Джеймс Патерсън
Кръстосан огън (70)

68.

Когато пристигнах на „Юниън Стейшън“, всички ранни сутрешни автобуси бяха наредени отпред на улицата.

Сампсън вече беше затворил задния терминал, а навсякъде щъкаха пътни полицаи в оранжеви жилетки, които насочваха хората в правилната посока. Поредното колосално главоболие — само че този път на чужда глава.

Паркирах отзад и се качих до просторната главна площадка на закрития паркинг. Сампсън ме чакаше — с по едно голямо кафе във всяка ръка.

— Мразя този момент, захарче. Ужасно много го мразя — каза той и ми подаде дозата ми сутрешно гориво.

Тръгнахме към дъното, където се виждаше редица от огромни кафяви контейнери за боклук, долепени до стената към „Ейч стрийт“. Само един от тях беше отворен.

— Този път жертвата е гола — въведе ме в случая Сампсън. — А всички числа са изписани по гърба й. Ще ги видиш. Освен това изглежда намушкана с нож, а не пребита до смърт. Общо взето, доста противна работа.

— Добре — казах. — Да видим какво имаме тук. — Нахлузих ръкавиците си и пристъпих напред, за да огледам пораженията.

Жената лежеше по очи върху отпадъците — предимно найлонови торби с боклук от терминала. Числата бяха издълбани в кожата й в две успоредни редици от двете страни на гръбнака. Не беше уравнение обаче, а нещо съвсем различно.

N38 55’46.1598

W94 40’3.5256

— Това GPS координати ли са? — попитах.

— Любопитно ми е да разбера кое е указаното място, ако изобщо има такова — отвърна Сампсън. — Този човек се развихря, Алекс.

— Някой местил ли е тялото?

— Съдебният лекар все още не е пристигнал. Не знам какво го е забавило, но мисля, че не можем да чакаме повече.

— Съгласен съм. Ама че начин да започне човек деня си! Ела да ми помогнеш.

Двамата поехме дълбоко въздух и влязохме в контейнера. Едва успявахме да се задържим прави върху движещите се под краката ни торби, камо ли да се опитваме да запазим обстановката непокътната. Затова просто хванахме жертвата и внимателно я обърнахме по гръб.

Шокът от гледката подкоси краката ми и аз залитнах назад. Надвесих се над ръба на контейнера и — за пръв път от доста време — едва задържах съдържанието на стомаха си.

Сампсън веднага дойде при мен.

— Алекс, добре ли си? Какво стана?

Усетих метален вкус в устата си; зави ми се свят от притока на адреналин, от този толкова неочакван удар.

— Тя е агент, Джон. От Бюрото. Помниш ли я? Случаят с Публичния убиец? Това е Анджали Пател.