Стив Бери
Парижка вендета (57)

56

Елиза се приближи до вратата и натисна бравата. През дебелото стъкло се виждаше резето, сложено от вътрешната страна. Това не можеше да е случайно.

— От другата страна е същото — каза Торвалдсен.

Тя не хареса интонацията, с която бяха изречени тези думи. Очевидно датчанинът не беше изненадан. Иззад ъгъла се появи един от членовете на клуба.

— Друг изход няма, а аз не виждам телефон или нещо подобно — съобщи той.

Тя вдигна глава и откри решението на проблема, кацнало високо горе, на мачтата над предпазните решетки. Окото на охранителната камера беше обърнато в тяхна посока.

— Някой със сигурност обслужва тези камери. Трябва просто да привлечем вниманието му.

— Страхувам се, че няма да е толкова лесно — поклати глава Торвалдсен.

Тя се обърна да го погледне, макар че вече се досещаше за какво става въпрос.

— Лорд Ашби едва ли е пропуснал този факт. До появата на човек от охраната тук горе ще минат няколко минути. Каквото има да става, ще се случи много скоро.

* * *

Малоун усети как самолетът започва да губи височина. Очите му се заковаха на висотомера. Стрелката премина обозначението за две хиляди метра и продължи надолу.

— Какво по дяволите…

Спускането спря на 1500 метра.

— Предлагам изтребителите да се насочат насам — рече в микрофона той. — По всяка вероятност ще се наложи самолетът да бъде свален. — Погледна надолу към застроените квартали, прорязани от оживени улици. — Аз ще направя всичко възможно да променя курса му.

— Докладваха ми, че след по-малко от три минути ще имаш ескорт — прозвуча гласът на Даниълс.

— Нали свалянето над гъсто заселени райони не влизаше в плановете?

— Французите имат малко по-особено отношение към Айфеловата кула. И изобщо не им пука за…

— За мен?

— Ти го каза.

Малоун протегна ръка към сивата кутийка на съседната седалка и започна да я оглежда. Някакво електронно устройство, което приличаше на лаптоп без капак. Липсваха каквито и да било ключове или бутони. Подхвърли го обратно, хвана кабела с две ръце и го изтръгна от арматурното табло. Блесна искра, после самолетът рязко се наклони надясно, а след това наляво.

Малоун захвърли кабела и сграбчи щурвала. Краката му потърсиха педалите. Но елероните почти не помръднаха и самолетът продължи по курса си на северозапад.

— Какво стана? — обади се Стефани.

— Убих му мозъка, ама май има още. Това нещо продължава по курса си, а контролните уреди не действат.

Той отново хвана лоста за управление и се опита да завие наляво. Самолетът се разтърси, сякаш недоволен от подадената команда. Моторът издаде скърцащ звук, а витлото видимо промени оборотите си. Беше летял на достатъчно едномоторници и знаеше, че промяната в звука на двигателя предвещава проблеми.

После носът внезапно се вирна нагоре и машината започна да набира височина. На 2400 метра корпусът отново зае хоризонтално положение. Това никак не му хареса. Скоростта се променяше по непредвидим начин, контролните уреди сякаш бяха полудели. Всеки момент можеше да спре и да започне да пада. Това беше последното нещо, от което се нуждаеше в момента — да изгуби тяга и да се насочи към оживения град с няколкостотин килограма експлозиви на борда.

Той погледна през стъклото. При сегашната скорост и посока на движение до кулата оставаха не повече от две минути.

— Къде е изтребителят? — попита в микрофона той.

— Погледни вдясно — отвърна Стефани.

На метри от крилото летеше прехващач „Торнадо“ с аеродинамично прибрани крила. Под корпуса му проблеснаха две ракети въздух-въздух.

— Имате ли връзка с него?

— Чака заповедите ни.

— Кажете му да слезе по-ниско и да бъде готов.

„Торнадото“ бързо изостана назад и Малоун отново насочи вниманието си към контролните уреди.

— Разкарайте се заедно с хеликоптера — заповяда на Стефани той, здраво стисна лоста за управление и промърмори: — Добре, красавецо. Това ще ти причини далеч по-голяма болка, отколкото очакваш.

* * *

Торвалдсен огледа небето над града. Греъм Ашби се беше постарал да щракне капана за целия Парижки клуб. На изток полицията и пожарникарите все още се бореха с пожара пред „Инвалидите“.

Той заобиколи мачтата, излезе на югоизточната тераса и ги видя.

След едномоторния самолет летеше военен хеликоптер, а малко зад тях набираше височина изтребител.

Трите машини бяха достатъчно близо, за да предизвикат тревогата му.

В следващия миг хеликоптерът се отклони, оставяйки достатъчно пространство за едномоторника със силно клатещи се крила.

Зад гърба му прозвучаха стъпките на останалите, включително и на Ларок.

— Съдбата ни се приближава — обяви той и посочи самолетите.

Елиза Ларок вдигна глава към ясното небе. Малкият самолет се спускаше, светлият кръг на витлото сочеше право към площадката. Зад него слънцето за миг се отрази в нещо метално. Изтребител.

— По всичко личи, че някой прави опит да се справи с проблема — спокойно отбеляза Торвалдсен, давайки си ясна сметка, че свалянето на самолет над центъра на Париж е напълно изключено.

Какво ли ни е подготвила съдбата? — запита се той.

* * *

Малоун натисна щурвала наляво и с изненада установи, че трябва да използва цялата тежест на тялото си, за да го задържи в това положение. Някаква невидима сила се бореше да го върне обратно. Беше се надявал, че металната кутийка е свързана с управлението на самолета, но вече му стана ясно, че „Скайхок“ се контролира от другаде. Машината отказваше да се подчини на командите му и продължаваше да поддържа предварително зададения й курс.

Започна да натиска педалите с надеждата, че може да осъществи някакъв контрол, но всичко беше напразно. Вече виждаше с просто око, че мишената е Айфеловата кула. По всяка вероятност там беше монтирано устройство, което неотразимо привличаше самолета — също както в „Инвалидите“.

— Кажи на „Торнадото“ да активира ракетите — заповяда в микрофона той. — И разкарай по-надалеч хеликоптера!

— Няма да взривя този самолет с теб! — отсече Стефани.

— Не знаех, че толкова много ме обичаш.

— Долу има хиляди хора.

Той се усмихна. Точно тези думи беше очаквал. После изведнъж му хрумна нещо. След като електрониката отказва да се подчини на физически команди, може би ще трябва да я излъже по друг начин.

Протегна ръка към един от червените бутони на таблото и изключи двигателя.

Перката направи няколко оборота по инерция и замря.

— Какво правиш, по дяволите? — прозвуча в ушите му гласът на Стефани.

— Реших да прекъсна кръвоснабдяването на мозъка.

— Мислиш, че по този начин ще изключиш компютрите?

— Ако не стане, значи имаме сериозен проблем.

Сведе поглед към кафяво-сивата лента на Сена долу.

Самолетът бързо губеше височина. Висотомерът показваше 1500 метра.

— Май висим на косъм — процеди през зъби Малоун.

* * *

Сам изскочи от асансьора на последната площадка. На закритата площадка нямаше никой. Той реши да действа максимално предпазливо. В случай че бе сбъркал за Ашби, щеше да се наложи да дава невъзможни обяснения. Рискуваше да бъде разкрит, но нещо му подсказваше, че трябва да поеме риска. Започна да се озърта и да оглежда хоризонта във всички посоки. И видя самолет, който бързо се приближаваше. Зад него летеше военен хеликоптер.

По дяволите предпазливостта! Обърна се и хукна нагоре по железните стъпала, които водеха до най-горната площадка. Стъклената врата беше заключена. Очите му бързо откриха секретното резе в долната й част. Без ключ нямаше как да я отвори. Хукна обратно, вземайки металните стъпала по три наведнъж. Втората врата също се оказа заключена. Безпомощно заблъска с юмруци по дебелото стъкло. Хенрик беше там. А той не можеше да направи нищо.

* * *

Елиза забеляза спирането на перката. Самолетът започна да губи височина. Намираше се на не повече от километър от кулата и продължаваше да лети право към нея.

— Този пилот е луд! — възкликна един от членовете на клуба.

— Това все още не е ясно — спокойно отвърна Торвалдсен.

Тя беше впечатлена от самообладанието на датчанина, който въпреки сериозността на ситуацията изглеждаше абсолютно спокоен.

— Какво става тук? — попита Робърт Мастрояни, обръщайки се към нея. — Аз се включих в клуба със съвсем други идеи.

Торвалдсен се обърна към италианеца, огледа разтревоженото му лице и кротко отвърна:

— По всяка вероятност всички ще умрем.

* * *

Малоун продължаваше да се бори с лостовете за управление.

— Хайде, включи двигателя! — разтревожено настоя Стефани.

— Опитвам се.

Протегна ръка и натисна червения бутон. Моторът изпращя, но отказа да запали. Продължаваше да губи височина. Острият връх на Айфеловата кула беше на малко повече от километър.

Опита пак и този път успя. Моторът се разтърси и издаде оглушителен рев. Перката се завъртя, скоростта бързо нарасна. Без да дава време на електрониката да реагира, Малоун отвори дроселите докрай и натисна щурвала. Понесен от вятъра, самолетът описа плавен завой и профуча на броени метри от кулата. Малоун ясно видя хората, които стояха на най-горната площадка и сочеха към него.