Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (24)

22.

ФБР все още се управляваше от малоумници, или поне така изглеждаше. Кайл Крейг видя с очите си, че никой не се усъмни дори за миг, когато новопристигналият, набързо разпитан агент Сийгъл си уреди назначение по случая със снайпериста във Вашингтон. Предишната задача на Сийгъл в Меделин, Колумбия, по време на периода „световната столица на убийствата“, бе въпрос на репутация. Впечатляваща визитна картичка. Имаха късмет, че ще работи по този случай.

Имаха повече късмет, отколкото предполагаха — двама агенти за цената на един! Той се настани на новото си бюро в областното управление и втренчи поглед в снимката от документа за самоличност, който му бе издаден същата тази сутрин. Отсреща го гледаше лицето на Макс Сийгъл. Кайл все още се сепваше от тази гледка — все още очакваше да види стария Кайл всеки път, когато минаваше покрай витрина или огледало.

— Сигурно се чувстваш странно.

Кайл вдигна глава и видя пред себе си един от другите агенти, застанал прав над преградата на неговата кабинка. Агент Как-му-беше-името, когото всички наричаха Скутер — най-абсурдният от всички възможни прякори; Скутер, с хитрите си очички и неутолимия си апетит за калорични сладкиши.

Кайл пъхна документа обратно в джоба си.

— Странно?

— Завръщането ти към оперативна работа, имам предвид. След всичкото това време.

— В Маями също се върши оперативна работа — каза Кайл, като се постара да изимитира характерния за Сийгъл нюйоркски говор.

— Ясно. Не исках да прозвучи така — каза Как-му-беше-името. Кайл продължи да го гледа право в очите и остави неловкия момент да виси помежду им като стъклена преграда. — Добре… ами… имаш ли нужда от помощ, преди да съм излязъл?

— От теб?

— Ами… да.

— Не, благодаря, Скутер. Добре съм.

Макс Сийгъл щеше да бъде необщителен. Кайл бе взел това решение още преди пристигането си. Нека другите агенти да гукат над бебешки снимки и да се черпят с пуканки в стаята за почивка. Колкото по-голяма дистанция спазваше, толкова повече работа би могъл да свърши и толкова по-малка щеше да е вероятността да разкрият маскарада му.

Точно затова харесваше да остава след работното време. Прекара почти цялата предишна нощ точно тук, в кабинета. Прерови цялата налична информация относно стрелбата на Осемнайсета улица. Тази вечер насочи вниманието си върху снимките от местопрестъплението, както и върху всичко, което касаеше стила на стрелеца. Профилът му се оформяше идеално.

Докато работеше, в съзнанието му непрекъснато нахлуваха различни думи. Умел. Безпристрастен. Професионалист. Този стрелец нямаше отличителна визитна картичка, нямаше го психическото въздействие в стил „елате да ме хванете“, което толкова често се срещаше в подобни случаи. Нещата изглеждаха почти стерилни: убийство от 260 метра разстояние — нищо особено от гледна точка на Кайл, въпреки възхищението на пресата.

Работи в продължение на няколко часа, дори загуби представа за времето до момента, когато далечен телефонен звън наруши тишината в залата. Кайл не му обърна внимание, но минута по-късно звънна и телефонът на бюрото му.

— Агент Сийгъл — каза той е усмивка в гласа, макар лицето му да не я показваше.

— Обажда се Джеймисън от отдел „Комуникации“. Току-що получихме съобщение за убийство от главното управление. Поредната снайперистка атака, както изглежда. Този път в „Удли Парк“.

Кайл не се поколеба и секунда. Стана от стола и навлече якето си.

— Къде отивам? — попита. — Дайте ми точни координати.

Няколко минути по-късно той напусна подземния гараж на сградата и насочи колата си към „Мас авеню“. Движеше се с около сто километра в час. Колкото по-скоро пристигнеше, толкова по-бързо щеше да отстрани хората от Вашингтонската полиция, които точно в този момент щъкаха и ровичкаха из неговото местопрестъпление.

Но най-важното, дами и господа: това бе дългоочакваният момент, когато, ако имаше късмет, Алекс Крос и Макс Сийгъл най-после щяха да се срещнат.