Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (14)

12.

Дени мразеше приюта на Тринайсета улица със страст, граничеща с желание за убийство — особено тази вечер. Ненавиждаше реденето на опашка на тротоара, за да получиш легло, особено когато останалата част на града жужеше като кошер след техните два перфектни изстрела на Осемнайсета улица. Каква тръпка! И какво прахосване на една великолепна нощ, когато двамата с Мич трябваше да празнуват.

Естествено, точно в момента беше по-разумно от всякога да дават вид, че нищо особено не се е случило, и да се придържат към обичайните си занимания. Това и правеха именно поради тази причина.

Мич, както винаги, стоеше плътно до него, клатеше глава и нервно потропваше с крак. Така изглеждаше като всички останали откачалки, които наричаха това място свой дом — в което нямаше нищо лошо, стига да си държеше устата затворена.

— Не говори с никого — припомни му Дени, когато нахълтаха като армия от зомбита в общото спално помещение. — Просто дръж главата си наведена и се опитай да поспиш.

— Няма да кажа нищо, Дени, обаче знаеш ли какво? Точно в момента с радост бих сръбнал малко „Джим Бийм“.

— Партито започва утре, Мичи. Обещавам.

Дени настани Мич на долното легло за разнообразие, а горното взе за себе си, за да държи нещата под око като от гнездо на птица.

Естествено, малко след угасянето на лампите Мич отново се изправи. Сега пък какво?

— Къде отиваш, човече? — прошепна той.

— Трябва да пикая. Веднага се връщам.

Това, което Дени изпитваше, не беше параноя, а просто свръхпредпазливост. Той се надигна в леглото си и изчака около минута, после тръгна след Мич за всеки случай.

В коридора беше тихо. Някога това място е било училище и първоначалната цел на гардеробчетата е била да съхранява кутиите за обяд на децата, раниците им и какво ли още не. Сега възрастните хора ги използваха, за да прибират вътре всичко, което притежаваха на този свят.

А колко прецакан беше този свят! В това нямаше никакво съмнение.

Когато Дени стигна до банята, откри всички душове пуснати, а никой не се къпеше. Лош знак. Много лош знак.

Той зави покрай ъгъла, където се намираха умивалниците, и видя как двама мъже притискат Мич до стената. Разпозна ги веднага: Тайрън Питърс и Козмо Лантман — Коз. Двамата принадлежаха към онзи тип отрепки, заради които почтени хора предпочитаха да спят на улицата, отколкото да поемат риска да пренощуват в някой от тези приюти. Джобовете на Мич бяха обърнати, а на плочките около краката му все още се въргаляха няколко дребни монети.

— Какъв е проблемът тук? — попита Дени.

— Няма проблем. — Тайрън дори не се обърна да го погледне. — А сега се омитай!

— Не смятам да се омитам.

Това привлече интереса на Козмо. Той изгледа Дени и тръгна към него. Ръцете му изглеждаха празни, но очевидно криеше нещо между пръстите си.

— Искаш да се включиш? Добре, в играта си. — Той стисна гърлото на Дени с палеца и показалеца си, вдигна във въздуха нож със сърпообразно острие и го доближи до носа му. — Да видим какъв ще е твоят принос…

Ръката на Дени светкавично стисна китката на нападателя и я усука на почти триста и шейсет градуса. Козмо се преви надве, за да предпази костта си от счупване. Оттам нататък за Дени беше лесно като детска игра да намушка Козмо със собствения му нож — три пъти в задника, просто като предупреждение. Също толкова лесно би било да го наръга в корема. Козмо вече лежеше на пода и кръвта му се лееше по плочките.

Междувременно Мич не си губеше времето. Той обви ръце около кръста на далеч по-едрия от него Тайрън и го избута до отсрещната стена. Тайрън стовари в лицето му два бързи юмрука — и от носа на Мич бликна кръв, — но като същински глупак остави собствената си челюст незащитена. Мич видя това, удари го с опакото на ръката си и Тайрън политна назад. Дени ловко го улови във въздуха и го завъртя така, че лицето му да удари ръба на мивката преди приземяването. Няколко зъба изтракаха в умивалника, а по мръсния порцелан се размаза плътно червено петно.

Двамата ветерани прибраха обратно парите на Мич, както и всичко друго, което можеше да се вземе от Тайрън и Козмо. После Дени улови нападателите им за краката и ги завлече до кабинките с душовете.

— Тези глупаци не знаят с кого си имат работа! — ухили се Мич, когато излязоха в коридора. Очите му буквално грееха въпреки кръвта, която шуртеше надолу към брадичката и капеше върху ризата му.

— Аха, но нека си останат в неведение — каза Дени. Неговото желание бе да ги забележат в приюта тази вечер, но всички вече спяха, така че нямаше какво повече да направят по въпроса. Мисията им беше изпълнена.

— Знаеш ли какво? Събери си нещата и да вървим да ти вземем онази бутилка „Джим Бийм“.