Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (37)

35.

Малко след това напуснах местопрестъплението, доволен, че имам извинение да се махна от Макс Сийгъл.

Втората жертва от предишната нощ, Ребека Литълтън, се намираше в университетска болница „Джордж Вашингтон“ с огнестрелна рана в рамото. Според информацията от спешното отделение раната бе сляпа, а не пробивна, което означаваше, че куршумът бе заседнал и трябваше да бъде изваден. Ако побързах, може би щях да я видя преди операцията.

Когато пристигнах, Литълтън лежете върху носилка в една от преградените със сини завеси кабинки в спешното отделение. Превръзката на рамото й беше подгизнала от „Бетадин“, ала каквото и да правеха лекарите за облекчаване на физическата й болка, то със сигурност не влияеше на психичното й състояние — жената все още изглеждаше бяла като призрак и уплашена до смърт.

— Ребека? Аз съм детектив Крос от Вашингтонската полиция — представих се аз. — Трябва да говоря с вас.

— Аз… срещу мен… повдигнато ли е някакво обвинение? — Изглеждаше на не повече от осемнайсет или деветнайсет години. Едва навършила пълнолетие. Тъничкият й гласец трепереше, докато говореше.

— Не — уверих я аз. — Няма такова нещо. Просто искам да ви задам няколко въпроса. Ще направя всичко възможно да приключим бързо.

В интерес на истината, дори ако някой решеше да преследва теорията за подстрекателство, не би намерил никакви свидетели в нейна подкрепа с вероятното изключение на мъжа, който я бе прострелял.

— Забелязахте ли нещо, което да ви подсети кой би могъл да е извършителят? Видяхте ли нещо през прозореца? Или пък нещо необичайно в хотелската стая?

— Не мисля… но… аз и не си спомням кой знае какво. Господин Дауни посегна да дръпне завесите, а после аз… просто се озовах на пода. Дори не знам какво се е случило след това. Нито пък непосредствено преди това.

Всъщност именно тя бе издърпала телефона от близката масичка, за да потърси помощ. Вероятно след време щеше да си спомни целия инцидент, но точно в момента не исках да я притискам.

— За пръв път ли се срещахте с господин Дауни? — попитах.

— Не. Виждахме се… сравнително редовно.

— И винаги в „Мейфлауър“?

Тя кимна.

— Той харесваше този апартамент. Винаги резервираше една и съща стая.

В кабинката влезе медицинска сестра в розова униформа.

— Ребека, миличка? Чакат те горе в операционната.

Завесата около нас се отвори и до сестрата се появиха още няколко души. Един от специализантите започна да освобождава застопорените колела на носилката й.

— Само още един въпрос — казах. — Колко време стояхте в стаята, преди да се случи това?

Ребека затвори очи и се замисли за секунда.

— Пет минути… може би… Тъкмо влязохме. Детективе… Уча в колеж. Родителите ми…

— Срещу теб няма да бъде повдигано обвинение, но името ти вероятно ще изплува в публичното пространство. Трябва да се обадиш на родителите си, Ребека.

Вървях до носилката, докато я бутаха по коридора към асансьорите. Не видях нито членове на семейството й, нито приятели и сърцето ми се сви, че преживява този тежък момент съвсем сама.

— Чуй ме, Ребека — заговорих аз. — Бил съм на твоето място. Аз също съм имал куршум в рамото и много добре знам колко се страхуваш. Всичко ще бъде наред.

— Добре — каза тя, ала аз се съмнявах, че ми е повярвала. Все още изглеждаше вцепенена от ужас.

— По-късно ще намина да те видя — обещах точно преди вратите на асансьора да се затворят помежду ни.