Стив Бери
Парижка вендета (18)

17

Дания

Торвалдсен дойде в стаята на Кай, за да почерпи сила. Времето за решителни действия беше настъпило. Бе планирал действията си дълго, бе внимавал за всеки детайл и вероятни ходове. Сега оставаше само да привлече Котън Малоун на своя страна. В един момент се изкуши да повика старата си приятелка Касиопея Вит, но после се отказа. Тя със сигурност щеше да се опита да го спре, да му посочи и други начини. Докато Малоун щеше да го разбере, особено след като научи за събитията, които се бяха разиграли през последните две седмици.

— Наполеон умира на пети май 1821 година, малко след шест вечерта — обърна се към Малоун той. — По думите на един наблюдател — „угасна като пламъка на газена лампа“. Погребват го на Света Елена, но през 1840-а ексхумират тялото му и го пренасят в Париж, където е погребан в Дома на инвалидите. Някои твърдят, че е бил отровен, други смятат, че е умрял от естествена смърт. Но това няма значение.

Очите му попаднаха на кълбото от върви, поставено на най-горната полица. Беше хвърчилото, което двамата с Кай бяха вдигнали във въздуха през един летен следобед. Отдавна, много отдавна. В душата му потрепна радост — рядко спохождащо го чувство, което го накара да се почувства прекрасно и същевременно неудобно. С усилие на волята той се овладя и продължи:

— Наполеон е плячкосвал с необяснима страст. На път за Египет завладява Малта, откъдето граби монети, произведения на изкуството, сребро, скъпоценности и злато за пет милиона франка от Ордена на Малтийските рицари. Историята твърди, че цялото съкровище отива на дъното на морето по време на битката в залива Абукир. Странно е как кръщаваме някои сражения, сякаш са били драматургичен епос. Така става и след морската битка през август 1798 година, когато англичаните разбиват френската флота. В нея загиват хиляда и седемстотин моряци, но въпреки това ние я кръщаваме като обикновен роман.

Направи кратка пауза, после продължи:

— Твърди се, че малтийското съкровище се намира на един от потопените кораби, но никой не знае дали действително е така. Подобни истории колкото щеш — грабежи на жилища, замъци и на цели национални съкровища. Включително и на Ватикана. Но Наполеон е единственият, който на практика успява да отмъкне богатството на Църквата. Част от него се връща във Франция по официален път, друга — не. Подробни описи не съществуват. От Ватикана и до ден-днешен твърдят, че много от задигнатите предмети не са описани никъде.

Докато говореше, Торвалдсен правеше опит да прогони призраците в тази свещена стая, напомнящи му за куп пропуснати възможности. Цял живот беше мечтал Кай да наследи грижата за благополучието на фамилията, но той бе предпочел държавната служба. На млади години Торвалдсен също беше имал подобни желания, но в крайна сметка се бе задоволил с едно околосветско пътешествие. Тогава светът изглеждаше различен. Никой не стреляше по хората, докато обядват.

— След смъртта си Наполеон оставя дълго и подробно завещание, изпълнено с различни финансови клаузи. Общата сума е около три милиона франка. Но повечето от тези клаузи остават неизпълнени, тъй като парите липсват. Наполеон е детрониран и умира в заточение. Разполага само със средствата, които е взел със себе си на Света Елена. Но когато човек чете завещанието му, остава с впечатление, че този човек е много богат. Да не забравяме, че е било решено той никога да не напусне острова жив.

— Не мога да разбера защо англичаните просто не са го убили — промърмори Малоун. — Той е очевидна заплаха. Бяга от първото си заточение на Елба и предизвиква хаос в цяла Европа.

— Вярно е. Много хора се чудят защо се предава доброволно в ръцете на англичаните. Първоначалното му желание било да замине за Америка и почти го пуснали. Ти си прав — той наистина бил заплаха. Никой не искал нова война, но убийството му би създало други проблеми. Наполеон бил обожаван от много хора — както французи, така и англичани. Разбира се, има и друго обяснение…

За миг зърна отражението си в огледалото и се изненада от енергията, която излъчваха очите му.

— Говори се, че англичаните искали да научат една от най-големите му тайни. Става въпрос за огромно съкровище, чрез което Наполеон е финансирал многобройните си войни. Затова го оставили жив.

— За да се пазарят с него?

— По-вероятно в очакване да допусне грешка и да научат местонахождението на съкровището — сви рамене Торвалдсен.

— Чел съм за заточението му на Света Елена — каза Малоун. — Бил в непрекъснат конфликт с коменданта на острова Хъдзън Лоу. Включително и по незначителния проблем как да се обръщат към него. Лоу го наричал генерал, докато всички останали се обръщали към него с Ваше Величество. Дори след смъртта му Лоу отказва да изпишат на надгробната плоча титлата „император“, предлагайки политически неутралното Наполеон Бонапарт. По тази причина бил погребан в необозначен гроб.

— Наполеон със сигурност е бил противоречива фигура — кимна Торвалдсен. — Но завещанието му било изключително точно и ясно, написано само три седмици преди смъртта му. В специална клауза оставя на прислужника си Сен Дьони сто хиляди франка и собствения си екземпляр от „Кралството на Меровингите“, плюс още четиристотин тома от личната си библиотека. Те трябвало да бъдат предадени на сина му, след като навърши шестнайсет. Но синът на Наполеон доживял едва до двайсет и една и завършил живота си почти като затворник в Австрия. Никога не видял библиотеката на баща си.

В гласа му се промъкна раздразнение. Въпреки всичките си залитания и грешки Наполеон бе обичал сина си — факт, за който съществуваха много писмени доказателства. Бе се развел с любимата си Жозефин и се бе оженил за Мария-Луиза Австрийска с единствената цел да се сдобие със законен наследник. Когато го заточили на Света Елена, момчето било едва четиригодишно.

— Говори се, че между тези книги се крие ключът към съкровището на Наполеон, измислен лично от него. По всичко личи, че единствено той е знаел къде е скрито то. Но със сигурност е било огромно.

Той отново замълча.

— Наполеон е имал план, на който е разчитал, Котън. Ти си прав за конфликта с Лоу на Света Елена, но това също е било част от плана му. Сен Дьони бил най-верният му слуга и аз съм готов да се обзаложа, че Наполеон му е имал пълно доверие.

— Какво общо има това с Греъм Ашби?

— Ашби се е заел да открие съкровището на Наполеон.

— Откъде знаеш?

— Достатъчно е да кажа, че знам. На практика Ашби отчаяно се нуждае от него. Или, по-точно казано, от него се нуждае прословутият Парижки клуб. Негов основател е жена на име Елиза Ларок. Тя разполага с информация, която би могла да доведе до откриване на съкровището. — Той премести поглед към леглото, в което Кай беше спал през целия си живот.

— На кого е нужно всичко това? — попита Малоун. — Не можеш ли просто да оставиш нещата такива, каквито са?

— Нужно ли беше да откриеш баща си? — контрира Торвалдсен.

— Да, но не се налагаше да убивам.

— И все пак искаше да го откриеш.

— Изтекло е много време, Хенрик. Трябва да се сложи точка.

Гласът му прозвуча отрезвяващо.

— На погребението на Кай се заклех, че ще разкрия истината за случилото се през онзи ден — глухо промълви Торвалдсен.

— Заминавам за Мексико — съобщи му Кай. — Ще бъда заместник-консул.

Торвалдсен забеляза вълнението в очите му, но беше длъжен да попита:

— И кога ще свърши всичко това? Аз искам да поемеш фамилния бизнес.

— Едва ли ще ме оставиш да вземам самостоятелни решения.

Торвалдсен се възхищаваше на стройното тяло и широките, изпънати по войнишки рамене на сина си. Очите му бяха същите като неговите — яркосини и на пръв поглед момчешки, но при по-внимателно взиране обезпокоително зрели. В много отношения приличаше и на Лизет. Понякога му се струваше, че отново разговаря с нея.

— Ще ти позволя да вземаш решения — увери го той. — Аз възнамерявам да се оттегля.

— Ти никога няма да се оттеглиш, татко — поклати глава Кай.

Беше научил сина си на всичко, което знаеше от своя баща. На някои хора просто им личеше какво искат от живота. А синът му го познаваше добре.

— Какво ще кажеш за още една година държавна служба? — попита той. — Само една, след което се прибирам у дома. Това устройва ли те?

В душата му нахлуха угризения. Още една година. Извърна се към Малоун.

— Армандо Кабрал уби единственото ми дете, Котън. Сега най-сетне е мъртъв. Но и Греъм Ашби ще си плати.

— Ами тогава убий и него и сложи точка.

— Не, не е достатъчно. Преди да го убия, искам да му отнема всичко скъпо. Искам да го видя унизен и опозорен. Искам да изпита болката, която аз изпитвам всеки ден. — Замълча за момент, после добави: — Но за всичко това се нуждая от помощта ти.

— Имаш я. — Малоун протегна ръка и потупа приятеля си по рамото. — А какво ще правиш със Сам и неговия Парижки клуб?

— Ще се оправим и с тях. Не можем да ги оставим. Трябва да разберем какво са замислили. Сам е получил голяма част от информацията си от някакъв приятел в Париж. Искам двамата да се срещнете с него и да научите каквото можете.

— А после ще избиеш и членовете на клуба, така ли?

— Не. По-скоро ще се присъединя към тях.