Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (96)

94.

До изгрев-слънце вече бяхме изпратили оперативна група в пълен състав на ъгъла на 29-а и „Кей“. От Кайл можеше да се очаква всичко и въпреки че рискувахме да сгрешим, ако се появим, когато и където той ни е казал, аз просто не можех да пренебрегна това телефонно обаждане. Затова взехме предпазни мерки, доколкото обстоятелствата позволяваха.

Мястото се намираше до единия край на „Рок Крийк Парк“, а отгоре минаваше магистрала „Уайтхърст“. На надлеза поставихме въоръжени с автомати полицаи и блокирахме видимостта към ъгъла с бариера от бронирани микробуси на специалните части.

Командният ни център се намираше в кафене на „Кей стрийт“, откъдето командирът на специалния отряд Том Огилви можеше да поддържа радиовръзка с екипа си. Сампсън и аз също имахме слушалки.

Разполагахме с екип за спешна медицинска помощ, както и с патрулни полицаи, които блокираха улицата на една пресечка разстояние в двете посоки. Всички носеха шлемове и бронежилетки.

И в крайна сметка усилията ни можеха да се окажат напразни. Кайл наблюдаваше ли ни? Беше ли въоръжен? Готвеше ли ни изненада? Или може би нищо подобно. Подозирах, че той искаше да си задавам точно тези въпроси точно в този момент.

Така или иначе на оперативната група не й отне дълго да открие нещо. По-малко от пет минути след влизането им в парка ръководителят им се обади по радиостанцията.

— Открихме труп. Бял мъж на средна възраст. Изглежда като бездомник.

— Действайте предпазливо — отвърна Огилви. — Направете пълен оглед около тялото, преди някой да го е докоснал. Екип Б, искам ви в повишена бойна готовност.

Три минути изтекоха в тишина и чак тогава се чу заветното „чисто е“. Когато тръгнах към вратата на кафенето. Сампсън ме стисна за лакътя.

— Остави това на мен, Алекс. Ако Кайл е тук, може да чака точно теб.

— И дума да не става — отсякох. — Освен това, ако Кайл някога реши да се изправи срещу мен, ще бъде лице в лице, а не от разстояние.

— О, ти знаеш абсолютно всичко за този маниак, така ли? — попита той.

— Това поне го знам — казах аз и излязох навън.

Още преди да се приближа до трупа в парка, разпознах мръсното палто на Станислав Вайда. Лежеше на една страна, напъхан под храстите, точно като собствените си жертви.

Този път нямаше надписи по кожата. Единствената видима травма бе единична прободна рана в областта на шията, като при Анджали Пател. По кожата на врата му имаше плътно петно от засъхнала кръв, която продължаваше надолу под ризата му. Това означаваше, че най-вероятно е бил седнал или прав, когато са го наръгали. А може би и смъртта бе настъпила в същото положение.

Вече бяхме снели отпечатъци от пазарската количка и чука на площад „Фарагът“. Не съществуваше никакво съмнение, че Вайда бе убиецът с числата. И все пак — независимо от делата му приживе, изпитах съжаление към него.

— Какво е това? — Сампсън посочи към нещо в ръката на Вайда.

Нахлузих чифт ръкавици и коленичих до него, за да измъкна онова, което стърчеше между вкочанените пръсти.

Беше малка поздравителна картичка — от онези, които обикновено придружават букет цветя. На тази имаше картинка със сватбена торта, а над нея — булка и младоженец афроамериканци.

— Годежният ми подарък — казах аз и усетих как ми призлява.

Отворих картичката и веднага разпознах почерка на Кайл в грижливо изписаните печатни букви.

АЛЕКС,

ЗА МЕН БЕ УДОВОЛСТВИЕ.

К. К.