Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (111)

109.

Задният двор изглеждаше прекрасно благодарение на усилията на хората около нас. Сампсън, Били и децата бяха сложили малки бели лампички в клоните на дърветата, навсякъде имаше свещи. Из въздуха се носеше джазова музика, а на тревата бяха подредени дузина столове с високи облегалки за близките и приятелите, които бяхме поканили в последния момент.

Децата стояха прави за церемонията — Али държеше пръстените; Джени грееше в красивата бяла рокля, която й позволихме да си избере; и Деймън, който изглеждаше като по-висока и много по-уверена и по-осъзната версия на хлапето, което бяхме оставили в „Къшинг“ миналата есен.

Бри, естествено, изглеждаше зашеметяващо в изчистена бяла рокля без презрамки. Семпла и перфектна в моите очи. Двете с Джени имаха еднакви бели цветя в косите си, а Нана седеше гордо на първата редица с хибискус зад ухото и блясък в очите, какъвто не бях виждал у нея от няколко години.

Точно в шест и половина нашият пастор от „Сейнт Антъни“ — Джери О’Конър — кимна на Нана, че е време да започнем церемонията. Нана имаше молба за днес — да сложи началото на венчавката по неин си начин.

— Аз вярвам в брака — каза тя пред всички присъстващи. В гласа й вече се усещаше приповдигната нотка. — И по-точно аз вярвам в този брак. — Тя се приближи до мен и Бри и взе ръцете ни в своите. — Вие, двамата, не сте ме молили за това, но тази вечер аз ви давам един на друг и за мен е чест да го направя. Бри, аз нямах шанса да познавам родителите ти — бог да даде мир на душите им, — но вярвам, че те биха били доволни да видят, че се омъжваш за внука ми. Този мъж е добър човек — каза тя и очите й се насълзиха. — Той ми е едничък и не бих го поделила с лека ръка. А ти — обърна се тя към мен, — ти просто удари джакпота, господине.

— Няма нужда да ми го казваш — отвърнах.

— Не, няма, но това спирало ли ме е някога? Тази жена е изпълнена с любов, Алекс. Виждам го на лицето й, когато те гледа. Виждам го, когато гледа децата. Виждам го дори когато гледа към мен, старата бъбривка. Аз никога не съм познавала жена с по-щедър дух. А вие? — обърна се тя към всички присъстващи, които отговориха с решително „Не!“, а някои от тях с „Не, госпожо!“ — Точно така — каза тя и насочи костеливия си пръст към мен. — Така че внимавай да не се изложиш! — Тя се върна обратно на мястото си, докато всички останали продължаваха да се смеят, мнозина от нас и през сълзи. Само няколко думи, но те сякаш казваха всичко, и то много красиво. — Изцяло ваши са, пасторе — рече тя.

И когато доктор О’Конър отвори книгата си, за да започне венчавката, а аз плъзнах поглед по кръга от усмихнати лица около себе си — най-добрия ми приятел Джон Сампсън, баба ми, моите красиви деца и тази удивителна жена Бри, без която дори не можех да си представя, че бих могъл да живея, — аз знаех, че първите му две думи не биха могли да уловят по-съвършено всичко, което извираше от сърцето и ума ми в този конкретен момент.

Тези две думи бяха „скъпи възлюблени“.