инерция и замря. После стартерът изръмжа и двигателят отново забоботи. Беше се включил сам, без чужда помощ. Щурвалът се откъсна от ръцете му и самолетът навлезе в остър десен завой. Моторът изрева на пълни обороти, задкрилките се спуснаха. Явно някой се опитваше да възстанови контрол над машината.

— Какво става? — попита Стефани.

— Предполагам, че това нещо се обиди на пренебрежителната ми забележка. Явно си има свой мозък.

Тялото му политна от острия ляв завой. По всяка вероятност електрониката беше объркана, а приемникът се опитваше да открие сигнала, който насочваше самолета към Айфеловата кула. Чесната започна да набира височина, но няколко секунди по-късно спря. Корпусът се тресеше като необуздан кон. Щурвалът вибрираше, педалите на лоста за управление потъваха и изскачаха обратно.

— Така няма да стане — промърмори Малоун. — Кажи на онзи изтребител да се приготви за стрелба. Ще издигна този сандък на максимална височина, а после ще скоча. Кажи на пилота да ми даде малко време, преди да изстреля ракетата.

За пръв път от началото на радиоконтактите между тях Стефани не възрази. Той насочи носа нагоре, прибра задкрилките и натисна лоста с цялата тежест на тялото си. Чесната беше принудена да набира височина. Моторът започна да вие като на автомобил, преодоляващ голяма стръмнина.

Очите му се заковаха на висотомера.

1200, 1500, 2000 метра.

Ушите му писнаха. Малоун реши да скочи от 2500 метра и освободи лоста за управление в момента, в който стрелката докосна делението. Изчака самолетът да се върне в хоризонтално положение, свали слушалките и нахлупи вълнената шапка. Следващите няколко минути не обещаваха нищо приятно.

Той освободи резето и бутна вратата. Леден въздух нахлу в кабината. Без да чака неизбежния страх, Малоун се претърколи навън. Не забрави да се оттласне с крака, за да се отдалечи от корпуса на самолета.

Беше скачал с парашут само два пъти през живота си. Веднъж в авиошколата, а втори път преди година в Синай. Но помнеше указанията на инструктора, свързани с напускането на самолета. Извиваш гръб, разперваш ръце и крака, не позволяваш на тялото да се търкаля. Липсата на висотомер го принуди да брои. Парашутът трябваше да се разтвори някъде на 2000 метра. Дясната му ръка потърси въженцето на гърдите. Никога не изчаквай повече от необходимото, предупреждаваше инструкторът. В продължение на един безкраен миг сърцето му спря, защото не можеше да напипа въженцето. После пръстите му се увиха около халката.

Погледна нагоре. Чесната продължаваше хаотичния си полет, напразно търсейки мишената. Моторът виеше на високи обороти, корпусът се тресеше. Времето сякаш спря. Под него се разгъваше странен зимен колаж от ливади и ниви. Вдясно мярна хеликоптера, който явно следеше падането му. Преброи до десет и издърпа халката.

* * *

Елиза чу стъпки и се обърна. На площадката изскочиха униформени мъже.

— Някакви проблеми? — подвикна на френски един от тях.

— Всички сме добре — отвърна тя. — Какво става?

— Някой е заключил вратите, които водят към тази площадка. А преди малко един малък самолет се размина на метри от кулата.

Това потвърждаваше думите на Торвалдсен. Тя се обърна и потърси с очи датчанина.

Той стоеше край парапета с ръце в джобовете и гледаше на юг, където самолетът се беше превърнал в огнено кълбо. Пилотът бе успял да скочи миг преди експлозията, парашутът му бавно се носеше в небето. Над него се въртеше хеликоптер. Нещо не беше наред. Нещо далеч по-сериозно от предателството на Греъм Ашби.

* * *

Парашутът се разтвори и Малоун вдигна глава да огледа въжетата. Воят на вятъра бе заменен от мекото пропукване на купола, изпънат от нахлуващия въздух. Все още беше на голяма височина, може би две хиляди метра. Но това вече нямаше значение, защото парашутът на гърба му се беше отворил и той плавно се спускаше към земята. Успя да зърне бялата следа на ракетата, изстреляна от изтребителя. Миг по-късно чесната се взриви, превръщайки се в ярко огнено кълбо. Силната експлозия потвърди подозренията му. Проблемът наистина се оказа този самолет.

„Торнадото“ се стрелна над главата му и изчезна. Хеликоптерът остана да следи спускането му на около километър встрани. Малоун направи опит да избере най-подходящото място за приземяване и дръпна въжетата. Белият правоъгълник над главата му се подчини, скоростта на падане леко се увеличи. Трийсет секунди по-късно краката му докоснаха разораната нива, тялото му се претърколи. В ноздрите му нахлу миризмата на влажна пръст, но това беше без значение. Беше жив.

* * *

Торвалдсен следеше с поглед белия парашут, спускащ се към земята. Вече нямаше нужда да се преструва, тъй като Ашби беше разкрил истинската си същност. Както и Малоун. Току-що приключилият инцидент показваше намесата на цели правителства. Което означаваше, че Малоун работи за Стефани, за французите или и за двете страни едновременно.

Едно предателство, което нямаше да остане ненаказано.